Акварели по пътя

23.02.2019

Кръстьо Раленков за цикъла "Светлини и отражения" на Радослав Коцев - Даро

 АКВАРЕЛИ ПО ПЪТЯ

 Кръстьо Раленков

Казват, че акварелът е поезията на живописта.

Красиво и неточно определение, вземащо вероятно предвид непринудената, спонтанна и въздушна природа на акварела. Едно определение, на което поетът Райчо Русев би възразил, че поезията не е жанр. Че поетичното често може да липсва в стихотворни текстове и не по-малко често може да бъде открито в мелодия, картина или природно явление. 

Поезията, с други думи, е нещо повече и нещо по-общо от поетичността, свързана с писането на стихове. Това разбиране по някакъв извървян по "обратен път" начин, кореспондира с разбирането на Иван Методиев за поетичния принцип като основен закон на мирозданието, подчертава универсалността на "поезиса". Универсалност, разбира се, валидна само по отношение на феномените, в които можем да я открием. 

Натъкнем ли се обаче на "Светлини и отражения", цикъл акварели на Радослав Коцев - Даро - поет с инстинкт на живописец и художник с финеса и стихийността на поет, красивото и неточно в обобщителността си определение изведнъж става красиво и вярно. Това е живопис от най-висока естетическа проба, неудържимо съчетание на виталност и абстрактност, на мисъл и чувственост, на поезия, светлина и цвят. Няма картина в този цикъл, която да не те изправи пред разнопосочен и асоциативно провокиран размисъл, същевременно удържайки те в онази особена радост на естетическата самодостатъчност. 

Ракурсите са разнообразни, неочаквани, странни. Така, например, две от любимите ми картини - "Заспиващите кратери на мравките" 1 и 2 са "видяни" не просто отгоре, какъвто е обичайният поглед на човек към мравуняк. Те са "възвисени" до птичи поглед, виждат се пресичащи се пътища или пътеки и тази дистанцираност ни предизвиква да погледнем и към самите себе си като към мравуняк, да погледнем към заспиващото естество в здрачния кратер на нашата цивилизованост, да се видим в нашата кръстопътност, но и да си дадем сметка, че мравунякът ни е крайпътен, но  не е Пътят. 

"Зелените мъхове на раните" още със самото озаглавяване премества акцента от болезнеността на агонизиращото куче към безкрайната, подновяваща се животворност на битието. Да можеш да преодолееш онази кодирана с векове асоциация между рана и кръв, между рана и смърт, между червено и черно, да изразиш болката и агонията през възраждащата зеленина на живота - за това се иска онова светло и рядко светоусещане, което обикновено разпознаваме като мъдрост.

Ще си позволя да цитирам част от личната си кореспонденция с художника по повод тази картина:

"Бях впечатлен от спокойствието, от онова тихо приемане на последствията от битката. Кучето лежеше на сянка, после допълзяваше на слънце да се понапече, след време се свиваше до краката ми и знам ли... може би е предусещало неизбежното. Но в очите му проблясваше един почти невидим блик светлина, сякаш то проумяваше, че равновесието и продължението на рода изискват един живот да отстъпи време и място на друг живот. То сякаш проумяваше закон. Категоричната и остра сянка, която се спуска като гилотина от десния край на акварела, символизира точно този закон... Всяко същество ще премине през вратата на умирането (не знам дали на смъртта, но на умирането със сигурност), т.е.  - през вратата на собствената си крайност, чиято родина е безкрайността на живота".

Но независимо какъв конкретен драматизъм стои зад картините на Даро, не трагизмът, а радостта и красотата на живота надделяват в неговите работи. Каква ведра, усмихната ирония, каква пенлива като шампанско радост, има в картината "Ветреят се чаршафите на снощния ни смях". Как с един елемент само ("Вятър от конска опашка") художникът е способен да те запрати в пространствата на волността и свободата. Колко изгревно млад може да те накара да припознаеш себе си в "Обичта е събуждане ранно". И как се пробуждат в теб космополитът и номадът, когато съзреш "Светлината на Севиля" и пожелаеш да си там и едновременно на всички красиви места по света. Това са озониращи сетивата картини.

А са такива, защото "не мислят" за ателието и салона, не мислят за своята "картинност". Не са плод на кастрираната виртуална мимолетност и показност - този огромен и боязлив по отношение на живота симулатор на живот, вкус и стойности. Казано накратко, тези картини са битие в битието - асиметрични по отношение на него със своята индивидуалност и дълбинно синхронни, съзвучни, хармонизирани с неговата цялост и автентичност. 

И въпреки, че в тях няма да срещнем даже една човешка фигура, средоточието, мярата, невидимото присъствие, не е абстрактната идея, не е красотата дори, а човека - човешкото, изразено апофатически, неназовано пряко, но неизменно присъстващо. 

Затова, може би, и тези картини са облъхнати от поезия - ако се върнем там, откъдето тръгнах. Защото ако вярата е нашата криволичеща и губеща се пътечка, нашият поход и проход към отвъдното, към метафизичното; ако рациото е нашето трудно изсечено, търпеливо достигане до отсамното, то поезията е явяването на отвъдното като отсамно. Явяването на божественото не като божествено, което бихме нарекли чудо, а явяването на божественото като човешко или предметно - явяването на тоталността на духа в конкретиката на дума, мелодия, образ, цвят, като сетивен усет за пълнотата на битието в неговата вертикална двусмисленост и граничност.

В богатата и разнообразна традиция на българския акварел, люшната от неизбродимите акварелни владения на Константин Щъркелов, през свободния, мащабен замах на Дечко Узунов, та чак до мълчаливото общуване на Георги Божилов - Слона с "човека отвътре навън", се появи нов, самобитен и самостоен ярък талант. Не знам дали е добро пожелание пътят му да не е много трънлив. Знам само, че ми се иска да вдъхвам тази свежест, това вдъхновение, тази човечност и занапред.

P.S. - Предстоящите през пролетта и лятото изложби в галерия "Арт Маркони" - Варна и "Червеното пони" - Пловдив, включват както цикъла "Светлини и отражения", така и съвсем нови творби на художника.