ПОЕЗИЯТА – ЛЮБЯЩА ГРИЖА ЗА БЪЛГАРСКАТА ДУША

02.03.2019

от Людмила Ламбовска - Мила

Баба Сребра, майка на майка ми, без никога да ме е наставлявала или поучавала за нещо, живеейки, ми преподаде скъпоценен урок. Простичко послание за грижа към душата.

Животът се живее. И когато ти стане много тежко, пееш. И тази песен е и вопъл, и екстаз. И това лекува.

Баба имаше тази дарба да изпее много красиво мъката.

Три книги с поезия през последните години прекрачиха границите на поезията и се погрижиха за българската душа.

В Аутисо на Бойко Ламбовски българската душа няма глас, потопена е в небитието, и още по-страшно, потънала е в българското битие – немее и понякога мучи. Мучи в тих катастрофичен ужас. Но този рев-спазъм-стон е отправен към небесата и се слива с Бога. Просветляваме и правим своята стъпка напред. Избираме живота.

Със Зелда Елин Рахнев изплака невинните детски сълзи на българската душа – чисти и горестни, прелестно меланхолни, печални... след мърсуването с нея. Зелда – онази част от българската душа, която се е отцепила от ядрото, за да оцелее, очарователна седефена люспичка на брега на живота – красива, наранена, жива...

Покаяние Господне на Румен Леонидов е сън, в който българската душа лети в Междувремието, сън, положен в пространството между мрака и светлината, сън, в който достига до един духовен Йерусалим, където будна, жизнена, зряща кълни в полето на световната душа.

Жива е българската душа – чувствената земна смърдяща тор на битието (Аутисо) ни подхранва да се разлистим в нежна и опустошителна еуфория-разпад (Зелда), да се възземем чрез свето преображение (Покаяние Господне) и да бъдем.

Дълъг е пътят, път на страдание и самопознание, който българската душа, загърната с мистичния плащ на болката да си въплътена душа в България, изминава с енергията и посланията на трите книги.

Тежко е бремето да си жив. Да си жив и безнадежден.

Но ние си носим кръста и голготата е ежедневие, а възкресението – самореализиращо се пророчество в (к)рая на всеки ден.

Поезията винаги изправя исполинския си ръст, за да защити, помилва и подхрани душата и да я подготви за срещата с Духа.

В Аутисо и Зелда душата се стреми към Бога и го намира през сложен емоционален лабиринт, през душевни теснини и чувства на съкрушителна загуба.

Човек преживява колосален катаклизъм с раждането си, с идването си в живота – той напуска небитие, което за него е космос, необят, мироздание, съществуване, за да поеме глътката въздух.

За какво се покайва Господ?

Прекрачайки оксиморона, абсурда, необозримото, навлизаме в ново измерение на съзнанието.

Покаянието е приемане на това, което е: помисленото, стореното, както и ненаправенето, заключеното в невъзможността на реализацията.

Покаянието е смирение.

Покаянието е и творчески акт на съграждане, могъщо съзидание.

Човек е този, който се изправя. Бог също се изправя. Близки са. Близко са.

Покаянието е промяна в мисленето, която трансформира поведението и е признаване, съгласие, доверяване на това, което е такова каквото е.

Чрез покаянието човек получава шанс да види  Бог. И да се уповава на взаимност.

Покаянието Господне е милостивият поглед на Бог към човека.

Бог приема Човека, своето Творение.

Човек вече не е твар в очите на Бога, а Творба. И Бог не е наказващ и отхвърлящ, а любящ и грижовен, защото меката, майчина част в него е събудена, осветлена, приета, интегрирана.

Бог приема Сянката, отхвърлената си част, своята слабост. А слабостта на Бог е човекът.

Единствен човекът може да прояви милост и любов към Бога така, както детето дава своята милост и любов на родителите си. И Бог познава себе си като Баща и Майка чрез човека, и става единен.

Мигът, в който Бог приеме своята слабост, човек приема своето величие.

Човек става Бог. И в това няма нищо страшно. Познаваме Светлината. Освобождаваме се от дуалността. Ставаме Любов.

Покаяние Господне на Румен Леонидов е духовна проекция, която ни насърчава да видим българската душа достигнала, познала Светлината.

Бог и човек са заедно. Единосъщни в своята сила и слабост.

Човекът винаги е съдържал в себе си Бога. В сърцето и в душата си.

Българската душа се превръща в свещено входилище за Божия Дух. Това е път, който ни предстои да вървим.

И когато ни е много тежко, да пеем.

Людмила Ламбовска