Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Златко Енев за книгата си „Рeквием за никого“

02.05.2011

„Реквиемът“ се появи като следствие от една картина, която ме преследваше. Беше ужасяваща и отвратителна – жена, която е изнасилена с парче франзела, а след това заставена да го изяде. Не знаех какво да правя с тази гледка, само знаех, че за да се отърва от нея, трябва да разбера откъде идва. И така започнах първо да умувам, а после – по малко – и да пиша. По онова време нямаше как да зная, че това ще ми отнеме пет години…

Романът ми е за смяната на имената на турците в България. Сюжетът се пренася в Сърбия, Босна и Косово, а намира финала си в Берлин.  Т.н. „възродителен процес” е най-унизителният и най-нуждаещият се от разчепкване в най-новата българска история. По него не е имало и все още няма граждански дебати на равнището, което той заслужава и от което се нуждае. Народ, който в рамките на 40 години е способен да спаси едно малцинство (евреите), а след това да се опита да премахне друго (турците) е за мен най-малкото много странен, той има потребност от солидно разнищване на собствената си психика, за да разбере как е възможно с едната ръка да дава, а с другата да взема. Според мен, този акт беше потайно поддържан от повечето хора. Красноречив е самият факт, че в момента има такава съпротива – и то не само на високо ниво – срещу това да се говори за вина, за признаване на извършено престъпление…Казват: ”Комунистическата партия дължи това извинение!” Да, да, виновен е Хитлер, а не ние… Това го чувам не за пръв път. Аз пък мисля, че извинение дължи българското мнозинство, което дълбоко в себе си одобряваше смяната на имената. Зная, доста хора ще заявят, че не са я подкрепяли. Но ако ги попитате дали е необходимо да се започнат обществени дебати по този въпрос, ще кажат, че става дума за едно минало-заминало, което не се нуждае от разчопляне. Подобна позиция е израз на противоречивост. Проблемът се нуждае от избистряне: притежаваме ли като народ прикрита агресивност срещу малцинствата? Според мен става дума за неосъзнато, но силно тежнение към избутване назад на твърде сериозен въпрос – нашата непремислена антидемократичност, липсата на разбиране за свободата на другия, на различния от нас.
                         
Историята се получи кална, разбира се, но и силно пречистваща, поне за мен. Самият аз живея с усещането, че важните неща се пишат сами, човек само регистрира „трептенията“, така че не се опитвам да си обясня как и защо в главата ми се появи точно тази история. В края на краищата се получи доста мащабно, ако и не чак толкова обемисто платно – една история, която си е моят личен отговор на въпроса „Защо сме такива?“ Не ще и дума, „Възродителният процес“ играе решаващата роля при всичко това, защото аз съм дълбоко убеден, че това е събитието, което в най-голяма степен оформи – и все още продължава да оформя – съвременна България. Потисканото усещане за вина, за нещо наистина отвратително, което всички сме, ако не извършили, то поне мълчаливо поддържали. Национализмът е отрова, това уж го знаем всички. Но когато се стигне до реалния живот, до страха от това, че „някои си“ могат да ни отнемат най-свидното, земята, страната, Родината… М-да, тогава теорията много бързо отстъпва място на една не съвсем цивилизована практика.

А инак пиша не само мрачни неща, естествено. Някои от тях – и преди всичко детските ми книги – дори са много весели, на места истински смешни. Обичам да се смея, то кой ли не обича? Получи се в тях едно много живо характерче – Червенокосото Ане, хлапе с истински чворест, не някакъв измислен нрав. Много си я обичам. Децата-читатели – също (макар че някои родители очевидно имат проблеми с това „зле възпитано“ хлапе). Книгите дори имат успех, доколкото е възможно да се говори за нещо такова в българския литературен живот. Във всеки случай и трите първи издания са разпродадени, в момента влачим вторите. Получих и награда, кой като мен! През 2003 от Съюза на българските писатели я избраха като най-добра детска книга за годината. Малко по-късно откъси от втората детска книга се появиха в читанката за четвърти клас. Може би това е реалната основа на популярността им – нещата винаги започват в училище.

И все пак ми се иска да се върна при „Реквиема“, в момента той ми е най-важният. Не знам защо се получава така странно, но моят живот досега така се развива, че на всеки десет години започвам от под кривата круша, кажи-речи от нула. Или поне на всеки десет години правя по някакво много, много сериозно ново начало. Когато бях на десет, родителите ми построиха нова къща, сменихме квартала – и с това детството ми свърши. Много тежко е било, това чак по-късно го разбрах. На двадесет напуснах малкото градче и заминах за София да уча. Хайде пак захвърляй всичко, хайде пак започвай да сменяш кожа, глава, душа… На тридесет напуснах България и заминах за Германия… Захвърлих всичко, което бях учил в продължение на много години, започнах нещо напълно различно. Десет години по-късно – въпреки целия успех (защото бизнесът ми наистина се разви доста успешно) – отново започнах от нулата, тоя път да реализирам мечтата на живота си, писателството… В течение на следващите десет години съборих всичко, което бях градил с толкова труд дотогава, изгубих семейството, парите, финансовия успех… Само мечтата, само писането имаше значение.

И ето ги сега, новите десет, поредните. Стоя сред руините, от всички страни само пушек и развалини – и едно малко томче, което държа в ръце, като щит пред всичките злини световни… Ще ли ми помогне нещо, ще ли се окаже, че не съм чак толкова Дон Кихот, толкова голям откачалец, колкото ми се вижда?

„Реквиемът“ е единственото нещо, което ми дава надежда, че поредното начало ще ме изведе на нов път, поне за още десет години… А после ще му мислим. Това е засега. Останалото вие ще го кажете. Читателите. Хората. Книгата е пред вас, решавайте.
 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: