Петър Стоянов: Битката за Европа изиcква лидеpcтво, а не чиновничеcкa pyтина

10.09.2018 | автор:  10.09.20182

Доминацията на Запада е в pиcк, но вижте къде отиват да живеят злоpадcтващите мy вpагове

Петър Стоянов е президент на България от 1997 до 2002г.  Той е първият държавен глава на България след Втората световна война, който не е бил член на Комунистическата партия. По време на кандидатпрезидентската кампания произнася фразата за новия „цивилизационен избор” на страната ни- членство в НАТО и Европейския съюз.

 По негово настояване, назначеното от него служебно правителство подава официално молба за членство в НАТО. Стоянов има ключова роля за позицията на България по Косовската криза и за започване на активните преговори за присъединяването ни към Европейския съюз.

 През 1999г.  по негова покана за първи път в историята на страната ни американски президент- Бил Клинтън посещава България и  това в много голяма степен променя политическия ни имидж като „най-верния сателит” на бившия Съветски съюз.

Г-н Президент, има ли криза в ЕС?

Без съмнение, вътре в ЕС има сериозни противоречия: Отношенията между Брюксел и Лондон, между Брюксел и страните от Вишеградската четворка например. От друга страна ЕС е изправен и пред нови външни предизвикателства, като само част от тях са отношенията с Русия след анексирането на Кримския полуостров, а напоследък и отношенията със САЩ. Но въпреки това Европа си остава едно от най-привлекателните места за живеене в света. Дори мигрантската криза, която през последните години се оказва един от най-големите проблеми пред ЕС и заради която се водят най-ожесточените дебати между страните вътре в Съюза, дори тя по един парадоксален начин доказва това  твърдение- мигрантите- и тези които се спасяват от войната, и тези, които търсят по-добър живот, предпочитат именно Европа за свой нов дом. Всъщност и останалите привлекателни дестинации за емигриране са страни, принадлежащи на европейския тип цивилизация- САЩ, Канада, Австралия.

Но Вашият въпрос изисква един много по-сериозен и задълбочен анализ и ако си струва да критикуваме за нещо брюкселския елит, то е именно заради липсата на такъв задълбочен анализ. Сякаш цялото им време днес отива за обсъждане на финансови критерии, уеднаквяване на стандарти, електронни правителства и дигитализация, което разбира се  е важно, но така на никой не му остава време, да се замисли за бъдещето на Европа, от гледна точка на световните цивилизационни предизвикателства. Аз съм еврооптимист и съм много далеч от мисълта, че сме близо до „края на Европа”. Но когато става въпрос, за изчерпването на една цивилизация и нейният Залез, винаги трябва да си спомняме залезът на Рим. През 410 година в Рим за първи път влиза като победител варварин- вождът  на вестготите Аларих. Опустошава града и се отправя на юг, където и умира. Пробивът обаче вече е направен и след известна агония идва краят на Римската империя. Точно по това време големият римски поет Клавдий Рутилий, който на всичко отгоре е бил и префект на Рим, т.е бил е запознат отвътре със състоянието на империята, пише знаменитата си поема  De reditu suo,  в която най-убедено твърди, че Рим (разбирай Римската империя) е вечен, непобедим и ще пребъде във вековете. Това повдига един от най-смущаващите въпроси,от гледна точка на появяването и залезът на човешките цивилизации- невъзможността на съвременниците им да предугадят техния край. От днешна гледна точка, изглежда невероятно как Клавдий Рутилий не е забелязвал смущаващите признаци на римския упадък. От друга страна, ако се поставим на негово място, трябва да признаем, че е изглеждало невъзможно, могъщата империя, която владее почти целия познат тогава свят, която дава на света едни от най-бляскавите образци във всяка област на човешкия гении -военно изкуство, политика, строителство, философия, поезия и т.н. може да бъде победена от облечени в овчи кожи езичници, на чиито наследници ще трябват почти десет века, за да започнат отново да се възхищават на наследството на Сенека, Марк Аврелий и Вергилий.

Последното, което казахте звучи направо страшно. Това ли е Вашият сценарий за бъдещето на Европа?

Разбира се, че не. Но за да бъдат предотвратени страшните сценарии трябва винаги да имаме предвид, че  някога те вече са се случвали и пак могат да се случат. Всъщност, днешна Европа в голяма степен  е наследник на някогашните варвари, настанили се в пределите на Римската империя. Ако използваме находчивия израз на Едуард Гибън днешната европейска цивилизация е „триумф на варварството и религията” – разбира се тогавашните „варвари” са били изглежда достатъчно умни, за да инкорпорират в своята култура всички значими постижения на Рим, постепенно да приемат християнството и след това да изградят Европа, такава каквато я познаваме. За това ще са нужни обаче много векове, особено до раждането на обединена Европа.

Но историята, която разказах, с падането на Рим и свръх оптимистичните стихове на Клавдий Рутилий за „вечния Рим”, в никакъв случай не трябва да се приема като предсказание за края на Европа. Тя има само един смисъл, винаги да помним, че способността на хората за предвиждане и управление на световните цивилизационни процеси са много ограничени. Което значи, че мъдрите хора  в Европа са длъжни да мислят в дълбочина за всички възможни сценарии и най-вече за бъдещето на европейския тип цивилизация, на фона на един много по-различен свят, в сравнение със света от преди Втората световна война и вдигането на Желязната завеса. Моят страх е, че повечето хора, заети с управлението на Европейския съюз имат изключителната склонност да се занимават с обикновените, ежедневните, рутинните неща. А  за днешните предизвикателства се искат много по-голяма задълбоченост и интелектуален мащаб. 

Какво имате предвид?

Ние, европейците, сме възпитавани поколения наред в евроцентрично мислене: Антична Гърция роди Рим, Рим роди християнска Европа, а Европа е майка на Ренесанса и  на епохата на Просвещението,  пак Европа роди идеята за парламентарно управление на държавите  и индустриалната революция- феномени, които промениха безусловно Света- и в политическо и в икономическо отношение. През 1927 година авторите на „История на Европа”, публикувана от Университета в Оксфорд, твърдят убедено, че „в различни епохи са съществували много различни цивилизации, но цивилизацията на Европа е тази, която прави най-дълбоко и най-широко впечатление (така, както е развита от двете страни на Атлантическия океан) и сега поставя стандартите за всички народи на земята”.

Политически некоретно от днешна гледна точка, а също така и доста нескромно, в годините между двете световни войни това твърдение е почти всеобщо прието. В последните няколко века, Европа и като колониална сила в миналото, но особено в сферата на идеите, доминира Света. След Втората световна война и особено след вдигането на желязната завеса, идеите за демократично управление, базирано на волята на народа, за свободна пазарна икономика и човешки права се радват на такава популярност, че и най-големите диктатори по света се чувстват задължени да имитират тези идеи- да твърдят, че са демократично избрани, че спазват правилата на свободната пазарна икономика и т.н, за да не бъдат изолирани от все по-взаимнозависимия свят. С една дума до днес беше абсолютно непрестижно да се обявиш публично срещу тези идеи. Днес обаче  все повече хора заявяват открито, че предпочитат политиката на твърдата ръка, т.е сигурността пред човешките права и свободи. И лидерите на Европейския съюз трябва да забележат това. 

Какво се промени?

Времето, в което живеем  рязко се различава от всички други епохи преди нас. В резултат на невероятното развитие на технологичната революция, светът около нас се променя с немислими преди това темпове, а това означава, че доминацията на европейския тип цивилизация може да бъде застрашена много по-рано отколкото сме очаквали. Английският историк  Питър Франкопан в своята книга „Пътят на коприната-нова история на света” /2015г./ пише:

Светът около нас се променя. Влизайки в  една епоха, в която политическото и икономическо господство на Запада е подложено на натиск, изпитваме тревожно чувство на несигурност.

Докато размишляваме откъде може да дойде следващата заплаха, как да се справим по най-добрия начин с религиозния екстремизъм или как да преговаряме със страни, които изглежда не желаят да зачитат международното право, в  Азия безшумно се създават или по-скоро се възстановяват стари мрежи и връзки. Пътят на коприната се въздига отново. 

Франкопан не просто предупреждава за  възраждането на азиатските икономики. Той предупреждава за новата роля на Запада, роля за която той може да се окаже неподготвен.

През цялото време говорите за Европа, а не за Европейския съюз. Умишлено ли правите това? Доколкото все пак не всички европейски държави са членки на ЕС, а един от най-важните членове на Съюза- Великобритания е на път да го напусне.

Каква ще е съдбата на Шотландия или Северна Ирландия предстои да видим. Но на мен лично Англия много ще ми липсва- на фона на континентална Европа, чиято история е доминирана от невъздържаност , екзалтации и революции, със своята сдържаност и привързаност към традициите, Англия като „гувернантката на Европа” винаги е охлаждала  континенталните страсти.

Но нека се върна на вашето питане. То има съвсем пряка връзка с основния въпрос, който се разисква днес: В криза ли е Европейският съюз? Ако приемем, че днешните проблеми на Европейския съюз могат да се дефинират като криза, веднага трябва да се запитаме, дали това е институционална или екзистенциална криза. Ако е институционална криза, тя засяга Европейския съюз, като институция, като обединение на държави. Ако е екзистенциална криза, това би означавало, че европейският  цивилизационен модел вече се е изчерпал. Въпреки злорадите нашепвания на враговете на този модел - това съвсем не е вярно.  В противен случай, враговете на „свръхлибералната и агонизираща” Европа нямаше да избират местоживеенето си в Лондон, Париж или Барселона. Няма съмнение, че проблемите са все още само институционални и затова те могат да бъдат решени.

Т.е България е направила правилния „цивилизационен избор”?

В това няма никакво съмнение. Но когато говорим за цивилизационен избор, трябва да имаме предвид не само институционалната рамка на Европейския съюз, а цялостният модел на развитие на Европа. Във всички периоди от своето следосвобожденско развитие и българският  политически елит  и българският народ  са следвали пътя на „европеизирането„  на България- и в областта на изграждането на държавните институции/ справка Търновската конституция/ и в областта на стопанското развитие на страната ни и в областта на архитектурата /справка главните улици на българските градове/, та даже и в модата /дамските шапки и мъжките бомбета, къщната подредба ала франга/.  Дори горчивата  фраза на Алеко: „Европейци сме, ама все не сме до там”,  показва ако не истинско европейско самочувствие то поне очевидното желание за европеизиране . Това, което искам да кажа е, че членството на България в Европейския съюз не е отклонение от следваната от страната ни историческа посока след Освобождението - отклонение от тази посока беше 45 годишния комунистически режим, чиито наследство и пропагандни клишета и до сега пречат на много българи да видят очевидното.

 В стремежа си да осъществи националния си идеал страната ни участва в две световни войни на страната на губещите. И преди Първата и преди Втората световна война, българският  политически  елит е изправен пред мъчителен избор - с Германия или с Англия и Франция. Такава е била съдбата на малките държави, изправени пред вечния въпрос, с кого от великите сили да се съюзят, защото историята на Европа е всъщност история на коалициите. След Втората световна война вместо да се съюзяват едни срещу други европейските държави създадоха една общоевропейска коалиция- Европейски съюз и България е негов  член. Няма нужда да избира, с кого и срещу кого да воюва, а това е наистина историческо събитие.  Ама в момента, членките на Европейския съюз имали остри спорове помежду си! Спорове нямаше само в  Съветския съюз. Колкото повече спорове има в Европейския съюз, толкова по-добре.  Лицемерната загриженост за „противоречията” в Европейски съюз от страна на известни авторитарни лидери е неуместна. В привидната крехкост на демократичните държави е всъщност тяхната сила. Спомнете си, внушаващата страх монолитност на СССР и в същото време „раздираният” от стачки,демонстрации и политически кризи Запад. Е, Съветският съюз рухна, а западните демокрации продължават да съществуват. Друг е въпросът, че нищо не е вечно, че за всичко трябва да се полагат много усилия. Самото създаване на Европейския съюз е струвало изключителни усилия. Няма да повярвате,  какво  е казал един от бащите основатели на Съюза- Жан Моне. „Европа никога не е съществувала. Хората трябва искрено да създадат Европа. ” И той е бил абсолютно прав - четири века преди него, забележителният му сънародник Монтен отбелязал горчиво, че „не съществува по-голяма вражда от враждата между християни и християни”, а само осем години преди Римските договори от 1957 от които се роди обединена Европа германци, французи, англичани, белгийци се избиваха взаимно по време на Втората световна война.

 Това, което искам да кажа е, че днешният Европейски съюз не е получен даром от гражданите на страните членки, създаден е от хора с мъдрост, визия и отговорност,  а неговото съхранение и развитие ще  изискват вероятно повече усилия от усилията, вложени за  създаването му. 

 Интервю на Юри Велев

Прочетено в във в-к 24 часа