Снимките на Александър Иванов

20.11.2018 31

По повод десет години от изложбата "България от птичи поглед" и тазгодишната "Всичко светлина"

Обзор по повод десет години от изложбата „България от птичи поглед“ и заглавието на тазгодишната му изложба „Всичко е светлина“)

Георги Велев

Измежду хилядите български фотографи Александър Иванов има необикновена съдба. От неизвестен провинциален фотограф за една нощ, като в приказките, след късно обаждане от редакцията на списание „1“, в което го канят да стане автор на изложба с аеро-фото снимки, се озовава в света на чудесата.

Той вече осем години се увлича по правеното на снимки от въздуха,  и ако не е единственият, който се знимава с подобно нещо, то далеч е изпреварил своите колеги, още повече, че това се случва преди навлизането на дроновете. При това снима без конкретна цел; просто заниманието го влече. Изведнъж всичко се променя – трябва бързо да се добавят нови снимки (особено на тема екология), за да може изложбата да добие цялостен вид. А от списание „1“ започват кампанията за представянето на изложбата. В този случай от списанието проявяват непознати за нашата действителност размах и въображение. След като обезпечават мероприятието с фантастични средства, се начева пиар кампания като по най-добрите западни модели: На оживените кръстовища в градовете и по пътищата в страната се появяват билбордове с представителни снимки от излoжбата. Организират се кросове и факелни шествия, на които участниците са с тениски с изложбената емблема. Пускат се няколко хиляди бутилки вино с етикет – снимка от изложбата.  По медиите – печатни, електронни и телевизиите се зареждат реклами, интервюта, а в навечерието на откриването –  официални пресконференции.

За самата изложба в София е избран мостът на влюбените пред НДК, а техническото обезпечение и отпечатването на фотосите е на изключително равнище. И така на 20 май 2008 година в прекрасно пролетно време, на пищна церемония с народни песни и хорà, следена от многобройни камери и микрофони, се открива изложбата „България от птичи поглед“. Успехът надминава всички очаквания. Стичат се десетки, стотици хиляди зрители. Пазарният успех е огромен – продават се картички с фотоси от изложбата, свитъци  с всички 120 нейни кадъра, тениски, бутилки от специалното вино. Привлечени от успеха, към него искат да станат съпричастни банки, застрахователни компании и големи корпорации с поръчки за календари, луксозни папки, рекламни материали с негови снимки. Всичко това се повтаря и в Пловдив, Варна, Бургас.

Успехът обаче е обясним! И той не е само ловък пиар продукт. Появило се е! нещо ново и неочаквано. Измъчени от подтискащата действителност, пред хората изплува простор, отвисоко се виждат красотите на родната природа, и то в потайни и недостъпни дебри. Демонстрира се общата болка на всички българи – опасността от екологични катастрофи и безобразното отношение към природата. Фотографът е проявил въображение, смелост и неведнъж е изпадал в критични ситуации (той споделя пред медиите подобни случаи), рискувайки дори живота си. Александър Иванов се превръща в първостепенна знаменитост. Журналистите вече трудно се вреждат за интервюта. Фейсбук профилите на Иванов, в които публикува снимки и от изложбата, са засипани с възторжени коментари: „Магия“; „Прекрасно!“; „Страхотни картини“; „Нямаш равен“; „ „Невероятен кадър“; „Размаза ме от кеф с този кадър“; „Страшна снимка“; „Супер“...

И след тези моменти на успех Иванов успява да яхне гребена на славата и да издаде своите фотоалбуми „България от птичи поглед I“ (БПП I)  (2010). А след това и „Пирин. Вълшебната планина“ (Пирин) (2014), „Странджа“ (2015) и „България от птичи поглед II” (БПП II) (2016). Предприемчивата му инициатива заслужава поздравления – кой, ако не той трябва да се погрижи за започнатото дело и за личния си просперитет.

Но в тези му работи проличава разликата между изложба и албум. Ако снимките на открито можеш да разгледаш за час или дори за 15 минути, да посетиш изложбата два-три пъти без много, много да се вдълбочаваш, то албумът можеш да разлистиш многократно, да се замислиш над неговото съдържание. И не е необходима особена прозорливост, за да се види, че структурата на първите два Александър-Иванови албума е еднообразна, а и няма как да не е така, при сходството на снимките. Но постепенно структурата на следващите албуми се избистря и клони към опростяване. Този за Странджа е разделен на глави като в читанка за първи клас: Лято, Есен, Зима, Пролет. Но елементаризмът на композирането е особено ясен за разчитане в „България от птичи поглед II“. В него отделните части са обособени с фолио на две страници. Така се подреждат, без да са назовани, разделите: Птици; Язовири; Гори; Животни; Ниви; Храмове и крепости; Градове и селища; Пътища; Екология; Море; Планини. След стабилното рамкиране на главите започва тяхното изпълване: За планините от десетки хилядите снимки трябва да се подберат само 10. Но това не е никак лека работа, защото като се изключат немногото фотографски дефектни кадри, останалите са един от друг по еднакви и носят едно и също послание, многократно изповядано от Иванов: търсенето на „голямата Магия“; на красотата, на поезията, на възторга и преклонението пред Природата и страховете за нейното опазване. Неговите чувства и мисли могат да бъдат определени като сантиментални – в добрия смисъл на думата, както я употребява Шилер в основополагащата за европейската култура студия: „Върху наивната и сантименталната поезия“. Но, от друга страна, от снимките на Иванов струи и борбеност, мъжественост.

Нерядко двете страници на албумите са композирани на принципа на несложния контраст: разкошна гора – опожарена гора (БПП I, стр. 24-25); и абсолютно същото в БПП II, стр. 60-61;) Или бетониран туристически комплекс и див морски бряг ( БПП I, стр. 230-231 и БПП II, стр. 180-181). По същата логика: извисяващи се бели ветрогенератори сред зелено поле и изхвърлящи черна пушилка ТЕЦ-ове (БПП I, стр. 68-69; БПП II, стр. 174-175); разбит планински път – модерна магистрална детелина (БПП II, стр. 150-151) и т. п. Или разперил пера паун, сниман отпред и отзад –  композиция, многозначително озаглавена: „Въпрос на гледна точка“. Тази склонност на Иванов към елементаризъм освен на макро-  се проявява и на микро- равнище, достигайки до повечето му снимки, чиято ефектност се състои в търсения ярък  контраст между светлина и сянка.

В албумите на Иванов липсва цялостен замисъл, но такъв не му е и необходим – той разчита на красотата и магията на обектите, които снима. Всичко това е обощено от един от почитателите на Иванов (Люлин Стаменов): „Природата е най-добрият художник.“ И именно в това се състои смисълът на неговите снимки – колкото се може по-пълно и по-ярко да предаде красотата и величието на Природата, която говори сама по себе си, а не чрез някакви си структурни замисли. Това преклонение пред природата е благородно и възвишава, но, повторено хиляди пъти, е еднообразно. Нека се запитаме по какво би се различавал един евентуален албум за Рила, от този за Пирин? По нищо! Обективът на Иванов пак ще улови същите красоти (езера, заснежени върхове на изгрев и залез и пр.), от които свят ти се завива.

В този порядък възниква още един сериозен въпрос. Изложбите, албумите и другите снимки на Иванов са от България – това всички знаем и поради това ги съпреживяваме емоционално. Но един чужденец едва ли би разбрал и усетил българския дух по тези снимки, защото подобни красоти (върхове като Вихрен, че и по-страховити, ги има и в Алпите); подобни грижи (бълващи дим ТЕЦ-ове и бетонирана природа) има по цял свят. Разбира се, какво ще си помисли един чужденец, гледайки Ивановите албуми, не е важно; по-жалкото е, че те не ни казват нищо ново за нас самите. Снимките на един ритуал, пък бил той и нестинарството, не разкрива нещо съществено за духа на хората. Но връзката между родната природа и това как тя е формирала, населяващите я хора е сложен въпрос!

Вече от позицията – авторитет, на своята популярна ФБ страница (с повече от три хиляди участници),  Иванов взема отношение по принципно важни за развитието на фотографията въпроси. Като публикува статията на видния руски фотограф Валерий Щеколдин, той споделя: „Какво удоволствие ми достави този текст в оригинал. Също и коментарите към него. В България това може ли да се случи? Ще доживеем ли времето, когато ще надскочим домашно-битовото си нашенско ниво и водим подобен разговор на български?!“

Високата култура на Щеколдин проличава още от първите две изречения на статията му: „Първородният грях на фотографията е в това, че тя е подобие. Тя е вторична и лекомислена като огледало, безмълвно и безчувствено отразяващо всичко, което може да се отрази в него.“ С тези си думи Щеколдин повдига прастария въпрос за подражанието, поставен в цялата му острота в прочутия диалог на Платон „Държавата“: „подражателното изкуство е далече от действителността“. Платон сякаш е предвидил и появата на фотографията, в която подражанието е така лесно, като използва образа на огледалото (за което говори и Щеколдин): „Ако желаеш, вземи незабавно сега огледало и обикаляй с него навред: тутакси ти ще създадеш слънце и други небесни тела, също тутакси ще създадеш земя, себе си и другите животни, вещи и растения“. С един пасаж от диалога „Държавата“ може да се обясни изключителния успех на изложбата „България от птичи поглед“: „Той впрочем ще подражава, без да знае за всяка вещ дали е лоша или добра, но, както изглежда, ще подражава това, което се струва хубаво на повечето хора, макар те всъщност да не знаят нищо.“

Именно заради подражанието, което Платон открива в Омировата „Илиада“, той казва, че тази най-прочута в Античността творба няма място в идеалната му държава: „подражателната поезия, която не се допуска никак в нашата държава.“ (Тук нека вметнем, че в познатата ни „Илиада“, сътворена след Платон в Александрийската библиотека, упреците му са отчетени най-сериозно, като подражателните пасажи са заменени със сакрално знание – виж по-подробно в книгата ми „Непрочетената „Илиада“.) Защо Платон е такъв противник и изобличител на евтиното копиране на действителността можем да разберем от едно от подзаглавията на диалога: „ПОДРАЖАТЕЛНАТА ПОЕЗИЯ НАРУШАВА ДУШЕВНАТА ХАРМОНИЯ“. И това твърдение е напълно обяснимо като се има пред вид, че у лековерния зрител се насажда фалшив образ на света.

В статиите, интервютата и особено в творческото дело на Щеколдин проличава неотклонно придържане към философските възгледи на Платон за подражателното изкуство: „Да се фотографира е много просто. Може да се фотографира на всяка стъпка.“ Щеколдин се отнася иронично към тези преподаватели, които учат, че „главното във фотографията е композицията. И на тази композиция те учат, мислейки, че това е висшето знание.“ Като си припомня детството, писателят Ърнест Хемингуей казва, че като ходил на лов, баща му му давал само по три патрона, не за друго, а за да се научи да стреля. А по повод на безразборното щракане Щеколдин казва: „И когато ти натискаш копчето, то ти изразходваш вътрешната си енергия: натискаш – и малко понижаваш своя потенциал, пак натискаш – още си го понижил. Някои въобще не могат да се спрат, докато не се свърши лентата.“ Коментарът на Щеколдин за увлечението да се натиска копчето на фотоапарата е лаконичен и ще го цитираме в оригинал: „Секс, но без удовлетворения.“ А сега с дигиталната фотография какви времена настъпиха! Александър Иванов с гордост споделя: „Сега съм в състояние да направя до 1200 кадъра за полет от 90 мин., при това на различни фокусни разстояния без прекъсване.“(„БПП I”, стр. 170)

Да кажем няколко думи за фотографиите и на самия Щеколдин. Между тях няма ни една на разкошни дървета с пожълтели листа, няма заснежени планински върхове, къпещи се в алените лъчи на залеза/изгрева. Има само хора – тъжни, отчаяни, смазани от живота: самотна старица погребва котката си; мъж с набола брада подбутва на болничното легло емайлираната си паница на мършаво коте; на пода на автобуса се е проснал в безпомощно състояние пиян, а останалите пътници безучастно гледат през прозорците; пияници, захапали цигарки, се веселят с хармоника; пияна, ухилена медицинска сестра на веселба в двора на болницата е подхваната под мишниците; новобранци, голи до кръста чакат да влязат на медицински преглед под зоркия поглед на скултурата на Ленин; под ниски мрачни облаци и потънали в мрак храсти мъж кара в каруцата си голям погребален осмоконечен кръст; двама малки ученици с очила са вдигнали пръсти в опита си да решат трудна задача и т. н., и т. н. Във фотографиите му няма нито един самоуверен и мъжествен герой, каквито виждаме в албумите на Иванов в лицето на безстрашния планински спасител в Пирин; луди-младите безстрашни скиори, които се спускат по стръмните заснежени върхове; или пък бодрите розоберачки, които приветливо махат на смелия въздушен фотограф. И в четирите досегашни албума със снимки на Иванов хора в близък план почти не се срещат, а там където се срещат по-добре би било, ако ги няма. Например като портрета на цяла страница на дългогодишния директор на Природния парк Пирин.

Тъжните, съсредоточени герои на Щеколдин създават неповтиримата атмосфера на фотографиите му, които не могат да бъдат сбъркани с работите на никого другиго. В тях прозира отношението, съчувствието, съпричастността към мъката им на самия автор. И най-същественото за фотографиите на Щеколдин – в тях се чувства духът на руската култура, така добре познат от книгите на Гогол, Толстой, Достоевски. Тук нека споменем и великия френски фотограф Анри Картие-Бресон, който на въпроса накъде се е запътил, отговаря: „Там, където хората са повече от трима.“ Същият интерес към света на хората с техните болки и радости проявява и бразилският фотограф Салгадо. И още един пример – легендарният американски фотограф Арнолд Нюман, който не търси далечни планове на Ниагарския водопад, а снима отблизо прочути актьори, учени, скулптори, музиканти, писатели, художници (особено известна е снимката му на Пикасо), което прави задачата му трудна, понеже това са личности, фотографирани хиляди пъти. За пример от българската фотография бихме посочили фотографиите на Йордан Йорданов – Юри, който също се интересува от света на хората (да си спомним само знаменитата му снимка: „Жени, които за пръв път виждат морето“!). Ами да, не го ли е казал още през V век пр. н. е. Протагор от Абдера: „Човек е мярка за всички неща на съществуващото, защото съществува и на несъществуващото, защото не съществува.“ Тук е уместно да цитираме, без коментар, самият Ал. Иванов: „Човекът и човешките дела изглеждат от висините дребни и незначителни.“ („Пирин“, стр. 12)

Снимките на Аександър Иванов по никакъв начин не се вписват в естетическите възгледи на Щеколин. Макар и да спазват някои от основните фотографски правила (композиция, осветление, фокусиране  – но знайно е, че не може да съществува изящна форма, без подобаващото ѝ съдържание!), по същество са подражание на външния свят. В този смисъл Иванов дори не се досеща, че първородният грях на фотографията е евтиното подражателство. Неговите снимки са еднообразни и като тях можем да срещнем милиони, а още по-точно в милион сайтове с по милион снимки. При това от най-атрактивни върхове и пейзажи от света (Хималаите, Алпите, Андите, Амазонка, Волга и т. н.); и то не само на изгрев и залез, а в най-екстремни ситуаци – бури, лавини и каквото ви дойде на ум.

Снимките на Иванов нямат тема и свои герои, а черпят емоции от външния свят. По този повод Щеколин казва, че тези, които разчитат на драматизма на ситуцията не правят художествена фотография и дава за пример, че с едно единствено изключение (Гаранин), нито един от фотографите, снимали ужасите и героизма на Втората световна война, не успява в мирно време: „всички те са съществували като фотографи за сметка на войната“ – заключава той. И тъй като снимките на Иванов са на външни обекти, той може да щрака неуморно и да трупа нови стотици хиляди кадри (а с някаква магия, като ги превърне в черно-бели, се удвояват), които нямат обединяващата ги логика. Нему са чужди вътрешните кризи, които преживяват почти всички големи творци. В българската култура такава криза изживява писателят Елин Пелин, който от 1934 г. до самата си смърт през 1949 г., т. е. цели петнадесет години, спира да твори, понеже не иска да се посрами с повторение на вече казани неща. Да дадем пример и от света на фотографията: Въпреки че се ползва със световно признание, Анри Картие-Бресон последните тридесет и две години от живота си (от 1970 г. до 2002 г.) се оттегля от света на фотографията.

И тук възниква въпросът: защо след като не отговаря на нито едно от високите естетически изисквания към художествената фотография, Иванов е избрал за пример делото на Щеколин и дори да даде тон за дискусия на тая тема? Може би за Иванов казаното от руския творец е мечтан идеал, а може би и изборът му е находчив начин да се присъедини към големите фотографи по логиката: ние мислим като Щеколин, следователно сме от неговата група! А, и за разграничаване от подражателите на действителността, да припомним репликата от известния разказ на Чудомир: „как`Сийке, и не съм от тях“.

Доколко е пораснало самочувствието на Иванов, можем да съдим от последната му изложба, дори само от нейното заглавие: „ВСИЧКО Е СВЕТЛИНА“, подписано със същите едри бронзови букви: АЛЕКСАНДЪР ИВАНОВ. Ако на това заглавие се погледне сериозно, по своята същност е софизъм – съждение, подвеждащо към логически заблуди, въпреки привидната си правдоподобност. Макар оборването на един софизъм да е главоболна  работа, ще се опитаме да го сторим.

Ако всичко е светлина, то къде остава мракът? И какъв кадър ще се получи, ако обективът се насочи към ярка светлина? Може ли да съществува светлина без мрак? Още четвъртият стих на Библията гласи: „И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината.“ (Битие, I, 4) Понеже нашият фотограф спекулира именно с този стих от Библията, нека обърнем внимание, че Бог не премахва мрака, а само отделя от него светлината, за която се казва, не че е всичко, а – добро нещо. Но не, Иванов с мъдростта на библейски пророк заклинателно изрича: „Всичко е светлина!“. Бог, Леонардо да Винчи, Рембранд не са се сетили за тази премъдрост, само нашитят фотограф я е прозрял. И понеже думите му са наистина твърде смели, Иванов се заслонява и зад една мисъл на учителя Дънов: „Всяка форма е светлина: Камъкът е светлина, Земята е светлина, тревицата е светлина, цветенцето е светлина. Един ден тези форми ще се изменят и ще станат пак светлина. И хората, където и да отидат, пак ще се върнат в светлината. Те ще станат светлина, защото всичко е светлина.“ Петър Дънов, казва, че НЯКОГА камъкът, тревицата и хората ще станат светлина. Иванов отново прави „невинна“ корекция, като нагазва в отвъдното, сякаш за него не важат думите на Хамлет от прочутия му монолог: „Да бъдеш или не“:

                        Но ужасът пред нещо след смъртта –

страната неоткрита, от която

                        не се е връщал никой пътник още

(Уилям Шекспир, „Хамлет“, Трето действие, Първа сцена, Превод: Гео Милев)

Да попитаме все пак: снимките в изложбата от кой свят са – от оня другия, или от днешния, в който светлината е невъзможна без мрака? Или пък и тук Иванов вижда всичко като светлина? Може би има предвид нашия обществено-политически живот, нашата прекрасна действителност. „Всичко е светлина“ може да бъде само в съзнанието на Иванов. Така, да! „Всичко е светлина“, както се вижда, е дори не софизъм, а саморазрушаващ се елементаризъм.

Снимките на Александър Иванов заслужават полученото признание. Той е облетял и обходил красиви и закътани кътчета на България и ги е направил достояние на хората. Някои от тези места са унищожени, други са на път да станат плячка на алчни и безскрупулни хора, а често са и жертва на глупостта и безотговорността. Стремежът му да се добере до колкото се може повече забележителности е несъмнен. Е, понякога ги публикува като свои открития, макар и разкрити му от друг. Ето и пример, който е и един от поводите за настоящите редове: Тъй като повече от десет години се занимавам с изследването на мегалитната култура на траките, споделих своя скромен опит с Иванов, като му казах, че ако ще прави албум за мистичната Странджа, не може да подмине тези древни обекти. (За отбелязване е, че в предишните му четири албума не се среща думата „мегалит“.) Доколкото можах разясних, и че по мегалитите се срещат сакрални изображения. Точно такива на богинята Басет открих и на нейното светилище на Голямото градище в Странджа. Започнах да ги посочвам на Иванов (който до този момент снимаше есенната гора) едно по едно, но направих уговорката (после заявена и писмено), че ако реши да публикува снимки на тези изображения, то би следвало да упомене, чии са откритията, които не са случайни попадения, а резултат на дългогодишни проучвания, отразени в десетки мои статии и интервюта, а и в книгите ми „Непрочетената „Илиада“ (2010) и „Посланието Побити камъни“ (2011). Но не, на 9 септември 2018 г. на профила си във ФБ Иванов под заглавието: „Гробницата на богинята Басет, или загадката от Голямотото градище – Странджа“ публикува като свое откритие снимки на тези изображения, за които, естествено, получава възторжени коментари: „Магия“, „Уникално място“; „Колко лица преброихте в скалите над пещерата?”. Но нека имаме предвид, че у нас проблемът с авторството, с интелектуалната собственост не е особено важен.

Иванов е перфектен фотожурналист – снимките му понякога са в екстремална обстостановка (например първенства по парапланеризъм), недостъпна за мнозина други негови колеги. Съдържанието на неговите снимки не е обременено със сложни послания, което ги прави достъпни и лесно разбираеми, поради което се радват на голяма популярност. Но всички тези, а и на неспоменати още достойнства, не водят към голямата цел – досъграждането на българска фотографска школа, такива каквито има в големи и други малки страни. Пътят към тази школа минава през дебрите на философията и глъбините на българската култура. Едва когато чертите на тази школа се избисрят и станат категорични, тогава те ще се проявят в работите на всички професионални фотографи, ще проличат дори в снимките на любителите.