Прочетете този роман

07.12.2018

"Вълчицата излиза вечер" от Бойка Асиова

Провадия, Ламбова къща, 
Рада ВАСИЛЕВА, учителка по български език

   Романът на г-жа Бойка Асиова „Вълчицата излиза привечер“ е с метафорично заглавие. Зад него се крие образът на един трагичен живот. Коя е вълчицата, която привечер ни подготвя за безсънните нощи на болката? Да, болката се буди нощем…А дали не са съвестта, прегрешението, грехът? Отговорите ще намери всеки читател за себе си…

   Романът е многопластов. През цялото време на четенето възниква многократно въпросът защо.

   Един ерудиран журналист, един мъдър разказвач довежда своите герои до сложни житейски лабиринти, като ги оставя сами да действат според собствения си  морал и разбиране за добро и зло, за любов и омраза, за борбеност и смирение, за страдание и милосърдие.

   Литературните герои в романа са изградени много сложно. Съдбите на Росица и Алекса са вплетени в тъканта на минало и настояще. Важни исторически и социални събития пресичат житейските им пътеки. Писателката умее да разкрива психологията на действията на своите герои. Да ни убеди, че човекът не може да бъде само добър или само лош. Той носи моралната амалгама от събития, белязали отечеството му, обществото, семейството. Героите израстват в най-красивия кът на България между Рила и Пирин – Разлог и Самоков. Но те ще прекосят Европа и Океана, за да влязат в един нов, непознат, за някои желан свят и да докажат с житейските си перипетии, че светът не е по-добър от родната земя. Вождизмът, самолюбието, алчността слагат белези на партии, ако щете и власт. В този роман оживяват борбите на Македония. Виждаме истинското лице на ВМРО в началото на ХХ в. Много дозирано, лаконично авторката поднася мисли, които може да определим като афоризми.

   В днешния забързан свят урбанизацията смачква поетичното в душите ни. Авторката, напротив, прави ни съпричастни с планинската природа, двойно със сезонните промени, дори не пропуска да ни нарисува канадския клен през есента. Ще се спра на една пролетна планинска българска картина.

    „Зиморничава, доверчива и млада дойде пролетта. Снегът се разкъса, разпарцаливи се, сви се  и разплакан се дръпна нагоре към върховете…Нехайна и дръзка, разпиляна и непоследователна, заигра се с полите на планината. Занавира се в шубраците. Дъхна за кураж на кукуряка и разчисти място за теменугата. Издраска младите си нозе в помощ на игликата и се заизкачва по върлото.“

   Патриотизмът за Алекса не е изграден от кухи шаблони, изгубили значението думи. Ще си позволя да цитирам:

„Родината – това другото име на у дома ли е? Че то е голяма дума! Голяма работа! Горда! Висока! Не е ли родина картината пред очите му от прозореца на неговата ергенска стая? Силуетът на майка му? Орехите които трополяха по покрива при силен вятър и напълваха улука? Не е ли точно то родината?...“

   В романа битуват много епизодични образи, които автентично доказват здравият български дух. Ще се спра на един от тях, когото сравнявам без страх с древногръцките аеди и с Омир, Пене Копев – слепецът, певец, с чиято смърт завършва романът.

„ …Тояжката и гуслата – двете верни другарчета на божия човек си почиваха. Като две душички. Едната положена на земята, другата подпряна на зида. Помежду им топлото отсъствие на Пене Копев.“   Само в няколко изречения писателката Бойка Асиова внушава поетично и образно координатната система на човешката същност. Тояжката – продължение на ръцете му, доказва здравото земно присъствие. Гуслата, подпряна на зида – вертикала. Небе,земя – духовността на човешките измерения…Читателят се потапя в мислите къде са пресечните точки на доброто и злото.

  Езикът на авторката е жив, клокочещ чисто като изворите на Родопите и Рила, красив като Местенското дефиле. Моето скромно мнение е, че романът може да се нареди до „Железният светилник“ на големия Димитър Талев.

Това е роман, от който младото поколение може да се запознае непринудено с българската история. А това е необходимост.

 Откъс от романа тук