ГЕНИИТЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО ПРЕД ДУХА НА УЧИТЕЛЯ

18.09.2018 1

от Спаска Георгиева Миховска

Духовните учения многократно подчертават ролята на великите личности в развитието на човешката цивилизация. Колкото по-еволюирали са те, толкова повече допринасят с идеите и с жизнения си опит за прогреса на човечеството. Учителя Петър Дънов класифицира хората като гениални, талантливи и обикновени, но той посочва в своите беседи примери от живота на всички тези групи, защото намира във всяка от тях нещо ценно за поука и приложение. Учителя обаче в качеството си на велик ясновидец знае много повече от онова, което е известно от светските биографии на тези личности.

Като Велик Учител, който донася на хората Словото Божие и говори чрез Божествения Дух, Беинса Дуно се ръководи от обективните закони на Битието. А точно те определят стойността на всичко извършено, на идеите, творбите и постъпките на човека. Учителя не прави обширна характеристика на нито един човек, но думата или репликата, които произнася за него, са много важни, защото оценката произтича от една гледна точка, в която има повече светлина и познаване на природните и Божествените закони, до които ние още не сме достигнали и които носят едно друго послание за света, за обществото, за морала и за всичко останало. Те са обективни и вечни, но имат различно проявление и осъзнаване в човешкото съзнание, което се определя от степента на неговото развитие и най-вече от еволюцията на разума. Тези Божествени закони са именно законите на добродетелта.

В детството на човечеството законите на Битието се формулират като морални норми. Такива са Десетте Божи заповеди в Библията, предадени чрез Мойсей. В един по-висок свят на съзнанието тези закони се изразяват чрез същността на вибрацията, на цвета, на тона, на числата и на геометричните фигури. Някои от научните открития в областта на висшата математика и на физиката се докосват до тези закономерности, но човешкото съзнание още не може да открие дълбоката връзка на научните закони с нравствеността. Всъщност всички науки и изкуства с откритите от тях закони и принципи осъзнават, че тези закони имат за цел създаване на хармония и доближаване до Божественото цяло. Откритията на квантовата физика и на висшата математика и нравствените закони и добродетели са различните лица на една същност. Окултната наука е знаела това от най-дълбока древност, затова се е стремяла да напътства човечеството в различните прояви на неговото съзнание, които са толкова многообразни, колкото е многообразен и светът.

I. Тезата на това изследване е, че всички постижения на науката и изкуството чрез разнообразието на изразните си средства според окултната наука би трябвало всъщност да докажат, че в основата на законите на Битието стоят добродетелта и нравствеността и че тяхното възпитаване и постигане е както истинската наука на Природата, така и цел на еволюцията на всички човешки общества.

Това е знаел още Софокъл в зората на европейската цивилизация, затова в трягедията „Антигона“ говори за „неписаните вечни Божи правила“. Противопоставянето на Антигона срещу Креон всъщност е посочването на правилния екзистенциален избор на човечеството и опит то да се предпази от най-големите си грешки. За съжаление хората в преобладаващата си част още от митологичните времена на грехопадението тръгват по един грешен път на пренебрегване на добродетелността и в устройството на обществения си живот получават доста от необходимите си опитности по негативен път. Вероятно заради това Мировият Учител Беинса Дуно, разглеждайки проявите на света и на най-изявените личности на човешката цивилизация, се стреми да посочи не само техните постижения, но и погрешките им, които са се превърнали в пречка по истинския път, предизвикали са застой, довели са до негативни последствия, които спират развитието на съзнанието на човечеството в продължение на векове. Той се стреми да им покаже вечната истина, че цялото натрупано познание на цивилизацията е свързано с утвърждаване на нравствения закон и на добродетелите, най-голяма от които е Любовта.

II. Пътят на гениите на човечеството и на талантливите личности през погледа на Учителя

За основа на своите изводи Мировият Учител използва онези факти, които са разказани в преданията и в свещените книги на народите. Той обаче като ясновидец знае много повече от предаденото в тях. И ако се опира на познатите факти, то е, за да ги изясни, допълни и коригира, да ги осветли, за да се използват правилно в пътя на хората.

Учителя характеризира Мойсей като голям държавник, дал законите на човечеството, като умен, смел и решителен човек, като ученик на окултна школа, който се е учил при най-великите учители на Египет, посветен във всичките им тайни. Мойсей е знаел всички научни теории на светлината, на магнетизма и на електричеството, а също и биологичните закони. Знаел е няколко думи от първичния език и именно чрез тях е вършел своите чудеса. Мойсей е написал книгата „Битие“ по откровение свише и единствен сред евреите познава тайните на ума. Но точно този велик водач на човечеството не може да влезе в Обетованата земя заради едно нарушение на моралния закон (Учителите, НБ, София, 20.12.1914 г.). Мойсей убива египтянина и заради това е принуден да живее 40 год. в пустинята, където да размишлява в уединение и да осъзнае прегрешението си. Тогава според Учителя Мойсей получава второто си посвещение. Още повече – на него му се налага да се ожени, за да даде възможност на душата на убития да се прероди и така да намали още погрешката си. И въпреки това Мировият Учител пак е направил извод, че Мойсей не е разбирал основния закон на Битието – Любовта, че законите му са свързани с външната, с материалната страна на живота. Той е трябвало да води 40 год. евреите в пустинята, за да развият те съзнанието си в духовността, да се освободят от материалистичното си мислене и от страха.

И в живота на Авраам и Сара Учителя гледа дали проявите им съответстват на добродетелността. Авраам е „човек правдив, много умен и с широко сърце, с възвишен дух, запознат с дълбоката мъдрост на Божествените наредби за великото бъдеще на човечеството“ (Фарисей и митар, НБ, София, 18.10.1914 г.). Той е пример за силна вяра и послушание и доказва това, като не се поколебава да пожертва единствения си син за Бога. Но Учителя подчертава, че причината Авраам и Сара да нямат дълго време деца са „много погрешки, наследени от техни деди и прадеди и от тяхната младост“ (Пътят на светиите, УС, София, 5.2.1939 г.). И многократно напомня лъжата на Авраам, когато той казва от страх на князете, че Сара не му е жена, тя пък излъгва Божия пратеник за усмивката си и изгонва наложницата Агар и нейния син.

Давид също е „човек смел, решителен, с отличен природен и поетичен ум“ (Фарисей и митар, НБ, София, 18.10.1914 г.). Учителя не само споменава многократно за неговата битка с Голиат, но и влага в нея дълбоко окултно тълкуване. Голиат всъщност е дяволът, срещу когото Давид отива в името на Христа, със смелост на духа. Младежът не иска да вземе нож, защото той е оръжие на дявола, а прашката на Давид олицетворява нашето сърце и нашия ум; камъкът в нея е Христос. Давид обаче после окървавява ръцете си с многото убийства във войните, които води. Те са причината не само за личните му страдания, но и за тези на еврейския народ. И Мировият Учител предупреждава: „Не се лъжете, не е шега това! За убийствата няма прошка. Така пише в Божествената книга. За убийствата има само наказания“ (В рова при лъвовете, НБ, София, 24.4.1921 г.). Давид е искал да съгради преди баща си храм на Бога, но не му се позволява от невидимия свят, понеже е избил много хора.

Този смел воин има и друга голяма слабост, с която нарушава добродетелността – много обича красивите жени, затова с измама взема жената на Урия. Според Учителя „от този ден започват всички негови изпитания“ (Фарисей и митар). И отново в беседата Материална, реална и идеална любов (НБ, София, 12.12.1937 г.) той напомня колко важен е моралният закон: „Бъдете внимателни, да не грешите против любовта. Не ви казвам да не обичате, но казвам: „Не лишавайте никого от неговото благо, не лишавайте, както Давид лиши. Радвайте се на любовта на всички хора, понеже твоята любов е любов, и тяхната любов е любов“.

За Соломон Учителя казва, че „има отличен философски ум“, че е „с добро, но покварено сърце, с извънредно силни чувства и страсти, с голямо тщеславие и слаба воля, първокласен епикуреец в ядене и пиене и удоволстване с жени“ (Фарисей и митар, НБ, София, 18.10.1914 г.). Той се стреми да намери смисъла на живота във временните неща – в знанието за света, в богатството, в удоволствията, но накрая се разочарова от всичко това и заявява, че всичко е суета. Според Учителя „Песен на песните“ е свидетелство за преврата, който е станал със Соломон, защото преди той е бил заобиколен от много жени, които са го обичали заради славата и богатството му, а едва в „Песен на песните“ той открива любовта и затова вижда спасението си в сунамката. Тя не се е поддала на неговите слабости и така му е дала една светла идея, защото е имала възвишен идеал в себе си.

Като голяма слабост на Соломон Учителя посочва това, че е събрал около себе си толкова много жени: според беседите 300 жени и 900 наложници. Според Мировия Учител всички те са били ученички на Соломон, чрез тях той е искал да проучи пасивния, творческия принцип, който действа вътре в Природата, искал е да открие тайните на женското сърце, затова е събрал най-видните жени на своето време, но не е успял и е загубил нещо ценно от характера си (Хармонични положения, МОК, София, 29.5.1927 г.). Неговите ученички са отдалечили сърцето му от Бога и вследствие на това Соломон е изгубил равновесието си. Той се е подкупил от жените, като се е увлякъл и е паднал. Оставил е наложниците си да вярват в своите богове и дори е построил за тях няколко езически храма (Отличителни черти, ООК, София, 22.6.1927 г.). Соломон е бил адепт, но е избрал най-трудния път – на Мъдростта, който е само за Учителите, вместо да тръгне по пътя на Любовта. Направил е този избор, защото е имал много високо мнение за себе си. Мислел е, че може да стане учител на Израил, затова съгражда и храм на Бога, който по-късно е съборен (Ще се превърне в радост, СБ, София, 21.8.1927 г.). Причината за това е, че Соломон не го започва навреме, но и защото го опетнява с живота и с пороците си (Животът е по-драгоценен, НБ, София, 18.11.1934 г.). Нарушението на нравствения закон отново е причина за едно незавършено дело. Въпреки това Учителя казва, че по-късно Соломон осъзнава грешките си и става един от учениците на Христос (Тъмното петно в съзнанието, ООК, София, 21.1.1923 г.) – той успява да влезе в школата Му след големи страдания и придобиване на смирение.

Сократ според Учителя е безспорен мъдрец, който дори е познавал Христос, което му помага по-късно да се прероди в Толстой (Протоколи от годишната среща на Веригата, 1910 г., СБ, В. Търново, 27.8.1910 г.). Мировият Учител познава пътищата на човешката душа. Той прави характеристика на Сократ по френологически изследвания. Гръцкият мислител е имал правилна философска глава, която показва човек с творческо съзнание. Лицето му също е било правилно, но носът му има нещо недоразвито за подобен философски ум – той не притежава красота и хармонични черти, затова Сократ бил лишен от поетични и музикални способности (Ще ти въздаде, НБ, София, 12.5.1929 г.). В младини философът имал слабости на характера и дори пороци като своенравие и любов към жените, парите и яденето. Провидението обаче коригира тези недостатъци още в тогавашния живот на Сократ, като го свързва с жена му Ксантипа. Според Учителя великият грък дължи постиженията си на философ на тази жена, защото тя е успяла да го превъзпита. За Мировия Учител Ксантипа не е зла съпруга, а е обичала красивото, изящното и порядъчния живот, затова е изисквала същото и от мъжа си, който е нарушавал моралните норми (Три основни тона, ООК, София, 18.6.1941 г.). Жената на Сократ е имала активна воля и активен, буден ум, които са превъзхождали в това отношение волята и ума на философа, и тя е упражнила благотворно въздействие за неговото развитие. Грешка е било, че Сократ е изпил отровата, защото с това е извършил престъпление спрямо себе си. Учителя казва: „Човек няма право да жертва живота си за нещо, което не допринася никакво благо за него, нито за окръжаващите“. Човекът може да се жертва само за това, което повдига неговата душа, носи полза за човечеството и води към неговия прогрес (Ще ме видите, НБ, София, 16.11.1930 г.).

Голямо място е отделил в Словото си Беинса Дуно на идеите и творбите на Виктор Юго и на Толстой, в много беседи дори ги разглежда паралелно и сравнително. Учителя нарича Юго „Библията на XIX век“ (Абсолютна и относителна реалност, УС, София, 9.12.1934 г.), макар че като го изследва френологически, вижда в него характеристиките на обикновения човек: „…краен материалист, който се държи за материалните работи като слепец за тояга“ (Новото учение, ООК, София, 2.10.1935 г.). Учителя оценява Юго отново според задачата да възпитава доброто у хората. Затова той цени най-високо романа му „Клетниците“ и най-често посочваният пример в беседите е постъпката на епископ Мюриел, който прикрива кражбата на Жан Валжан, като излъгва, че сам му е дал свещниците, като така пробужда в него доброто. Също така Учителя цени у Юго изобличението на несправедливостта в обществото, която е главна причина за падението на човека и за унищожението на неговите добродетели. Но все пак от гледна точка на Мировия Учител светът на Юго не е особено широк, защото той разглежда предимно индивидуалните качества на човека (Сторете да насядат, НБ, София, 10.11.1929 г.), а също така не е успял да предаде любовта, а е обрисувал само „любовни закачки“. Според Учителя отчасти само Толстой е описал любовта, но и той не е предал истинските ѝ прояви (И отиде, та се представи, НБ, 30.11.1919 г.).

От висотата на гледната си точка за значимото в света Учителя определя творчеството на Толстой като свързано в много по-голяма степен с обществените проблеми на човечеството. За разлика от Юго, който се интересува повече от „вътрешните противоречия в индивидуалния живот на човека“, Толстой „разрешава един голям социален въпрос – причината за войните, за големите спорове и недоразумения между народите“ (Наследници на земята, СБ, София, 9.8.1942 г.). Натрупаната мъдрост на руския писател се дължи на опитността на душата, когато е живял като Сократ. Толстой е неспокойна и търсеща обществен и духовен идеал личност, постоянно неудовлетворена в своите стремежи, която намира смисъла на живота в това – да живее за Бога и да скъса всички връзки със старото. За неговата мисия Учителя свидетелства: „Толстой казваше в Русия да се обърнат към Господа, но не го послушаха. Той беше пратеник на Господа, но гласът му остана глас в пустиня. След това Русия пострада“ (Добрият пастир, НБ, София, 18.1.1920 г.). Мировият Учител оценява толкова високо идеите на Толстой, защото той въздига в живота си като дело и пример не само Христовия закон „не противи се на злото“, но и служенето на доброто на човешката душа. Затова Петър Дънов цени най-много от всички книги на великия писател романа му „Възкресение“. Там героите, най-вече Дмитрий Нехлюдов, преживяват своеобразен катарзис в осъзнаване на мястото си в света и в отговорността си спрямо човека и обществения живот (Дело свършено, НБ, София, 30.1.1927 г.). Според Учителя Толстой е един от малкото истински гениални хора на Земята, защото освен добродетелите на славянството като щедрост, доблест и състрадание е носител на по-висок морал, който се опира на идеите на християнството (Отличителни черти, ООК, 1927 г.).

Точно затова Учителя твърди, че не е възможно да има гениалност във войната, защото тя носи само разрушения и смърт. Задачата, която невидимият свят е възложил на известните пълководци, е съвсем друга, те обаче са забравили това, увлечени от недостатъците и съблазните си. Например Александър Македонски идва с мисия да създаде силна държава и да обедини народите в нея – вероятно за да възприемат новата елинистична цивилизация. Но според Учителя той не изпълнява задачата си. Метафорично Мировият Учител обяснява провалената му мисия с разсичането на Гордиевия възел, който олицетворява трудно разрешимата задача и който е трябвало да бъде развързан. Разсичането е опит светът да се поправи по механичен начин, което е невъзможно (Основната мисъл, МОК, София, 6.6.1930 г.).

Подобно неизпълнение на възложената задача има и при Наполеон. Бялото Братство го е изпратило на Земята, за да „премахне феодализма и да даде права насока на църквата“ (Методи за лекуване, СБ, В. Търново, 22.8.1919 г.), обаче той не устоява, увлечен от тщеславието си да стане господар на целия свят. Френският император е бил просветен владетел, за него Учителя свидетелства: „Наполеон имаше познания за съществуването на невидимия свят и за отговорността на делата си пред него“ (Заветът, НБ, София, 15.1.1928 г.). И продължава: „Той изгуби, защото не издържа на обещанията, които беше дал пред невидимия свят. Те го изпратиха на заточение на остров Св. Елена, там да размишлява, да намери погрешката си. В този случай англичаните бяха само изпълнителната власт, а невидимият свят – законодателната. Невидимият свят издаде закон, по силата на който Наполеон трябваше да отиде на остров Св. Елена“ (пак там).

Отново в Словото на Учителя намираме интересно изказване за следващите значими военни конфликти в Европа: „В 1918-та година разумният свят възложи на една от великите сили да въведе нов ред и порядък в света, но тя въведе този ред само за себе си, тя оправи само своите работи. Значи тази велика сила не изпълни Волята Божия. Днес е възложена същата задача на друга велика сила. Ако Наполеон на своето време разруши феодализма, на тази велика сила е дадена задача да разруши егоизма. Ако и тя не изпълни Волята Божия както трябва и мисли само за себе си, и за нея ще дойде нещо страшно“ (В Божественото училище, СБ, София, 22.9.1940 г.). Вероятно тук става въпрос за Първата и за Втората световна война, които са не само кармично последствие, но по законите на невидимия свят имат важна обществена и морална задача.

Изискванията на Бялото Братство към всички политически и обществени деятели са много високи и също са свързани с изпълнението на нравствения закон. Характеризирайки българските политици, Учителя прави доста песимистично заключение: „В моите изследвания аз съм намерил само четирима българи, които, ако ги слеят на едно място, образуват един държавник. Да ви ги кажа кои са, като образци. Като дипломат, това е Начевич; за външна обхода, това е Стоилов; за смелост, това е Стамболов; а за честност, това е Каравелов. Ако ги съедините четиримата в едно, ще образувате един български държавник“ (Числото 153, НБ, 13.05.1934 г.). Но без подобен държавник България не може да просперира.

Като най-велики личности и като най-напреднали духове сред българския народ Учителя определя светите братя Кирил и Методий и цар Борис Първи. Според Мировия Учител нашите първоучители са славяни, които идват на Земята, извикани от Духа открай Небесата с призванието на богоизбрани пратеници и със задачата да донесат „Словото на Истината и Словото на Живота, да ви го донесат и да ви научат на пътя, по който да възлезете във вечната Виделина“ (Призвание към народа ми Български, синове на семейството славянско, Варна, 20.10.1898 г.). А за цар Борис Покръстител Духът свидетелства: „…на тогавашния ви царуващ господар известих волята на Небето да приеме пратениците Ми на Новия Завет и той Ми послуша гласа и се удостои пред Мене да стане родоначалник на духовното ваше възраждане“ (пак там). Мисията на тези боговдъхновени мъже е да водят славянството, което е призвано да се подготви за своята задача да стане основа на шестата раса, към възприемане на светлината, доброто и Любовта.

Посочените примери недвусмислено показват, че оценката на невидимия свят за значимостта на личностите и на обществата е спазването на добродетелите и на нравствения закон, работата в изпълнение на Волята Божия, която е Светлина и Любов.

III. Няколко примера от новия български културен живот

В контекста на казаното за отговорността на талантливата и гениалната личност за идеите и образите, които създава, и за въздействията им върху народностното съзнание, а оттам и за качествата, които възпитава, искаме да споделим размислите си за няколко значими творби на новата българска култура и за техните автори, позицията ни за които се промени, откакто изучаваме Словото на Учителя.

Първата е книгата на Алеко Константинов „Бай Ганьо“. Ето какво четем за нея в спомените на Борис Николов, един от най-изявените ученици в школата на Петър Дънов, публикувани в том III на „Изгревът“, издаден 1995 г., библиотека „Житен клас“, стр. 17, озаглавени „11. МИХАЛАКИ ГЕОРГИЕВ (1854–1916)“: „Алеко Константинов направи грешка с „Бай Ганьо“, като показа само отрицателните черти, и затова бе наказан, че създава типа на българина като тип на отрицанието. Той трябваше да изнесе и положителните черти на българина“.

Повечето от нас са запознати със споровете в литературния ни живот, които започват веднага с написването на „Бай Ганьо“. Най-опростено казано, това е спор за същността на героя – дали е национален, социален или общочовешки тип, кое преобладава в него? Лявата марксическа критика в лицето на Димитър Благоев, Георги Кирков и Георги Бакалов вижда у Бай Ганьо преди всичко представител на новозамогващата се буржоазия, пряко свързан с епохата на първоначалното натрупване на капитали. От друга страна Кръстьо Кръстев, Боян Пенев и Иван Шишманов виждат у Бай Ганьо предимно национален тип. Боян Пенев разглежда Бай Ганьо дори като общобалкански тип, представител на всички народи, живели в рамките на някогашната Османска империя и добили манталитета и навиците на ориенталеца. 

Споменаваме всичко това не за да търсим грешки в гледните точки на тези видни представители на българския културен живот, а за да представим позицията на Учителя, която не се движи по оста национално – социално, но ни кара да направим значително по-обобщени изводи. Ето още от думите му в спомените на Борис Николов: „Петър Дънов е споменал, че не трябва да се пише книга с отрицателни черти на българина, както това е направил писателят Алеко Константинов с „Бай Ганьо“. Защото българинът освен отрицателни има и положителни качества. А колкото са по-големи отрицателните качества, толкова и по-големи положителни качества му съответстват. И когато му се влагат отрицателни качества, то писателят се свързва с тях и те го разрушават. Това е една от причините за убийството на писателя Алеко Константинов, защото се свързва с отрицателните качества на българина, дал е ход на тях в книгата си и те се проектираха извън книгата в умовете на читателите и така изникна този конфликт. А той се разреши с убийството му, което за онова време се смяташе, че е станало съвсем случайно и че той не е бил прицелната точка на мишената. Не може да се пише за отрицанието само. Това е недопустимо. Онова, което се допуска най-много, е, че колкото отрицателни качества се дадат, толкова трябва да се вложат и положителни качества“ (пак там).

Значи според Мировия Учител изящният, финият човек, духовният аристократ Алеко, младежът, живял на брега на великата река, образованият българин, изучавал юридическите науки в руски университет, Щастливеца, който няма 45 стотинки за кутия цигари, защото е идеалист, общественикът, който е пълна противоположност на своя герой, допуска грешка, осмивайки Бай Ганьо по такъв начин, без да усети с фините си сетива едно важно правило: допускат се най-много 50% отрицателни черти, мисли и идеи; повече трябва да бъдат положителните.

Какво постига Алеко с „Бай Ганьо“? Кара цял народ да се надсмее над своите слабости и с това да преживее своеобразен катарзис. Но в същото време, обрисувайки байганьовщината, вкарва този народ в начертания от автора коловоз. Словото и мисълта представляват енергия и създават мисъл-форми, които не са без значение; и колкото по-талантливо изречени са те, толкова и тяхното въздействие е по-силно и може да бъде по-трудно за овладяване, т.е. и по-опасно. Значи повече от един век българският народностен дух трябва да се бори с така обрисуваната байганьовщина в себе си. В известна степен тя действително е характерна за нашата народопсихология. Но заедно с нея са съществували такива добродетели като трудолюбие, гостоприемство, скромност, устойчивост и твърдост, скрито достойнство, добронамереност, героизъм в сюблимни моменти… Излишна загуба на енергия и труд е част от силите на един народ да се използват в преборване на една устойчива негативна мисъл-форма. Затова и Алеко Константинов е трябвало да понесе последствията от погрешката си. Учителя казва, че смъртта му не е била случайна. И наистина, след фаталния изстрел българската преса прогласява, че Бай Ганьо е убил автора си. Да, това е вярно, но не само за да отмъсти за осмиването си, а и поради други, скрити окултни връзки, защото Алеко се е свързал неволно със силите на злото; и макар фактически да не го приема, той е отворил вратата на живота си за него.

Същия случай пак по думите на Учителя и пак в същия спомен има и в руската литература – с Гогол и с неговата книга „Мъртви души“. Тя с отрицателната си същност е станала причина за полудяването на писателя. Но Гогол подсъзнателно е разбрал грешката си, затова е изгорил втората част на „Мъртви души“.

Всички тези цитирани думи на Учителя в спомена са казани по повод изразеното желание от Михалаки Георгиев, ученик в школата на Мировия Учител, да се научи да пише силно и въздействащо като Вазов, като в „Епопея на забравените“. Петър Дънов му е възложил да напише разказ, който да послужи като положителен пример в българската литература. И Михалаки Георгиев създава „Митар Пророка“, който наистина е бил похвален от Учителя заради образите, свързани с идеите на Бялото Братство. Но явно авторът му не е бил удовлетворен от художествените си постижения, затова иска да пише като Иван Вазов. Това е било повод за Мировия Учител да изрази позиция и за патриарха на нашата литература: „Първо, Иван Вазов е съвременник на онези събития. Второ, всички онези, които той описва, са негови познати, приятели, а те сега отдавна са умрели и като заминали души идват и му диктуват какво да пише. Трето, Иван Вазов е своеобразен медиум от най-висша категория и порядък. Той може да пише така, защото идват и му диктуват не само заминалите му приятели, но идват и му диктуват духовните ръководители на такива личности като Левски, Раковски и т.н.“. Тези думи биха могли да се приемат и като своеобразна оценка за творчеството на Вазов, който посвещава всичките си творби на България и на положителното у българина – с неговата недоучена наивност, с домораслите ограничени идеи на едно Възраждане, заченато и родено в утробата на робството, който тръгва към свободата с наивната вяра в силата на черешовото топче, но се извисява до патриотизма и саможертвата на Левски и на опълченците. Тук можем да направим извода, че положителните идеи се отразяват и на достойнствата и постиженията и на самия творец.

Какво е положителното? Вероятно някой би казал, че то е относителна категория, защото представите за него се менят в различните епохи. Така е за човешкия ум, който съзира малък отрязък от времето. Окултната наука не приема двусмислените неща, защото се ръководи от познанието за вечното. За нея положителното винаги е свързано с утвърждаването на добродетелите, на любовта, на онова, което съгражда, което увеличава светлината и доброто в пътя на отделния човек и на народите, което служи на Божествените закони и утвърждава Волята Божия.

От позицията на Учителя към живота на посочените личности, от казаното от него можем да изведем един важен окултен закон на Битието: в делата, в идеите, в мислите и постъпките, в произведенията на изкуството и в проявите на обществото, в цялото проявление на света най-малко половината в неговата същност и реализация трябва да бъде положително. За да бъде със здрави основи, за да съгражда и да води към добри резултати. Постигането на най-малко половината положително и добро е гаранция за успеха на всяко дело.

Другият пример от новия български културен живот е филмът „Козият рог“, с режисьор Методи Андонов, по сценарий на Николай Хайтов. Едноименният разказ от сборника „Диви разкази“ на Хайтов е една от слабите творби в книгата. Неопределена като жанр, тя трудно може да се нарече класически разказ, защото в нея се вплита повествование, близко до спецификата на преданието; героите не притежават своя плът, защото действията им са преразказани от повествовател, който ги измества от творбата и заема централно място в нея. Там кървавата и насилническа история завършва с изповедта на Караиван, което е някаква форма на разкаяние. Той след смъртта на Мария постъпва в манастир и пожелава да изповяда делата си преди края на своя живота, макар че не съжалява за тях.

Филмът „Козият рог“, създаден през 1972 г., е толкова значим като художествена творба, че вече десетилетия наред оглавява всички класации за най-добър български филм и печели престижни европейски и световни награди за кино. По законите на кинематографията обаче той взема само основната сюжетна линия на литературното произведение, драматизира я и я превръща във вълнуващ и майсторски реализиран киноразказ за трагичната съдба на едно българско семейство в годините на робството, за престъплението и отмъщението, т.е. реализира чрез художествени образи библейската идея от Стария Завет „око за око, зъб за зъб“. И в това вероятно е голямата му грешка. Вече десетилетия наред в съзнанието на българина се внушава по един великолепен начин една идея, отдавна отживяла времето си и отречена от християнството, което от 2000 год. ѝ противопоставя идеята за прошката и Любовта. Идеята за отмъщението, предадена по този начин, отдавна е анахронизъм ако не в реалния, то поне в идеалния свят, където се определят ходовете на Провидението.

Не е работа на обикновения човек да се превръща в съдник на другите хора, особено на надарените от тях, които творят човешката култура и чрез нея формират идеите и идеологиите в обществото. Но една проста справка за житейската и за творческата съдба на екипа на филма ще ни наведе на мисълта, че в реализацията на тази прекрасна кинотворба можем да открием нещо от грешката на Алеко.

Едва ли Мировият Учител Беинса Дуно и невидимият свят чрез окултните си школи изискват от човека да затвори очите си за злото и за отрицателното и да ги отминава ненаказано. Те съществуват реално в света, но в борбата срещу тях и в трансформирането им трябва да се приложат други методи, а не отмъщението. И Христос, и Толстой, и Учителя, и много други философи и духовни учители издигат идеята за несъпротивлението на злото. И това вероятно трябва да става чрез постепенно отстояване срещу това зло, като във всичко се спазва законът най-малко половината от мисли, чувства и действия да бъде положително; т.е. винаги трябва да се отчита сложната същност на явленията, да не се забравя, че наред със злото съществува и доброто, че всяко разрушение и всяка критика имат за цел и трябва да се осъществят тогава, когато сме наясно какво добро и положително искаме да изградим.

Затова и най-малкото действие на човека трябва да бъде в една посока – изграждане на добродетелта – в отделната личност и в обществото. Това е задачата, която стои пред науката, изкуството и обществения живот. Тя е цел на разумното сърце и на просветления ум на творческата личност, която е главният двигател в пътя на народите. Когато човечеството разбере и осмисли този закон – да търси и да влага във всичките прояви на живота поне половината добро и положително, то ще пренапише историята на своята цивилизация.