Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Eкстатичният човек

31.07.2018

Никос Казандзакис

 

Никос Казандзакис


ЕКСТАТИЧНИЯТ ЧОВЕК

Бог е в опасност. Той не е всемогъщ, не трябва да чакаме сигурната му победа със скръстени ръце. Той не е всеблаг, не трябва доверчиво да чакаме да бъдем съжалени и спасени. В пределите на ефимерната ни плът Бог е застрашен отвсякъде. Не може да се спаси, ако не го спасим с борбата си. Не можем да се спасим, ако не бъде спасен самият той.

Ние сме едно. От слепия червей в дълбините на океана до безбрежната арена на Галактиката, едно-единствено същество рискува – самите ние. В нищожната ни глинена гръд едно-единствено същество се бори и рискува – Вселената. Трябва да осъзнаем, че ние не вървим от единение с Бога към повторно единение с Бога. Не вървим от хаос към хаос. Не вървим от светлина към светлина, нито от мрак към мрак. В противен случай каква стойност би имал нашият живот? Каква стойност би имал въобще животът?

Не, ние сме тръгнали от един всесилен хаос, от една непрогледна пихтиеста бездна от мрак и светлина. И в мимолетния преход на личния си живот всички ние – растения, животни, хора, идеи – се борим да подредим Хаоса вътре в себе си, да направим бездната прозрачна, да преработим в телата си колкото може повече мрак, да го превърнем в светлина.

Ние не се борим за Аза си, нито за племето, нито за човечесството. Не се борим за Земята, нито за идеите си. Всички те са нетрайни и скъпоценни стъпала, по които Бог се изкачва и които рухват миг след неговото преминаване.

Трудно, страшно и безкрайно нанагорнище. Ще победи ли Бог в този щурм, ще бъде ли сразен? Съществува ли победа? Съществува ли поражение? Нашето тяло ще изгние и ще се върне в пръстта, но какво ще се случи с Онзи, който го е прекосил за миг? 

Но всички тези грижи са нищожни, всички надежди и отчаяния изчезват в изгладнялата фуния на божия вихър. Бог се смее, оплаква, убива, подпалва ни и ни оставя насред пътя овъглени!

Аз само с едно премигване на окото радостно усещам началото и края на света между двете си слепоочия. Сгъстявам до един-единствен мълнионосен миг сеитбата, поникваането, цъфтежа, плоденето и гибелта на всяко едно дърво, животно, човек, звезда и божество.

Цялата земя е като семе, поникнало в гънките на мозъка ми. В главата ми избухва като малка светкавица онова, което безчет години се мъчи да порасне и върже плод в тъмната утроба на материята. Ах, ако можехме да зърнем тази светкавица, да я задържим за миг, да я превърнем в човешка реч! Ако можехме да закрепим тази мигновена вечност, която обема всичко – минало и бъдеще, – но без огромното любовно завихряне да застине в неподвижността на словото!

Като всяко живо създание и аз се намирам в центъра на световния вихър. Аз съм окото на огромните реки и всичко край мен танцува, и кръгът се затваря все по-стремително, и небето и земята рухват в червената яма на сърцето ми.

И Бог ме наблюдава с ужас и обич – друга надежда той няма – и казва: „Този Екстатичен човек, който ражда всичко, който се радва на всичко и всичко погубва, този Екстатичен човек е моят син!“.


Превод Драгомира Вълчева

Художник Lucien Frits Ohl

Рубриката води Асен Валентинов, съвместна публикация с Факел.бг 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: