В един творчески портрет неминуемо влизат и физическият, и психологическият образ на даден автор. Дали ще бъде скица или контурен, този портрет не може да не е свързан с едно вече създадено творчество. Физическият и психологическият портрет доближават читателя до творчеството на даден автор, доставят пълна яснота при анализа на една или друга авторова творба.
Спомням си как преди години /май че повече от четиридесет/ Иван Здравков някак плахо пристъпяше в литературната среда в едно известно тогава заведение „Бамбука“ – свърталища на пишещи и художници – и се настани между Михаил Берберов и моя милост. Носеше дъх на дунавски води и атмосферата на селцето Долни Цибър, но и папка със стихове носеше, които търсеха път към „бял свят“. По-късно, с установената близост между нас, го наблюдавах в ателието на скулптора Иван Колев как с благоговение се взираше в извисената към небето скулптирана фигура на „Ангелогласния“. Миниатюрният модел на тази скулптора стана притежание на поета. И… днес си обяснявам доста неща от притчовия характер на неговата поезия – слово опряно в земята и протегнато към висините на духа.
Нанасям щрихи при портретуването:
* Сериозност и необщителност. Рядко влиза в диалог. * Колкото е неразговорчив, толкова по-разточителен е в поезията си. * Настоятелен и неостъпчив от своето. * Няма да направи опит да ви прегази, просто иска да го оставите на мира. Владее се до съвършенство. * Роден е под слънчев знак, но не притежава животинска издръжливост. * Чудесно играе себе си и никога няма да излезе от собствената си кожа, и да я изостави както змиите. * Типично негова поведение е пасивността. * Не е от нервните и истерични типове, но може да изпадне и в подобно състояние. * Умът му пресмята със светкавична бързина, но решенията взима бавно и внимателно. * Домошар е – промените го разстройват. Придържа се съм пасторалното си кътче. * Хуморът му е несдържан, просто няма чувство за хумор. * Не е отмъстителен и жесток, но го допуска в мислите си. * Не си прави труда да придърпва конците на каквато и да е „работа“ – за тази цел съществуват Козирози и Раци. * Цени парите, но не е стиснат. Щедър е и отворен към истински приятели, изпаднали в беда. * Търпелив като времето, дълбок като гората, но въпреки силата, с която може да премести планина, си остава опърничав. * Разумен и земен като чифт стари обувки. * Внимателен и предпазлив – поради чувствената си природа е доста уязвим. * Каменна стена – може да се преобрази от безмълвен сфинкс в ревящ бик. * Внезапно изчезва, ако не му допадне средата. * Обича свободата си, в която разгръща своята непрактичност. * Оглежда се и рядко се втурва към нещо презглава, по същия начин подхожда и към творчеството си. * Прониже ли го стрелата на Купидон, не иска да чуе за несъвместимост на характерите. * Ако се наложи да напада, прави го с безумен сляп гняв. * Работи безотговорно и се нуждае от голяма почивка – не позволява да го притесняват и затрудняват. * Домът му е изпълнен с красота и тиха музика – държи на емоционалната сигурност и го привличат меките неща.
Картината стана доста колоритна!
***
Началният цикъл в последната /засега/ поетична книга на Иван Здравков „Дихания“ започва с къси творби, близки до натюрел на източното хайку, но не е, защото е шестредова структура. Това е опит на поета да се измъкне встрани от потока, който повлече доста творци /не само у нас/ – беше им втръснало от множеството европейски „изми“ и от еднообразната скука. Реално погледнато, и модата на хайку се превръща в скука. Всъщност Здравков съставя своето нововъведение във формата на „скачени съдове“ – пак хайку, но шесторедово с горна /триредова/ и долна /триредова/ част, в който мисълта прелива отгоре надолу като в пясъчен часовник, „докато свърши времето“.
Поетът определя тази своя „нова“ форма като „рацио, синтез, емоция“, като „светлина, шесто чувство, проницателност“. Но не само в тези шестредия е „аурата от думи“, „сиянията от душата“, „връщане към естествения език на човешкото общуване“ – тези неща са втъкани въобще в неговата поезия, пропита от оригиналност и сакралност.
Но аз съм любопитен и търся ключ за влизане в тесните килийки на това ново, което поетът прокламира като „вътрешен ритъм, съпоставим с гъвкавостта на тръстиката“.
Та това е Изтокът!
Питам се, тези авторови открития не се ли вместват в големината на ореховата черупка, наречена „дзен“?
***
Алегоричен е сънят:
той
нещо важно ще ти каже –
или душата ще накаже,
или
ще възкреси духът.

***
Любовта е два пламъка,
докосни
моите пръсти –
днес
ме люби безпаметно,
утре ще бъде късно.

***
Жив е любовният спомен,
споменът
пари още – 
там е оня от демоните,
който
те обладаваше нощем.

***
Забравяй любовните думи,
помни
греховния шепот –
стих,
появяващ се като призрак
нощем в Библията.

И тъй нататък.
Запазвам в паметта си тези две думи: „нощем“ и „Библия“. В тях ще се вкопча впоследствие.
Сега любопитството ме води доста далеч.
Едно момче, преди три-четири десетилетия, което пописваше стихове и мечтаеше да замине към тибетските манастири, се интересуваше от дзен естетиката. То молеше Владо Свинтила да му намери някакъв учебник, за да надникне в източните езици, да поразплете онези сложни йероглифи, които японците нанасяха с лекота с помощта на четки върху хартията. Този мой приятел Данчо изчезна от България и вероятно е намерил начин да се добере до онази далечна и непозната /тогава/ за нас „Светая светих“. Николай Кънчев не се откъсваше от кафенето заради това момче и с часове го разпитваше за тайните на дзен поезията. Кънчев навлезе в тази „мантрическа поезия“, опозна я и се откъсна от нея, за да създаде нещо свое.
Хайку при японците е кратко и изчистено като тушовата им графика, кондензирано съдържание, лесно усвоима метафора, казване на много неща с малко думи. Тристишието /понякога и четиристишие/ въвежда в размисъл, без да поучава, назидава или направлява. Като същност то не се различава от съвременната метафорична поезия, различието е във формата, която не разчупва рамката и сричковата си структура, каквито при нас са ямбът и хореят. При нас ритмичното изграждане на стиха е като дишането. Но ритмичните правила вече отпадат. Метафоричната поезия може са се долови само и в две думи. Хайку е близка до народната реч поезия, немногословна, неусложнена, отмаряща, пейзажна, често гротескна, развлекателна, дори песенно-проточена, някъде леко насмешлива, на места стига и до вулгаризиране, приемана от широките обществени слоеве – форма, подобна на нашата епиграма, наричана там хайкай-ренга, развита от Аракира Моритаке /1473-1549/ и Ямадзаке Сокан /1458-1546/…
Три стиха с по три срички. За нас е сложно – нашият език не е пригоден за подобна поезия, но при японците една сричка е цяло изречение. Модерното развитие в хайку прави Мацуо Башо – велик японски поет. Той вмъква в тристишието известното „сатори“ /озарение/ и измъква веселяшкото простовато хайку от низините, за да го възвиси интелектуално. Вмъква в него звуци на птици, на животни, плясък на вода, както е в природата.
Например тристишието:

Пролетта отлита
плачат птици, а рибите
със сълзи на очи са.

На японски звучи тъй:

Юку хару я
тора наки уо-но
ме ва намида.
В този момент, когато се занимавам с тези „неща“, пред мен не е Иван Здравков, който също се откъсва от типичната източна форма, а читателят.
„Ти, със слушалките на ушите – обръщам се към него аз, – който не виждаш строежа на думите, а слушаш като ги чета, забелязвам те как броиш сричките“.
Да, слухово те се побират в някаква класическа ритмика, защото и поезията е като дишането – колкото и да измисляме нови тактове и ритъм, не можем да сведем която и да е езикова сричка повече от едно дихание.
И в тези къси стихове, които можем да наречем „миниатюри“, търся преди всичко метафората, която да обърне като ръкав смисъла, да го унищожи и да настъпи свободното тълкуване: „Там е оня от демоните, който те обладаваше нощем“.
Е, поете, не можеш да ми убегнеш, метнал на лакът съблечената дреха на греха.
Забелязвам: късата форма не се родее с твоя разлят, бавен, пълноводен, мисловен, емоционален стих, където плуваш в своите си води и си напълно извън изкуствеността. Въпреки че и в късата форма можеш.
Но…
Аз пък не си падам по „дзен“ /мой грях/, не съм склонен да изпадам в „нирваната“ на Изтока и да напускам себе си /мой грях/. Измъчвам душата си, та тя да усети болката на физическото раждане. А „рана“ не идваше ли от „раждане“? Харесва ми да съм като онази дребна песъчинка, блъскана от разбушуваното море в скалите. Тази песъчинка знае всичко.
Дзенбудизмът, онази друга вяра в природата и човека, която го принуждава да се пречиства чрез глад, е нещо любопитно. И затова чета твоите неща, и те наблюдавам как тези „далечни неща“ преминават през душата ти, Иване.
***
Продължавам да нанасям щрихи върху портрета ти, а с това да търся и себе си в него.

„Стих, появяващ се като призрак
нощем в Библията“.
„Човекът – пеперуда над свещта,
отчаяно привличана от пламъка“.

В Иван-Здравковата поезия добиваме представа за вътрешния свят на човека. Нощем, когато се раздвижват прилепите на свободната мисъл, неутежнена от болките на всекидневието, от предметите на непосилното битие. Асоциативността в тази поезия ни отвежда към образност, която не руши логиката, а я заздравява, за да бъде възприета релефно прокараната мисъл, а оттам – към изясняване на идеята.
Течения на мисли, чувства, усещания във формата на вътрешен монолог. В разглеждания случай вътрешният монолог е стигнал до крайната си форма, до неимоверно емоционално извисяване. А каква е тази „крайна форма“, това „бурно емоционално течение“, ако не толкова популярното някога „поток на съзнанието“. В случая ще го назова „поток на несъзнателното“, на съновидение, когато в пълната си сила властва въображението. Само нощем!
Нощем. Защото на дневна светлина демоните стават по-плътни.
А Библията?
Тя също е там, в „нощните стихове“, в притчите: „за градинаря“, „за ловеца на птици“, „за железничаря“, „за Ангелогласния“, „за Андрей Рубльов“, „за белия орел“, „Погребението на Ахил или допълнение към Илиадата“.
Ще си послужа с моя похват, за да съставим мозайка от поетични късове – блок, който ще ми послужи в доизясняването вътрешния свят на поета:

* Час, в който ангелите на Рубльов вечерят.
* Аз виждам в пръстена блокаден още свети шалът
й червен… Валеше над Ирина сняг.
И над изчезналите сняг – сняг.
* Ако в сърцата ви живее справедливост – 
не го издавайте, витае в паметта му ужаса
и се сменяват преследвачите, а цветето върху
гърдите му не разцъфтява; сменяват се,
сменяват се палачите, чертите на тираните
не се смекчават! * И спускаше се по лицето му
омраза, тъмнина и пепел. Страхувам се от теб,
Ловецо. Къде тече кръвта, Ловецо?... Хиляда
светли, мъртви птици ще се възнасят към небето…
* Иконописецо, по-тежък от солта е кръстът.
На масата ти има чаша, отпий, преди да смесиш
кръв и огън… * Бях сам на Долната земя.
Крещях. А ястреби ме оглушаваха.
И само белият орел, излитайки към Горната земя,
бе милостив…

Сред митове живее поетът, чието сърце „белият орел“ изтръгва и отнася към Горната земя. Сред митове, библейски сказания, мраморни колони, порутени и разядени. Омирови стихове, които съвременният поет коригира и поправя „истината“. Живеещ в сянка оригинален, съвременен поет рови из пергаментите на едно отдалечено време и не се притеснява сред митичните същества, да вмъкне едно свое, което също ще се превърне в мит: „Стърчеше – ядна кост! – забитата в петата му стрела, и никой – векове – не я нарече справедлива. Единствен аз… Потъваше ужасната ми гърбица в хилядолетен прах…“
Това е поезия, която ми подсказва много черти от битието на автора – поезия, адресирана уж за митични герои, а отнасяща се за вътрешния двойник на поета, изчистена от всякакъв патос, не регионална, а общочовешка, интересен обект за психоаналитиците.

Не се яви на прага никой. И никой не позна забравения.
Там той видя кълбо от прежда – като живота му заплетено,
безсилен да завърже възела между началото и края.
Отдалечи се сам в пространството и се стопи в димяща пепел – 
с ръждясала сълза в окото, с библейски скъсани обуща…

Лирична повествователност. Бавна поезия, плавна /къде ти тук хайку!/.
Притчите на Здравков не са разкази за една или друга личност, потънали в мъглявината на историята, а философско-емоционални опуси с нравствено-поучителен тон, тих и приглушен в сянката на човешкото страдание.
Притчата, която се използва в съвременната литература при изграждането на големи епически и драматически произведения, при Здравков е превърната в миниатюрен модел, извлечен от голямо преживяване. Да си припомним „Сърдечен огън. Дамаскини и притчи“ от Николай Райнов. При Здравков притчата е идейно-естетическо обобщение на нещо голямо и вмъкнато в тясната рамка на стихотворението, от което то става по-плътно и напрегнато, драматически извисено.
Въздействието на притчата се състои в широтата на мисълта и на вложената идея. Лирическа притчова широта, а не както е при Емилиян Станев и Загорчинов. Поетическата притча е доста сбита, всмукала в себе си преживявания и обстоятелства, затова и структурата на стиха е многостъпен ямб.
В стихотворението за Пушкин долавяме нравствено-етичен привкус:
Обичахте ли го наистина преди смъртта и след смъртта?
Какво се случи с вас, Наталия, след пет и повече години?
Щастлива с друг, твърди мълвата.
А в стихотворението за Александър Блок е обхваната една огромна инфарктна епоха:
Цялата стая е пълна с демони.
Сам с душата си светла ще остане мъжът.
Революцията ще изригне от тътен дълбок.
Този мъж ще се слее завинаги с бурята.
А душата – в мазутната вечер, му шепнеше:
– Бяха нежни очите ви някога, Саша.
Колко страшни са днес, Александър Блок!
Но тъй като сме се заели да разнищим притчовия характер на тази поезия, което е нещо ново в литературата ни днес, ще се спрем на още някои стилистични моменти.
И отмотавайки си бинтовете…
И хлътна сянката му вътре…
И сякаш рухна чернобрадият…
И давеше му се душата,
и съскаха езици змийски,
и гърчеше се пепелта…
И грабна брадвата от ъгъла,
и сянката си върху прага,
обезумял от гняв, съсече.
Полисиндетонът /повтарянето на една дума или буква в началото на всяка поетична строфа/ е стилна фигура, приела ролята на ударен инструмент, на акцент, който ни кара не да обърнем внимание на следващите фрази, а да се задълбочим върху психологическото напрежение, във важността на посланието при градацията на чувствеността и на картинността.
Полисиндетонът е също елемент от древната притчовост и от църковните песнопения.
А защо този похват да не ни въведе и в мистичността на източната философия. Ще стане дума за числата и за символичното им значение в метафизиката. Поетът подхвърля една формула за кратките си стихове: „Графика – строфа от 6 стиха: 3 – интервал – 3…
Показателно е стихотворението „33“.

… 33 е единственият ти шанс да бъдеш Бог или Юда.
… 33 е единственият ти шанс да си жив или мъртъв.
Никога не бях по-близо до гибелта, отколкото на 33…
Аз пропуснах любовната песен на 33 – и бях наказан:
гарвани в небесата на 33…
гарвани в тишината на 33…
гарвани в самотата на 33…

33 е Христовата възраст.
Що за символ е това „3“?
Трудно се задържат в паметта множеството древни тълкувания на числата. Но поетът ме предизвиква да се заровя из книгите.
Според Аристотел „Триадата е числото на целостта, доколкото в нея се съдържа начало, среда и край“ и „Три е първото число, към което думата „всичко“ може да се отнесе“. Смятали са, че силата на това число е универсална и представлява тройната природа на света, състоящ се от небе, вода, и земя. Но същевременно представлява и човека, състоящ се от тяло, душа и дух. Трите фази на луната. Тройката е силното число в символиката на даоизма, защото притежава „центъра на равновесието“, въвежда всеобхватната Божествена същност – отец, майка, син, която изобразява и човешкото семейство. Тризъбец. Трилистна детелина. Триъгълник /любовен!/… „Трижди бъди проклет!“… Три на брой са грациите… Триглава е ламята… Цербер е с три глави… Три са кръстовете на Голгота…
Е, Иване, поизмъчи ме ти с твоята тайна, но съм доволен, че напипах ключа, за да навляза в кабалата на твоите „мантрически коридори“.
***
Ave Maria!
Тази вечна жена, обвита в булото на сакралността, пред която падаме на колене и сме готови да я обсипем с проклятия, когато фитилът на „любовната свещ“ е стигнал до своето самоизяждане.
На такава поезия, която може да те доведе до полуда, трудно се правят анализи. Както дактилоотпечатъците по пръстите ни са неповторими, така е и с любовното чувство, различно при всеки един от нас. Един може да го извади от равновесие, друг, дебелокож, да не усети нито кога е бил нападнат от стрелите на Купидон, нито кога са били отблъснати. Душевните взривове имат различна сила и детонация.
„Чети тези стихове нощем!“ – съветва ме поетът, върху чиято тетрадка перото му се е забивало унищожително и е оставило по хартията кървави следи.
Нощем. Това и правя.
Лирически блок.

* Само сън ще е утре любовната ярост.
Беше време, когато те имах отчаяно.
Беше време безпаметно.

* Черни ангели, знам, че ни търсехте
от щастливия край на нощта до горчивия.
Там ни нямаше.
Бяхме два слели се пламъка – 
оглушали от викове, ослепели от лудост.

* Мой животе отчаян! – ще извикам в предутрото. –
отлъчи ме от себе си, както безумния,
ала – милост за тая, която единствено
съм обичал пред Бога!

* Изтича времето любовно в полунощ като от рана…
В самия край на любовта ги чака чумата…

*Кой е той?
И защо над душата ми се надвесва?
Светлината изтече.
Призори той ще духне моята свещ.

* Още чувам гласа на жената, която обичах, да пита:
– Защо онемяха?
Защо онемяха ония хиляда щурци,
които до лудост ни пееха някога?

* Забравете за оня, дошъл от вертепите,
който диво крещеше, завързан за мачтата!

* Полунощ – ахилесовата пета в любовта,
тая бясна фуния в любовната бездна...

* Страшно късно е, двойнице бяла на Лора…
Мой единствен, отчаян, любовен Великден.
Днес умира последният двойник на Яворов…

Преди време Мишо Берберов пишеше: „И без метафори, стихът да бъде гол“. Аз пък: и без анализи, стихът пред мен наистина е гол.
В притчовата поезия на Здравков е навлязла символиката на Илиадата, на Енеидите, и този тежък ямбически строй. Не ми е работата да намесвам тук един Архилох, но тази ямбическа форма единствена има възможност да предава разговорната реч и да сказва душевно раздиращи случки. Когато едно поетично дарование се потопи в магичните кодове на митичните светове /а любовта е също митичен свят/ и ги изведе на съвременна светлина, опираме до фантастични резултати.
Следващи митическата образност и сценичната артистичност от древността, тихо и драматично произнесените слова добиват многократна сила. Слова, произнесени сякаш в амфитеатър – сказанията за Бога на любовта и на любовните трепети, за неугасващия пламък на „любовната свещ“, за жената – чудодейния съсъд на билките за обич и омраза, обогатяват сюжетно и проблемно тази специфична притчова поезия. Лирично-кантативният характер на стиховете превръща отделните художествени елементи в общ, могъщ хор, чието кънтене излиза извън рамките на душевната индивидуалност и търси мостове към по-широка аудитория. Възприемам тази поезия като монолог-послание към други бедстващи души, опарени от търсената „копривна треска“ на обезумели страсти.
Както много модерни съвременни поети Здравков също ползва метриката и чувствената атмосфера на античността. Той превръща една своя душевна колизия в мит и му вдъхва дихание от средоточието на съвременната ни цивилизация. С това той декларира, че няма нищо ново в изкуството освен непрестанното му интерпретиране. Независимо какви нови поетични форми ще бъдат прилагани, те ще носят послания за абсурдността на дребния човешки живот сред изопачената картина на битие, разкъсвано от болка и илюзорни надежди.
Невинаги намереният партньор събеседник разбира откровенията на поета. И тогава се стига до бягство, до стена, през която няма изход. Тогава настъпват самотата и изолацията – двойна гилотина, собствена и чужда, които водят след себе си палачите на премълчаването.
Самоизолация или наложено „отстраняване“, това са стените, които пречат на поета да потърси съмишленика, в който да се опре или да го провокира. Без човек, пред който да прочетеш няколко реда, си загинал. В такива случаи поетът търси двойника в себе си, огледалото, пред което ще се намрази или ще изпадне в нарцисизъм. В такива моменти на самота поетът става естествен, не може да артистичничи и да лъже, потъва в тайните на душата си, без ръкомахане и викане. Стиховете му стават взривоопасни, защото на отсрещния край фитилът е запален. Поетът върти между пръстите си своята памет – роденото стихотворение, –
без да търси бутона за детонация. Въпреки самотата, той все още не се е удавил в нея, живее му се, иска да създава нови светове, да се почувства един малък Бог-създател. Но ако… тогава натиска бутона, за да се възроди, прострелян от думите.
В усамотеността бичува себе си, но в същото време нанася удари и върху света, настанил се в душата ти. Жертвоприношението е двойно. Творческата свобода е духовна независимост на твореца, необвързаност с външния свят, задълбочена усамотеност, бягство от каквото и да е влияние – всичко това, за да стане творецът самобитен, да не прилича на другите.
Усещам, че портретът, който правя, започва да провокира мен самия и образът, който ме наблюдава, започва да се усмихва и да се измъква от наложената от самия него драматичност.
Едва ли всичко съм доловил от този поетичен образ, а едва ли това е възможно при тази съвкупност от разнообразни характерови черти.
Оставям четките във вазичката и перото в мастилницата. Прибирам няколкото стихосбирки /а поетът има издадени и белетристични книги, на които не обърнах внимание/ и с изненада забелязах върху последната, като я затварях – от гърба ме погледна друг човек, който с хитровата усмивка казва: „Иван Здравков Милев – все още жив“. Самоирония ли беше това, или насмешка към мен, който твърдеше, че у този човек „няма чувство за хумор“. Дори беше фиксиран и един телефонен номер… Все нещо изпускаме и не можем да доловим, за да уплътним образа върху портрета. Ако този „скептик“ не притежаваше чувство за хумор, нямаше да произнесе това „Все още жив“.
А аз имах намерение да завърша портретуването си с няколко реда, характерни за Здравковия двойник:

О, ален страх под светлата ми риза,
защо не можеш още да умреш?
Защото фарисеите са тук.
Защото фарисеите са тук.
Денят за хвърляне на камъни е утре.

Михаил ТОШКОВ
16 декември 2007 г.
Драгалевци