Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Цвета Трифонова (1944 - 2015)

20.03.2014 15

Късни вариации около романа „Възвишение”

Едва през 2013 г. нашумялото заглавие някак си ми попадна в ръцете. В „зимната столица Банско” свястна книжарница няма, български книги тук не достигат. Оттогава досега три пъти поръчвам, купувам, чета, препрочитам и подарявам романа. И вероятно ще го разгръщам отново и отново, както в тежки моменти от живота се заравях в разказите на Йордан Йовков и в „Железният светилник”, в книгите на Иво Андрич, Никос Казандзакис, Габриел Маркес, в стиховете на Дебелянов, Борис Христов, Есенин, Ана Ахматова. Авторите и Книгите, които ми озаряват живота сега се увеличават с още едно име и още едно заглавие.
Изчетох „Възвишение” на един дъх, бях шокирана накрая, казах си – не може да бъде, просто е невероятно. След толкова  десетилетия духовно пропадане някой небесен закрилник се е смилил над загиващата ни родина и ни изпраща нещо, прилично на небесна дъга или по-скоро на светкавица, щом е вдъхнал на това момче силата и дарбата да изпълни със слово зейналата пустота. Този е писател от само себе си, белязан е с мисия в литературата. Толкова години ни засипват с пустословни чалги и постмодерни крясъци, че са на път да ни довършат като културно общество. И изведнъж виждаш – човек с ослепителен талант, с ръка милостиво положена върху обезвереното сърце на унизения български човечец, дърпа го към светлоструя на своето възвишение. Посред стъписването ме осени тиха надежда, че няма да изчезнем в немощ и невежество, щом още е възможна подобна художествена мощ, съчетана с нравствена светлина. В критичен момент пак някой ни носи хляба насъщен, опитва се да ни вдъхне живец пред ръба на пропастта. Благославях този млад творец и заобичах книгата му така, както обичам и се прекланям пред иконичния лик и пред вълшебната проза на Йордан Йовков.
Надничам след това в Гугъл да видя как е положението – хванах се за главата от оживлението около романа „Възвишение”: Портрети на автора и групови снимки от премиери, сензация за пожар в Пловдивския театър преди спектакъла, клипове на театрално шествие, филм за  репетициите и интервюта на театралите, изобилие от рецензии от видни  критически  имена. За две години всичко е описано, изговорено, анализирано и научно артикулирано, както му викат. Не може да се оплаче неизвестният за мен Милен от липса на внимание. Не го познавах като автор, не съм чела предишните му книги, но вече чакам с нетърпение следващата.
И каква е визията му в снимките от мрежата? Някаква неизтриваема еманация на протоетноса, промъкнала се дори до 21 век – образ сближен с прабългарската чиста антропология – с остро изрязан профил, черноок и мургав, с крило от черна коса. Наглед обикновен и все пак неподвластен, бдителен и отдалечен същевременно, съсредоточен в тайнствените си вътрешни сфери. Тъмнокристален  дух и самороден  интелект. Поетът Румен Леонидов се кахъреше в едно телевизионно предаване дали се е запазило нещо от спермата на Ботев, та да оплоди отново българския дух за свобода. Ето на, и след 150 г. от семето никнат кълнове, и сега са налични, макар единици, писатели и поети, художници и певци с морален интегритет и творчески заряд, способни да взривяват унилите пещери на безизходицата чрез силата на великолепното  си изкуство.
Какво ще пишеш тепърва, рекох си, излишно е. Всичко е написано, книгата е оценена по достойнство, сред четящата  публика е възбудила отдавна невиждан фурор, зрители от всички  градове зоват и очакват едноименния спектакъл, след представлението препълнените зали спонтанно стават на крака, аплодирайки автори и актьори. Магични сцени на въодушевление и единение на хиляди българи, които бяхме забравили. Би трябвало да е засрамено единствено журито на Национален фонд 13 века България, което журираше националните награди за  роман на годината 2012 и пренебрегна точно романа събитие – не на 2012, а на последните четири десетилетия. Тези балкански квазиарбитри, вместо да постъпят като справедливи и достолепни естети, се оказаха морални мижитурки и конформисти и като такива са прът в колелата на новата литература, а не нейни обективни оценители.
Преди бяха партийните цензорски комисии, сега са журита на разни снобарски кръгчета, разменящи си награди. Добре, че европейският град Русе, чрез наградата на името на нобелиста Елиас Канети, все пак изми срама от лицето на литературната гилдия. Най-важният и точен арбитър е общественото мнение и в случая именно то възмезди несправедливостта на институцията. Доказа, че последна дума във всяка класация принадлежи на адресата, не на платените посредници...
И за какво е тогава моето закъсняло писание и признание? Дължа го на романа „Възвишение”. Той е и моето лично събитие – оживи провинциалното ми глухо отшелничество през цялата 2013 г., зарадва ме с надежда. Даде ми най-ценното за един литератор – да потъна в патриархално топлия и разбунен възрожденски свят, безкрайно свеж и автентичен, ироничен и трагичен, наивен и любознателен, свободен и поробен от самия себе си. Да открия за пореден път величието на истинската литература, способна да сътвори битие, по-жизнено и пълнокръвно от реалността. И как само тя съумява да синтезира личното, историческото и метафизичното време в едно пулсиращо съзнание за вечност и неповторимост. А може би още един субективен поглед просто ще разшири  пространствата на прочита, току виж съм видяла нещо пропуснато или различно. Макар да мисля, че всичко важно за книгата е изведено в перфектните текстове на литератори като Златко Ангелов, Светлозар Игов, Ангел Игов, Виолета Тончева, Диляна Димитрова. Със спектакъла няма да се занимавам – романът е нещо много по-стойностно от това, което е успяла да изтръгне драматургията. 
 

Родно и  изконно
Най-важното според мен е, че книгата е напоена, пронизана, посветена на коренното и българското, каквито са най-значимите заглавия на литературната ни класика. „Възвишение” е ключ към националната идентичност, по дух, стил и колорит, по светоусещане и осезаемост „до мозъка на костите”, ако  използвам тук идиома. Ако в ерата на глобализма и разсейването на милиони българи по света е могло да се роди толкова съкровено-самобитно творение, то вероятно е нужно в момента като сламката за удавника. Такава е свързващата, събиращата книга, удържаща континуитета на чезнещата нация. Ароматът, багрите, звуците, релефите на родното и изконното просмукват всички пластове на повествованието. То се е разположило навсякъде в романовата структура, не само в езика – има го в историята, в пейзажа, в топографията, в интериорите и битовите сцени, в лицата и душевността, в реакциите и постъпките на персонажите. Дори философските размишления на Гичо са с нашенски хоризонт. В някои рецензии се твърди, че главният герой на романа бил езикът. Сякаш М. Русков е хвърлил толкова труд, само за да блесне с уникалната, архаична стилистика, на фона на постмодерното, безлично и т. нар. втечнено писане. В едно високопарно съчинение, изпълнено с десетки термини и научни имена, поднесено като сравнителен анализ между наградения от Национален фонд 13 века България" роман „Физика на тъгата” и пренебрегнатия „Възвишение”, се обяснява, че това бил „роман за особената употреба на самия език”, че езикът на Русков е „непреводим”, докато езикът на „Физиката” бил втечнен като разтопено желязо, „за да стане всички езици”. Оттук нататък рецензентът самонадеяно заявява, че: „Физика на тъгата" е книга, която знае, че ще бъде превеждана /и то много ще бъде превеждана/ и се пише, имайки предвид именно това свое знание – че ще й се падне да говори на всички езици. Бре, да му се не види, миналото несвършено време на глаголите внушава, че става въпрос за писател от ранга на един Габриел Г. Маркес или Х. Л. Борхес, щом още докато пише си знае, че е абониран за всички световни издателства, независимо какво ще излезе накрая. Кой го е абонирал е въпрос без отговор, поне за мен, щото да не му се надяваш на „Естествения роман” – сложил е „Сто години самота“ в джоба си, успял да завоюва световна слава и позиции за всички бъдещи творения на автора. И докато се пишел вече вторият „световен  роман”, очакван с трепет по земното кълбо, той снизходително мислел себе си и като български. Разбрахте ли сега защо получава наградата на Фонда?
Докато Русков e писал изключително и само български роман, който евентуално би могъл да стане световен, ако не беше непреводим. Но пък и самият Милен си признал при една премиера, че никога няма да го предложи на чужди издатели. Няма и нужда, ще кажа аз, това е правилната позиция, тя е печелившата и на нея се дължи успехът на творбата! Че е дълбочинно и специфично национална, целеустремена и вдадена до без дъх към българския живот и философия, към нашата си история и съдба. Замисълът й е като опъната тетива, творческата  стихия така безостатъчно е прицелена в сърцевината на родното, че писането не изглежда да е тежък труд, а се е превърнало в религия, в окрилено служене пред олтара на България. Няма лигавене, натаманяване, разтопяване, автоцитиране, самовлюбеност и снобарски пози. Авторската личност тук изчезва, само тя се е разтопила в историите и в лицата, както са отбелязали повечето рецензенти. Всичко е искрено и автентично, изповедите са естествени като дихание и като болка, като вятъра и дъжда в планината. Затова написаното се запомня, вдишва се сетивно и емотативно, не само с работа на мисълта. И без да чака преводи, романът тръгва по света, към двумилионния български контингент, разпръснат по всички географски ширини, поради тази именно причина – че настойчиво и всеотдайно е посветен на изконно-родното битие и на най-българската епоха. Поне аз изпратих книгата в Испания, знам че беше изписана от българска библиотека в Америка, нека други споделят сведения в тази насока.
„Възвишение” създава многобройни смисли и изтегля струни, които ще пленяват сърцата на емигрантите към родината. Ще се вмести в представата и в спомена за род и Отечество на поколения тукашни и чуждоземни българи, напоявайки ги с братство, с милост и носталгия. Промислено и изстрадано като текст и като съдба „Възвишението”, ще се превърне в код на националното самосъзнание, равнопоставен със „Записките”, „Под игото“, „Железният светилник”, способен да подбужда континуитет сред общността за превъзмогване на разриви, разстояния и изпитания. Еуфорията по време на едноименния спектакъл в различните градове го доказва. Защото мнозина от българите ще се разпознават в Гичо и Асенчо, в Тодор Шумненеца и Пею Бръмбара, Станю Скъпото или чорбаджи Петър Матеев, ще си спомнят сладостната  реч на дедите си. Дълго ще обикалят в съня си сакралните български места, ще бродят по върхове и горски усои, из подбалканските манастири, селца и градчета, вдъхвайки ароматите на земята ни и сиянието на ведрите родни небеса. Това ще са им лабиринтите – български, а не минотавърски. Истината е, че и романите на Труман Капоти и Стайнбек, на Маркес, Казандзакис, Андрич, Борхес, Орхан Памук и пр. са станали „световни” поради това, че са преди всичко национално изобразителни картини. Това е признакът, който решава живота им в световната култура. 
    

Енигмата на сътворяването
Без съмнение има вълшебство в акта на сътворяването. Някой им движи ръката, шепне им в ухото, омайва ума или озвучава сънищата на малцината призвани медиатори между необятната вселена на духовността и простосмъртната публика. Ето на, хиляди са минавали край старото котленско училище и са виждали надписа „Помогни ми да тя возвися”, но на колко от тях е пленил въображението, колцина са  прозрели дълбокия смисъл на тези простички думи. А се оказва, че оттам е тръгнала идеята за „Възвишение”, както споделя авторът. Но зад този скромен повод според мен стои огромна ерудиция, шлифована култура и прозорливост. Смисълът на надписа е семенце, попаднало в богато наторена почва. Пространно знание и визия за историята, за географията и топонимията, за битовия, семейния и трудов живот на българина, за обществените отношения, за литературната история, личностите и събитията на възрожденската епоха. Всеки читател вероятно си мисли, че е имало голяма предварителна подготовка, независимо от фикционалния жанров модел. Писателят непременно ще е извървял целия маршрут на двамата си герои, минал е не само през Арабаконашкия, но и по всички споменати в текста старопланински проходи, огледал и сканирал хайдушките пусии, мостове, пътища, чешми и дерета, където се случват засадите и обирите. Проучил е прецизно старинната топонимия на няколко региона. Май дълго се е мъчил да запамети диалектния говор, да си изработи речник на турцизмите и  жаргонизмите, преди да може така съвършено да моделира архаичния стил на романа.
Аз малко се съмнявам в такава усилена предварителна епопея. Според мен разнородното знание съчетава стабилна образованост и голяма обща култура със стихиен изобразителен талант. Трупано е през целия живот, но най-ценното е вродено, дареният с призвание някак естествено усеща душата на всичко, което описва. Той сам си го е казал, ето го: „Или има в човека нещо, което тъй неудържимо го влече в света? Нещо, което като семе израства в душата му, още от бебе невръстно, месец след месец, година след година и накрай го превързва съдбовно? Кой знай…” Нещото се нарича Светоусещане и то се впуска в руслото на творчеството, когато проблесне някой златен ключ като трогателното школско изречение. 
Най-стабилната опора на романовата структура е наличието на дълбок културен пласт, изобилието от културни цитати и реминсценции, разпръснати в различните нива на текста – езически, фолклорни, библейски, новозаветни, исторически и персонални. Това е тема за подробно изследване от учените литературоведи, не е възможно да се обсъжда в рамките на една обзорна рецензия. Но в тази връзка недоумявам как професор по възрожденска литература, проучвайки втъканите в повествованието цитати и перифрази на литературни артефакти, акцентира предимно върху хронологичните несъответствия. Романовият герой Гичо си служел с цитати от текстове, които още не били създадени или публикувани по онова време. Перфекционизмът в научната дейност е задължителен, но понякога се деформира в дребнава схематичност, меко казано. Казвам го от личен опит, за четвърт век работа с документалистика и текстология аз също се дразня от всяка фактологическа  неточност. Но все пак мисля, че в случая тези примери по никакъв начин не компрометират достоверността във „Възвишение”, защото не е въпрос на небрежност, а е съзнателен избор. Това не е дисертация, не е и документално произведение, нито мемоар. Писателят има право да използва предимствата на най-трудния и най-свободен литературен жанр. Може да избира всякакви функционални решения, да интерпретира и пренарежда исторически и културни събития според идеите и целите на сюжета. Щом се е наел да създаде художествена панорама на цяла епоха, той е в правото си да комбинира всичко, което я рисува, представя и съживява в нейната времева граница. Така че няма грешки и недоразумения, има фантазия и целесъобразност, има креативен ум и творческа иновация, устрем да се обхване в пълнота българския възрожденски космос, а и не само него.  
 

Вместо „Бит и душевност”

Че М. Русков е заложил на печелившата стратегия, на всички е ясно. Изоставя каноните и остарелите стереотипи. Твърде модерен писател е, за да се занимава с патриотични екзалтации, пиедестали, апологии. Твърде скептичен е, за да знае, че апостолите, героите, мъчениците са извисени, но самотни фигури. Те са върховете и духовните контрапукти в националната история, но не и нейната работна, движеща сила. В сюжета на „Възвишение” техните имена имат особен статус, обвеяни са със загадъчност и отдалеченост, появяват се епизодично и екзотично, по-скоро като означения на морални и политически възгледи, отколкото като действащи персони, ако си припомним срещите на Гичо с Бенковски, с П. Р. Славейков и неразпознатия докрай Ибрям ага – Левски, задочната му кореспонденция с Каравелов.
Романът е с различен фокус – дай да видим второстепенния фактор, казва ни, от когото обаче зависи реализацията на всяка голяма идея. Търси отговор на въпроса как може да се възвиси и дали изобщо е възможно възвисяването на редовия българин от низината на социума. Разказва какво мислят по въпроса за „револуцията” и свободата обикновените овчари, абаджии, ханджии, ратаи, даскали, търговци и занаятчии, как живеят и как разбират участието в „делото”, какво печелят и какво губят, какъв е изборът им в сюблимния момент от живота. Защото там е истината за българина, там е отговорът на всички въпроси, които до днес ни тормозят.
Мисля, че „Възвишение“ може успешно да съперничи на Иван Хаджийски. Ако внимателно изчетеш 400-те страници тук, няма нужда да  посягаш към „Бит и душевност на нашия народ”. Имаш в ръце изчерпателно изследване по народопсихология, само дето не борави с официозния език на социологията и с литературния  стил, а с непринуденото и цветисто просторечие на възрожденските българи. Гичо ни разказва играта, Асенчо я допълва в образен вид на слушател и опонент, от време на време си сверяват часовниците с поученията на авторитетни будители – отец Паисий, Г. С. Раковски, Петър Берон, Петко Р. Славейков, дори със свещените писания. Няма социална прослойка, която да не е представена в романа, сякаш целта е да се изобрази непомерната канара от невежество и робска психика, която лидерите на национално-освободителното движение са се заели да разбиват с главите си, всеки по своему и с различен успех. Редом с тях е скромната възрожденска интелигенция, представена с някои от видните си имена. Но в центъра на вниманието е четата  „револуционери” и обирджии, начело с Димитър Общи, така както се скитат по балканските дебри, по селцата и тракийските полета. Тук там се мяркат предпазливи комитетски дейци, както и алчни еленски и котленски чорбаджи и чак в третия план е турският „болен чиляк” в лицето на бейове, заптии, бегликчии.
Колоритната фигура на Общи е избрана за помощник на Левски точно от интелектуалеца Любен Каравелов, сякаш за да потвърди парадоксите и компромисите като закономерност в българската история. Професионален авантюрист, неграмотен бабаит, опитен обирджия, той е антиподът, сякаш нарочно издирен, за да безчинства и да провали в крайна сметка делото на скромния и посветения, който пести всеки народен грош, идеологът и работникът на търпеливото дълбаене в робската душа на народа, докато там се събуди свяст за свобода и достойнство. Още в тази антитеза романът подсказва едно от устойчивите противоречия в националното политическо и обществено битие. Двойнственост, несъвместимост и противоборство на взаимоизключващи се начала, обричащи на провал всички  жертви и усилия. И все пак за пръв път в този роман образът на Димитър Общи е изведен от изцяло негативния стереотип като „хаирсъзин и обесник”. Или поне му е дадена думата за да разкрие нестандартния си характер, сам да разкаже своя живот, мотиви и действия. Авторът е заложил на уникалния му образ на авантюрист и волен скитник с непокорен  нрав, показва смелостта и бруталното поведение, но също страховете и предчувствията му. Затрогваща семантика се крие в самотната фигура с бяла риза и святкащи сини очи, изправена на „возвишението” в мига на сбогуване с четата. Само големият художник е способен да разкаже политологическата драма като низ от човешки истории. Да покаже как изначалната слабост и противоречивост на човешката природа предопределя историческото и житейското фиаско, освен на индивида, и на цялата комитетска мрежа.
Реалната историческа двойка Васил Левски – Димитър Общи има паралелна фикционална модификация – Гичо и Асенчо. Неразделни приятели, обичащи се като братя, взаимно се подкрепят, дори се жертват един за друг. Хитроумен и любознателен, с чувство за хумор и поетични нагласи, бачо Гичо наистина е „возвисен” в степен над съгражданите си и това си личи от разсъжденията му, от писмените послания към Каравелов и към „болгарскому народу”, от любовта му към природата. През дългия  път на съвместното скиталчество, изпълнено с приключения и опасности, Гичо полага неуморно старание да поучава и възвисява простодушния жеравненски овчар. Протяжното романово време от тръгването до края е запълнено с несекващо говорене по всякакви житейски, исторически и духовни теми.
Пътят и разказът са заедно и в своето двуединство символизират две съдбовни начала за българската нация – нейното мъчително пътуване  из лабиринтите на геополитиката и разказаната й история. Когато разказването секне и пътят ще е свършил, ще изчезне дори споменът за нейното съществуване. Ще се отвори работа за бъдещата археология. Затова пишете и разказвайте, не се стеснявайте, драги пишещи. Словото ни е спасявало и пак ще ни спаси от затриване, каквото пророкуват демографи и политици.
Но нито споделеното знание, нито преживяното пуска дълбок корен в съзнанието на симпатичния Асенчо и не му променя  манталитета. Торбите с турски лири се оказват по-силен мотив в сравнение с книжовното знание. Те лесно превръщат селския келепирджия в коварен  предател, докато красноречието не успява да го възвиси в свободен човек. Ограбените пари от хазната уж „от народа – за народа” не само не подпомагат народното Дело, ами го провалят тотално, но не сами по себе си, а поради човешкия фактор. Май конкретната романова ситуация е всевалидна закономерност за нашенската действителност през всички времена.
Защо обаче Гичовите мъдрости и четива не успяват да освестят морално и духовно младия му спътник? По причина на това, че кумирът и водачът на двамата е Димитър Общи, а така и не успяват да се доберат и разпознаят докрай истинския Апостол. Общи им прилича и затова ги привлича. Противоречиви са образите на главните персонажи, но такъв е и обожаваният кумир на Гичо – Георги Раковски, изобразен от Вазов като „образ невъзможен”, „поет и разбойник под съща премяна”. Докато мечтае за свобода и возвишение, знае наизуст „Горски пътник”, купува  книги и речници, за котленския комита е нещо естествено да ограбва с оръжие и заплахи френския инженер, мирните турски семейства, българския селянин, да убие Юсуф заради дълга си към чорбаджията. Но ако е дързък разбойник като роб на султана, то в какъв би се превърнал в освободената вече или в днешната България? Нищо странно, че като гледа делата и примера на почитани и авторитетни в очите му личности, жеравненският прост овчарин решава да захвърли Делото на кучетата, да предаде четата, щото „тези хора не струват“, да открадне парите, скрити в пещерата Злостен и да си гледа живота. Предава приятеля си, четата и Делото в крайна сметка. Това коства живота на всички. И по-силно от всички нравоучения звучи вопъл, изпълнен с безмерна мъка: „Бедний, бедний Асенчо! Телото мъртво, а душата в ада. От пуста лакомия. Брате! Парите са тялото на дявола.” /стр. 400/ Стенание като проклятие, което продължава да се носи над земята ни, все по-силно даже.
Не  е виновен само Асенчо, такава е мешавицата в психологията на българина изобщо, открай време там е вместилище на добро и зло, на милост и жестокост, на смелост и страхливост, егоизъм и жертвеготовност. Моралната низост и липсата на почтеност в народностната типология се потвърждават и във възкресените спорни митове, напр. за омразата и завистта на поп Лукан от Ловеч към образования му колега поп Кръстьо. И пак за пари става въпрос, сякаш алчността е най-важната „кривица” на българския човечец. Отгоре на всичко негативните качества не са в чист вид, а релативирани, дифузирани в сенчести зони и с неизбистрени нюанси. Нито доброто е добро докрай, нито злото е съвсем като зло.
Това ли иска да ни каже Милен Русков, чрез подтекстовите аналогии и асоциации, генериращи смисли и актуализации в романа? Широк набор от характеристики са необходими, за да се осмелиш да повториш моралния патос на писмата на Левски - разголване до кръв, прямота до болка, кураж и отговорност, за да бръкнеш с пръст направо в раната, наречена „българска душевност”. Като Ботев да изпиеш до дъно  горчивата чаша на разочарованието, че да накараш и българина да я изпие, когато се погледне в огледалото, уж наречено „възвишение”...
Ето само няколко примера за доблестта и драмата на самопознанието, не просто аналитично, а експресивно поднесени: /с. 161/  „И простият българин слезе, къде ще ходи. Но зе нещо да прихленчва и да ся моли. Хем прихленчва, хем враждебно гледа – би та заклал ако му паднеш. Хем го сърби, хем го боли. Ни смелост има в него да ся опълчи, ни добрина да преглътне, ни достойнство барем да мълчи. Гледам го и ся чудя – как туй ся съчетава с търсеният от нас тъй називаемий Ибриям ага, и с Общи, и с някои от тез хора от комитетите? Кажи ми да ти кажа. Един Господ знай как ся съчетава. Сякаш туй са две различни раси, два разни народа под едно име.”  
И друга емоциална тирада „без всякаква цензура”, дали Гичова или авторска, все тая: „Че и аз слугите от душа мразя. И кога тоз тръгне да ся издига, той е най-жесток и безочен от сички, най-безбожен, най-коварен е и алчен, подлост и коварство сяко можеш да очакваш от него. Жесток, коварен и страхлив в истото време. Рая покорна е по душа, но с господарски мераци. От туй по-долно няма. Ей българските чорбаджии са досущ таквиз сичките! Главня трябва да им гори под задника! /с. 311/
А  едно от обобщенията се оказва особено актуално, носи се от век на век, макар като антитеза на прочутата Вазова ода:
„Неразбрани българи страхливи, що никога не разбират кога е решающа минута да ся действува, че инък ща та с клещи за врата стиснат като някой добитак. Седят и чакат да им ся размине. Някои неща ся, байно, не разминават” /с. 375/
Още докато чета  безбройните такива откровения, задочно си говоря: Русков, уж пишеш за хора от миналото, пък май фотографираш сегашни портрети? Уж исторически е сюжетът, но хитро асоциираш със съвременността - не в един епизод, а на всяка крачка, т. е. на всяка страница. Е, поради този ти мерак – да обхванеш извънвременното, национално-характерологичното и универсално-човешкото – си запазваш мястото в литературната класика. Но извън творческата амбиция е ясно, че имаш кураж да не спестяваш нищо – укоряваш, шибаш и засрамваш своето племе, пак поради синовна болка и от родолюбие. Не вярвам да трогнеш обаче „слугата - чорбаджия”, не ще чете той романи, още по-малко „възвисяващи”, зает е, драпа с всички сили към властта.
Не мислете обаче, че авторът е в плен само на критиката и негативизма. Напротив, с поглед на художник - ерудит е обхванал цялостната картина на живота и подробно разкрива житейската философия и ценностите на възрожденския човек. В десетки епизоди са пресъздадени сцени на семейния и трудов бит, в тях се откроява трудолюбието на истинския стопанин, който със своите стада и занаяти облича цялата  турска армия. Срещи със строежите на майстор Кольо Фичето, визия на възрожденските красиви къщи с китни дворове, с винарски изби, мандри и гостоприемни трапези, грижата за училищата, традициите и ритуалите, обичта към децата и почит към образованието, учителите и книгите представят градивния стопански и духовен потенциал на българина от онази епоха. Не само уплашен  роб, а и мъжествен защитник на старинния Котел, четник на Хаджи Димитър, добър стопанин, строител и занаятчия със златни ръце, образован и богат човек като хаджи Станю Врабевски от Тетевен, уважаван учител като Сава Доброплодни, книжовник като Славейков и Петър Берон, спомоществовател на  църкви, книги и читалища. Обрисуван е в многобройните му ипостаси без идеализации и без сантименти, за да е автентичен, жив, убедителен. И ако се е надигнал да се бори за нещо, то е единствено за своя държавност, за национално достойнство. Отговорът е на страниците на романа и ето как изглежда той: „Мисълта ми беше, че онез пак ще си бъдат рая, те може би друго не могат да бъдат, но ще са рая в свободна България, в българска държава, с български господарци и български боярци... Ти тая робска тълпа я махни! Нам държава ни тряба. Държавата му е майката! И наистина мисля тъй. Кой има държава, той има и страна, и родина, и мощен другар, кой може му помогна при нужда, ако така реши. А кой няма държава, има само себе си и другаря си Колта.” /с. 204-205/
Тирадата продължава в тоя дух и не е единствена. В името на тази държавнотворна цел в книгата се насъбират указания за излаз от робството и безправието, за сдобиване със свобода и държава. И какво съдържа тази  програма? Разбира се учение и ограмотяване, но не само. По-надеждни средства, според героя Гичо, са масово ограбване на хазните, подпалването на господарските конаци, въоръжаването с „ливорвери”, принудителното изравяне на „картофа от земята” или на камилската птица от пясъка, бели пари, скрити за черни дни, извеждане на роба в Гората, която е убежище на свободата, бой с поробителя до последен дъх, хладнокръвна среща с бесилото или колта в сюблимния миг. Девизът на борбата си е направо грандиозен по форма и смисъл: „Срещу лъжците действай с лъжа, срещу измамници – с измама, срещу насилници – със сила. Блъскай ги яко! Старозаветен бъди - там истина голяма има. Всекиму своето и око за око, зъб за зъб. И тъй най-подир ще постигнеш правда.” /с. 338/ 
Роман - наръчник за угнетените, опасен за самозабравилите се „господарци” и „боярци”, чиито предписания май вече се реализират, ако четем черните хроники. Имам усещането, че като е писал за миналото, авторът е загребвал с шепи от сегашността. Времената се сливат, епохите си говорят не само с красиви легенди, а и с криминалните си летописи.

 
 
За иронията и тъгата

Тук е моментът да кажа своето виждане за стилистиката на иронията, присмеха, или сарказма, подчертани от всички рецензенти. Да, цялата книга е щедро поръсена с шеги и с доброжелателна ирония, пиперлив хумор съпътства и най-драматичните сцени. Затова се чете приятно, с лекота събужда емоциите, все едно си погълнат от приключенско четиво, изпълнено със забавления, а не с опасности и смърт. Очарователно е подобно лекокрило отношение и към най-тревожните и съдбовни проблеми, докато не прогледнеш какво прикрива то. Според мен е маска, спасително лекарство от страданието и отчаянието на българина, както в миналото, така и днес. Самоиронията демонстрира нравствената му сила /също и на автора/ да се надсмее над себе си и над горчивата си съдба, зад шегите се прикриват преглътнатите сълзи на вечния неудачник в сравнение с другите европейски народи. Смях през сълзи е  избраната стилова стратегия, тя издава много рядък духовен и  творчески натюрел - пиетет към жанра на трагикомедията. Едни ще виждат в текста само присмеха и подигравката на грубо-телесното, малцина са тия, които ще разберат горестта на твореца и хумора като изразно средство, спестяващо тъгата. Какво например се крие в следното съждение – обективност, насмешка или горчивина, или пък всичко едновременно? 
„Викам си на акъла: ей туй е в същността си българската работа, към туй го българина сърдце влече. Българската работа е малко турска, малко немска, малко руска. Раковски например е от немската част. Други са от руската. А мнозина от турската. /с. 195/
Ако нещо според мен е в повече, това е излишъкът от телесност, преекспонирането на соматичното и физиологичното като обект на изображение или инструмент за конструиране на текст. Разбирам, че се цели не профанизация, а разтоварване от напрежението и противовес на мрачните психически интонации. Но известна пестеливост в тази ракурс би била от полза, защото теорията и практиката на „хама” например едва ли интересуват много хора.

 

Пантеизъм, лиризъм, натурфилософия 
Оставих за накрая най-привлекателната част от съдържанието. Много отдавна, може би от Елин Пелиновите и Йовковите класични пейзажи, не съм срещала нещо толкова покоряващо-живописно и функционално като природните описания в тази книга. Където и да се намира, сред всякакви места и перипетии, в покой или в движение, погледът неизменно е взрян природата. Всяка промяна в пейзажа, всяка сянка, светлина и полъх от ветрец резонират в сетивния и емоционалния свят на персонажа. Този дискурс – човек  и природа – е многопластово разгърнат в романовата структура. На пръв поглед изпъква естетичният план. Погледът с възхита се спира върху най-дребните детайли на природния  ландшафт – тревите, сините цветчета, короните на дърветата и трептящите листа, менящите се облаци и ветреца, свирукащите синигери, авлиги, чучулиги – във всички тях се провижда красотата и хармонията на света. С пестелив рисунък са обхванати и панорамните гледки – върхове, урви, поляни, горите и небесата и най-вече „сълничната  светлина" и „светлоструя”, сипещи се от небесата. Светлината тук е с особен статут, издигната е в култ, тя е озарение и небесен дар, извор на живот, докато сумракът и здрачът са синоними на тревога, страх и неизвестност. По един  класически принцип природата е психологически инструмент за писателя - обяснява, понякога и обосновава образи и поведения /напр. сънят на Димитър Общи; страхът на Гичо от нощта и тъмата; тъмно-светлият контраст на гората в края и др/.
Живописната палитра в романа „Възвишение” е и духовен компонент, носи информация, създава радост или смекчава трагичните кулминации. Всяка ситуация е в унисон с настроението на пейзажа. Импресията на багрите и пространствените обеми разширяват значимостта на събитията и подсказват психичните състояния, хора и природа са заедно и едновременно в ритъма на битието. Всичко се случва под светлия или звезден купол на небето, сред слънцето и дъжда, природното пространство е запълнено с човешкост, но и индивидът му е подвластен, прашинка някоя в космичния безпредел. С четка на импресионист е нарисувано онова, което подкрепя духа на Гичо в мига на драматичното прощаване с живота: „Не ми се чете. Искам тъй просто да погледам белий свят. От мястото си зад  камъка виждам как леко се люлеят жълтите треви, зелената горска шума, виждам отгоре небето, синьо, с бели перести облаци, още цяло  обляно от слънце в тоя безкраен следобед. И светлина, светлина, насякъде светлина! Светлоструй. Няма друго време като месец Септемврий. Господи, рекох си, помогни ми да ся возвися! Светът е много хубав, братя, много красен, така му ся ще на чиляк да остане още в него. Още миг, още минута само. Всякий ище да живей.“ /с. 405/
Не е сам и не е изоставен човекът, дори когато прекрачва в бездната. Вселенската първична хубост го обгръща и поема с успокояваща ръка, въздига го най-сетне към себе си, сливат се разделените им духовни същности.  
Акварелни картини и изящен лиризъм градят високата символика на пасажа, в който е вграден апотеоз и копнеж по света и живота. Но не само това. Фрагмент е от една  философска система, позната като Пантеизъм или обожествяване на Природата. В романа „Възвишение“ тя не е само естетичен и духовен пейзаж, а автономна, могъща и величава сила. Предизвиква страхопочитание и безмерно преклонение у възрожденския човек, виждащ в нея съвършено творение на Бога. И ето този безподобен израз, сътворен от философското верую на писателя: „А че сичко туй изглежда дълбок знак за същинската страховита душа на това нещо, за скритий му в дълбокото мрачен корен. Защо  природа е, брате, вездесъщ тиранин и е най-страшно нещо на света... Колебай ся като махало – напред-назад, напред-назад. Както ся человеческата мисъл колебай. Ту това ти ся види, ту обратно – онова. Оплел ся в двуликостта на нещата като Янус, господаря на вратите. И точно това колебание е най-страшното, защо по някое време ти виждаш, че то не е никакво колебание, ами е самият корен на нещата”. /с. 325/
Може да е бил роб или разбойник, да е беден и безправен, но е имал целебното и мъдро природно лоно, унищожено днес от съвременния „бизнесмен”. Може би ще е голям успех за книгата, ако успее да възвърне в българската менталност поне стотна част от копнежа по единосъщие и слятост с божествената  Природа.
В романовия текст не само се въобразява, композира, описва – непрестанно се философства. Но философските екскурси така виртуозно се приплъзват в логиката и конкретиката на епизодите, сякаш не става въпрос за висша интелектуална материя, а за всекидневен разговор. И най-сложните разсъждения са така разтворени в непринудената интонираност и в архаичната лексика на сказа, че преливат в съзнанието на читателя неусетно. По-голямата част от тях са в руслото на политологическия анализ – излагат нетривиални възгледи или ревизират исторически категории и така въвеждат полемичен ракурс в книгата. Например има ли български народ, или е бил измислен от възрожденските отци и апостоли; за недостатъците на републиканското устройство и за целесъобразността на монархията; за скрития екзистенциален мотив в явлението „револуция”, за ролята на случайността в оценката на историята за личности и събития.
Вторият философски пласт е доказателство, че Милен Русков владее най-висшия пилотаж в романовата естетика и поетика. Разсъждения за величието и низостта на Човека, за неудържимата стихия и надмощието на Живота, за ужаса и самообладанието пред лицето на Смъртта, за мистиката на Вселената и Бога, за Славата и Позора и безброй още философски теми осмислят в дълбочина това страхотно начинание. Колкото е историческо и национално по дух и звучене, толкова е универсално и хуманитарно в най-високите си предначертания. Темите в тази насока са твърде вълнуващи, не могат да се цитират, трябва да се прочетат. 
Със сълза в окото и с усмивка затваряш последната страница – от жалост за нещастния Асенчо и храбрия Гичо, но най-вече от гордост и благодарност, че в твоето време се е появила такава страстна, съвършена и мъдра книга, жизнено необходима на обезсърчения българин. „Възвишение” наистина ни въздига, защото ни обича и честно и сурово ни изобразява такива, каквито сме. Затова няма начин да не е любима на много поколения, редом с известните на всички класически заглавия. Аз нямам съмнение, че чрез нея светът ще оценява уникалния талант, моралната доблест и достойнството на българската нация, поне докато я има.
 

Цвета Трифонова 

19 март 2014 г.
Банско

КОМЕНТАРИ

Анонимен  05.12.2015 10:35 | #15

”Фак Ел” както съм намирал време и място вече да го кажа‚ е ”Fuck L”. Това ще рече шибана лит-конюшня‚ където една дузина пенсионирани кранти дъвчат тъжно прашна слава. Осилно е наистина‚ но такава е плявата в леонидовата ясла. Добрият коняр Румен знае‚ но си трае. Е‚ и ?! Алек Траянов / Илиной‚ САЩ

Анонимен  04.12.2015 13:33 | #14

Книгата на Миолен Русков е проста една гола претенция. Не миоже да се чете‚ както и другата му книга‚ претенциозно определена като роман - енциклопедията на мистериите‚ някаква объркана смесица от цитати и тъпи коментари.Този Милен Русков просто си е въобразил‚ че е писател и пловдивската издателка псевдопоетесата Жанет му е направила луда реклама‚ за което е платила на гладни журналисти критици да го изкарат гениален. Но в тези наши времена и Азис е певец‚ и Камен Донев е драматург‚ и Мариус е носител на награда за мъжка роля‚ и Слави е голям журналист. О темпора...

Анонимен  04.12.2015 12:43 | #13

Безпомощността на езика се проявява най-добре в литературните му форми‚ където и най-добрите му образци са резултат на словесна еквилибристика. Времето на четенето отмина поради именно таза причина‚ драги словослагателки и словослагатели.

Анонимен  02.12.2015 23:31 | #12

Сбогом‚ Цвета! Дано в небето Яна Язова и Александър Балабанов ти благодарят‚ за всичко‚ което стори тук за тях!

Анонимен  02.12.2015 12:05 | #11

Златко Ангелов е мигриращ вид‚ който не заслужава никакво прилагателно. Аз се присъединявам към всички критични мнения безусловно. България няма нищо‚ и най-малко литература. Преди време се-списание ”Либерален преглед” на господин Златко Енев започна публикуването на един роман‚ писан от живеещ четири десетилетия вън от България автор‚ но кой знае защо публикациите прекъснаха отведнъж. Няма да съобщавам заглавието‚ за да не бъда обвинен в някаква преднамереност. Днес случайно слушах едно предаване и научих‚ че Ел Греко е бил открит двеста години след смъртта му и това е причината да споделя мнението си с читателите на ”Факел”. Методи Илиевски/Будапеща (забел. Току-що разбирам‚ че въпросният роман може да се намери като Е-книга и в ”Литернет”. Авторът е г-н Михаил Стомин)

Анонимен  25.03.2015 01:15 | #10

”Със сълза в окото и с усмивка затваряш последната страница ‚най-вече от гордост и благодарност‚ че в твоето време се е появила такава страстна‚ съвършена и мъдра книга” Точно в десетката! Уникална книга!

Анонимен  27.03.2014 10:39 | #9

Просто не може да се чете. Ужасен език.

Анонимен  24.03.2014 14:47 | #8

претенциозно четиво‚ на отвратителен архаичен език‚ една гола претенция‚ без покритие‚ това е въпросното ”Възвишение” на псевдописателя Милен Русков‚ които преди време ни предложи друг своя сурогат - ”Джобна енциклопедия на мистериите” като...представете си‚ роман?!!!

Анонимен  23.03.2014 20:12 | #7

http://www.librev.com/arts-books-publisher/2338-2014-03-19-10-32-47

Анонимен  23.03.2014 16:47 | #6

Абсолютно ясно е‚ че авторът на последните два коментара е един същ - това е внукът на бай Ганьо‚ който също като дядо си е свикнал да се бие по гърдите и да вика ”Булгар! Булгар! Този същият днес е футболен фен и сам си вика ‚ че е юнак. Или е собственик на червено-десарски блог‚ повърхностен н плиткоумен коментатор‚ който чете само отделни фрази или по едно изречение на страница. Мързи го да гледа ‚ камо ли да чете‚ обаче е горд и иска всички да му свалят шапка и да го тупат по рамото‚ щото е е шмекер и бабаит. Ай‚ сиктир‚ както казва Гичо.

Анонимен  23.03.2014 11:31 | #5

ВЪЗВИШЕНИЕ Е НАИСТИНА ЕДНА БЪЛГАРОФОБСКА НЕЧЕТИВНА КНИГА‚ ПЪЛНА С ЦИНИЗМИ‚ КАРИКАТУРА НА БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР. ПРОТИВНО ЧЕТИВО!;МАЛКАТА ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА СЪЩИЯ ПРЕХВАЛЕН АВТОР Е СЪЩО ЕДНО НЕДОРАЗУМЕНИЕ‚ КАКТО ПИСАХА ВЛАДИМИР ТРЕНДАФИЛОВ И МИЛЕНА КИРОВА. ЕДНА ШАРЛАТАНИЯ‚ НАЗОВАНА ОТ ТОЗИ АВТОР С ПРЕКАЛЕНО ВИСОКО САМОЧУВСТВИЕ ”РОМАН”

Анонимен  22.03.2014 22:40 | #4

„ВЪЗВИШЕНИЕ” - ЕДИН ТЕКСТ-ЕПИЗОД ОТ БЪЛГАРОФОБСКАТА СТРАТЕГИЯ „Възвишение” - един текст‚ определян като роман‚ е пореден проект на неолибералите у нас. Проектът бе разигран по всички правила на манипулаторското изкуство – възторжена истерия организирана във всички‚ подопечни медии. И забележете – нито едно несъгласие. Посочете ми друг подобен случай в историята на литературния живот у нас‚ пък и по света. Няма. Защото е невъзможно да има. И така – оказа се‚ според организираната бутафория‚ че съвременната българска литература се е сдобила с шедьовър. Доказателства за този факт не се прилагаха – най-често‚ като аргумент‚ се сочеше езика на текста. В езика на този текст – „Възвишение”‚ наистина има специфика. Нека се опитаме да разберем каква е тя. „Ой та‚ Бабо Марто‚ да ти иба майката и на тебе!” – ето само един пример за езиковата уникалност на текста „Възвишение”‚ определян самодоволно (и самоунищожително!) като роман. Склонността на българина към псувните е забелязана и анализирана още от Найден Шейтанов (1890-1970 г.)‚ който‚ впрочем‚ си служи с изумително самобитен език‚ заслужаващ си да бъде изследван. Разбира се това няма да се случи‚ тъй като Найден Шейтанов е българофил‚ а тази немногочислена група интелектуалци днес‚ а и вчера‚ се ненавижда... Но нека продължим да се вглеждаме в езика на текста‚ определян непонятно защо като роман. Героят възкликва: „Ибах ти и вятър‚ няма зарад теб да бързам! Не ще ма смутиш”. Да‚ още Найден Шейтанов ни бе казал‚ че българинът е в състояние да напсува и шипката‚ на която се е закачил‚ или го е боднала. Сторил го е преди повече от половин век. А сега авторът на текста преоткрива тази черта на нявгашните българи‚ предизвикваща весел смях и тъжна ирония. В езика на текста „Възвишение” има смесване на времеви пластове‚ което би било разбираемо‚ ако бе съзнателно търсено‚ а в случая то се дължи на непознаване спецификата на епохата. Как героят - представен като дете на епохата на Възраждането ще разсъждава по следния начин: „Ти характер може да имаш чак началник като станеш‚ а иначе не може. А началници са малко. Затуй е характерът рядкост”. По този начин се разсъждаваше в следосвобожденска България. Тази болезнен-патологична склонност на героя в текста „Възвишение” да употребява изрази‚ включващи глагола за сексуална активност е неотменима‚ фундаментална част от неолибералната философия за литературата. И новото‚ което текстът предлага са възможностите за такава употреба‚ като тази например: „(...)един бряст грамаден‚ кой е‚ казват‚ от ибам ти века там набучен”. На езиково равнище текстът е изпълнен със смехотворни факти‚ на които би завидял и графомана – титан Семков‚ като това изречение‚ например: „Широта въображения никаква няма в него”. Безспорно такъв ред на мисли са съществували и през нашето‚ святото ни Възраждане‚ но не изразявани по този‚ меко казано‚ абсурден словесен начин... Но за неолиберализма в литературния ни живот граници няма... По отношение на псувните текстът би могъл да служи като паметник на пошлостта‚ защото авторът му се опитва да се възвиси и даже да философства – „Време не прощава‚ сичко подибава”. Сравнете този израз с мисълта на Левски за времето и ще си дадете по-ясна сметка какво точно се цели с текста „Възвишение” на Милен Русков... Авторът се опитва да ни показва и многоетажни псувни: „(...) д ‘ ти иба майката българска старческа” Безспорно такъв тип псувачи- виртуози съществуваха някога‚ дали по време на Възраждането ги е имало‚ не ми е известно‚ но този език да славословиш като постижение в текста е‚ меко казано‚ невъзпитано. Възраждането остана в родната ни история не с псувните си‚ а с героите си – революционери и книжовници‚ черковници... Езикът в текста „Възвишение” не само изобилства с псувачески ентусиазъм‚ но и на места демонстрира грубото му непознаване от страна на автора‚ четете и се любувайте: „(...)дойде един селянин от планинските колиби‚ комитетски человек и той‚ и донесе четири коня на кои ще ся натовари хазната (...)”. Е? Какъв е бил този селянин-исполин‚ та е носил четири коня? В джоба на абата си ли ги е носил‚ или под мишница? Коне не се носят‚ а се водят‚ правило за изразяване с което се запознават учениците в първи клас. Само най-упоритите читатели няма да захвърлят текста след първите страници и ще се озоват на стр.164 в която ще прочетат: „ Ибах та! Мисли малко! Българе‚ българе... Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голямата грешка в живота.” Следват ругатни спрямо българите‚ че са „неразбрано племе”. Как актуално звучи‚ нали? Кой надзирател днес‚ от европейския концлагер‚ именуван за прикритие Европейски съюз‚ в който бяхме натикани‚ не е твърдял същото? Но авторът отдава почит и над традиционните за нас‚ православния народ‚ ценности‚ ето как: „Народний певец си е мамата ебал. От нищо нещо прави.” Авторът на текста „Възвишение” постига и сияйни философски висини‚ изразяващи се в твърдения като следното: „Българската работа е: малко турска‚ малко немска‚ малко руска”. Сега разбрахте ли‚ че ние‚ българите‚ нищо си нямаме – всичко е смес карашик‚ привнесено‚ от благородните ни учители – турци‚ немци и руснаци.... За да се стигне до възвишението (на мен ми се струва падението‚ дружно – и на автор‚ на героя му) изразено неолиберално патетично: „Българин да си зла съдба. Туй сякаш не е име на народ‚ а болест някоя”. Българофобията на автора пронизва целия текст за да се възвиси ето така: „ (...) сичко българско е такова! Умряла работа! Сичкото е сбъркано в тая България – и мостовете‚ и реките‚ и полята‚ и сичко! Зафанали къща – построили курник! После сложили там коня!” Разбира се‚ преди да изрази прозрението за същността на българите героят е изразил в присъщия си стил отношението си и към една река‚ ето така: „ Мамка й да иба и река Осъм!- извиках аз и се изплюх от тоз ибан мост в пустата река”. Боже‚ толкоз жертви на българския сексуален екстремизъм – река Осъм поругана‚ моста над нея също... За езиковите нелепости в текста „Възвишение” може да се пише дълго и това би бил истинският роман – роман за българофобията и за нейния идеологически носител – неолиберализма. Мнозина наивно си мислеха‚ че след българофобския проект „Батак” опитите да се дискредитира българското Възраждане‚ ако не спрат‚ поне ще намалят. Но ето че сме свидетели на нов опит за покушение върху миналото ни. Опитът с текста „Възвишение” е от същия поредък‚ но този път реализиран чрез възможностите на словото. Ако се опитаме да определим има ли художествени достойнства този текст длъжни сме да признаем – не‚ няма. Безуспешен опит за проза. Това е поръчков‚ агитационен идеологически треторазреден продукт . Епизод от големия кръстоносен поход на неолибералната идеология у нас. Стоян ВЪЛЕВ

Анонимен  20.03.2014 18:18 | #3

Благодаря Цвета! Напълни ми душата - да не говорим за ума! ЗЛАТКО АНГЕЛОВ

Анонимен  20.03.2014 17:07 | #2

Прецизирано / какво като е по-дълго/‚ дълбокостойностно‚ излято от душа - тази на истински българин. Все по-рядко срещам такъв вид въодушевление / на литератор и познавач /

Анонимен  20.03.2014 14:55 | #1

Благодаря‚Цвета!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: