Интерпретацията на човешкото

12.03.2019 | автор:  Лалка Павлова

90 години от рождението на Станка Пенчева

 

ИНТЕРПРЕТАЦИЯТА НА ЧОВЕШКОТО В СТИХОТВОРЕНИЯТА „ПЛАНЕТИ”, „МАГИЯ” И „ИКАР” ОТ СТАНКА ПЕНЧЕВА

     От момента на осъзнаването си като мислещо същество до днес, човекът не е преставал да търси отговор на два глобални въпроса: Кой е той? и Защо е? И тъй като до този момент няма кой друг да даде отговор на тези въпроси, самият човек непрекъснато създава хипотези както за собственото си „сътворяване”, така и за мисията  му на Земята и във вселенския кръговрат. Доказателство за това е дори текстът на Библията,   чийто канон е създаден, допълван и променян пак от човешки същества в продължение на много столетия – от първите книги на Мойсей (8. век пр. н. е.), през книгите на Исус Навин, на Давид и Соломон (Старият завет), до Новозаветния канон, съдържащ четирите евангелия и т. нар. Апостол с Деянията на апостолите, седемте съборни послания и откровенията на апостол Йоан Богослов. С развитието на науката през следващите векове поредица от учени, изследователи и философи създават нови хипотези както за това кой е и как е възникнал човекът като живо (при това мислещо!) същество, така и защо е на тази земя, присъствието му на нея случайност ли е или е част от глобалната същност на Вселената и нейните закони. Своя отговор на тези въпроси, но вече със средствата на поезията, дава и Станка Пенчева в стихотворенията си „Планети”, „Магия” и „Икар”.    

     В различните хороскопи планетите от познатото ни космическо пространство се обвързват с представи  за енергии и влияния както върху характера на човека, така и върху възрастта му. Според голяма част от астролозите всяка планета отговаря на определена фаза от човешкия живот, като Венера бележи началото му (детско-юношеската възраст), а Сатурн края му (старческата възраст). Заглавието на стихотворението „Планети” като съществително нарицателно в множествено число включва в себе си цяла поредица от небесни тела (Венера, Слънце, Марс, Юпитер и Сатурн) и по този начин обхваща целия земен кръг на човешкото битие – от детството до старостта. Върху това семантично космическо платно поетесата полага образите на мъжа и жената, обособени в два поредни фрагмента, а третата, последна част на творбата , ги обединява с космическия знак на Сатурновия пръстен.

     Първите три стиха изпълняват ролята на въведение и открояват персонажите на фона на библейската история за сътворението. Така поетесата подсказва на читателите, че образите на мъжа и жената няма да бъдат интерпретирани в някакви нетрайни, временни отношения, а акцентът ще бъде поставен върху фундаментална, непроменима във времето мисия на тяхното съществуване:

Един до друг лежат –

от сътворението на света навярно –

жената и мъжът.

Той спи…

    Поднесеното по този начин въведение говори, че творбата не просто ще интерпретира духовния, интелектуалния и емоционалния им свят, а въобще ЧОВЕКА, който е двуизмерен – в образите на мъж и жена. Знаем, че според началото на втора глава на Битие от Библията (2:7,8) човекът, по подобие на Бога, е андрогин – Адам притежава признаците на двата пола. Чак във втората половина на същата глава (2:21,22) текстът показва как от реброто на Адам е сътворена Ева, т. е. женското начало е отделено от мъжкото. След въвеждащите три стиха творбата интерпретира поотделно двата образа, но това е само привидно, тъй като мъжът и жената са обединени от мотива за съня: „Той спи…”, „…жената спи…”. Сънят ускорява процесите на самоопределяне, които направляват възходящото интеграционно развитие на човека. Като космически символ, сънят съединява трите равнища на света (небесно, земно и подземно) и издига на най-високо ниво отношенията между съзнателното и безсъзнателното. В сънищата си Аз-ът разкрива своята същност в различните й измерения, като проектира в тях онези свои нерешени проблеми и сдържани пориви, които търсят пътища за разрешаването си. Образът на мъжа е изграден в контекста на един архаичен свят, облечен е в ризница и е представен „като войник” на живота – затова тежкото му тяло, посечено от „топора на съня”, е уподобено на „грапав ствол” (асоциация за дървото на живота). Лицето му, като видим образ на невидимия за читателите свят на сънищата, носи емоционалните знаци на агресията (изразява „ту бяс, ту тържество”), а представата за битката, която води (макар и само във въображението си!), се разчита в „юмруците, в дрезгавия вик…”. Повтореното като анафора словосъчетание „Той спи…” не само подсказва силата на душевната тревога, привнесена дори в полето на съня, и то по такъв начин, сякаш битката е реална, но и чрез апосиопезата в края на фрагмента обединява съзнателното и безсъзнателното и задава усещане за търсене на пътища за разрешаване на проблема, предизвикал тази битка.

     Вторият фрагмент акцентува образа на жената, обвързвайки я с извора на светлината сред пространството на мрака. Неясната „седефена” светлина, представата за „приливи и отливи”, от които тя излиза „заоблена”, говорят, че и нейното битие е изпълнено с изпитания, но преодоляването им я аксиологизира – тя се превръща в бисер сред мидата на живота. За разлика от мъжа, тя спи „Върху ливада./ Върху облак./ Върху ръка на мъж.” Топосите, върху които е положена, обединяват земното и небесното, а самият сън „във тялото притихнало попива/ като дъжд”. Образът й е лишен от агресивните знаци, с които е „облечен” мъжът – „ жената спи -/ отдадено и доверчиво” върху ръката му, а в тялото й попиват небесните семена на живота, представени чрез дъжда. Така двата образа придобиват амбивалентното единство на противоположностите, познати като animus и anima , като мъжко и женско начало в представата за душата. Начинът, по който поетесата изгражда образите им, напомня библейския вариант в акта на сътворението – Адам предшества появата на Ева, той е носител на виталното, докато образът на Ева се свързва с духовното, което стои отвъд виталното. Финалният, графически отделен фрагмент, обединява мъжкото и женското начало:

…В космическия мрак кръжат,

самотни и далечни, две планети.

Сатурновият пръстен свети

върху ръцете

на жената и мъжът.

     Не е случайно, че началният стих на тази последна част на творбата започва с многоточие. Създадената апосиопеза сякаш вмъква в себе си един удължен период от време, в който мъжът и жената – „самотни и далечни две планети” – са изминавали в „космическия мрак” своите индивидуални инициационни пътища и, преодолели изпитанията на битието, са достигнали до онова свое духовно извисяване, което им позволява отново да се слеят в първичното единство на андрогина, макар и запазвайки  относителната самостоятелност на своите светове. Тази идея е въведена в текста чрез образа на пръстена. Той е знак за съюз, за обет, за съпричастност, за създаване на една нова общност, позната ни от акта на сватбения ритуал, в който двамата младоженци разменят пръстените си като символ на взаимна обич и доверие ( в текста на Станка Пенчева жената спи „върху ръка на мъж” – „отдадено и доверчиво”). Възвръщането на първичното единоначалие обаче е изведено на космическо ниво чрез „Сатурновия пръстен”. Ако свържем момента на това възвръщане  със становището на астролозите, които визират влиянието на Сатурн в старческата възраст, ще възприемем този акт като последица от придобита във времето мъдрост, благодарение на която се възстановява първоначалното единство на animus и anima в човешката същност. На фона на необятната вселена, на който са „извезани” образите на мъжа и жената, кръгът на пръстена вписва безкрайната линия на взаимната отдаденост, а отворът му – знаците на небесното влияние, светлината на познанието за себе си и за другия, с когото създават една нова общност, обединена от силата на човешката любов и жаждата за живот.

      Енигматичната същност на човека и човешкото битие е пресъздадена в стихотворението „Магия”. Още на ниво паратекст творбата вписва очаквания за нещо необикновено като сила на въздействие, на обаяние и очарование или възприятие за някакво необяснимо явление, тъждествено с чудото. От семантична гледна точка текстът гради последователни представи по линията смърт – живот – вечност. По своите внушения „Магия” на Станка Пенчева напомня „Вечната” на Елисавета Багряна – и тук присъстват визиите на поетесата за тленното и вечното, за диалектиката на живота и смъртта в кръговрата на битието, дори композиционното ситуиране на представите за смъртта и живота съвпадат с поредността на картините в стихотворението на Багряна. За разлика от нея обаче Станка Пенчева не обвързва така осезаемо и категорично тезата си само с образа на жената. Нейната лирическа героиня носи обобщените знаци на човешкото въобще, което придава на творбата много по-дълбок философски смисъл. Мотивът за смъртта е въведен още в първите два стиха, графически отделени от останалата част на микротемата:

Капе, кехлибарен, от дървото клеят –

скоро ще изсъхне старата череша…

     Изтичат жизнените сокове на дървото – глаголите в сегашно и бъдеще време („капе”, „ще изсъхне”), съчетани с епитета „старата”, визират упоритото и безкомпромисно „притегляне” на черешата към смъртта, а апосиопезата в края на стиха и удължената „мълчалива” пауза, оформена чрез графическото отделяне на следващата част, създават асоциация за мъчителна и бавна агония. Вторият фрагмент обвързва тази представа със света на човека – и той, като дървото, е обречен да познае и цъфтежа на живота, и угасването му. Трагиката при него обаче е подсилена чрез категоричното, оставено в самостоятелен стих „Знам – ” и обобщаващите изводи за всепоглъщащата ненаситна паст на смъртта:

Знам –

най-свидните неща ще избледнеят

и най-трайното ще се превърне в „беше”.

     От този момент нататък мрачната четка на поетесата облича в траур всичко, свързано с човешкото битие. Подредените като анафора словосъчетания акцентуват усещане за неотменима присъда над човешкия свят – „мрат летата”, „мрат следите”, „мрат местата, … хората”, „мрат” дори и човешките чувства. От мига на раждането смъртта тръгва заедно с човека по неговите житейски пътеки. По подобие на Далчевия поетически свят, и при Станка Пенчева тъмната сянка на смъртта ляга върху всичко - следва човека  през „босоногото” му детство, изпълнено с първичната жизненост на поривите и стремежите, упорито „заличава” двойните следи на влюбените в тяхната младост, умъртвява цъфналата шипка в косата, ябълковия цвят на мечтите и надеждите, опиянението от силата на човешката съпричастност и обич се стопява като сняг и изтича незнайно къде в улея на времето. Угасват като метеори сиянията на хора и места, които са пресичали пътищата на лирическата героиня. В студено, примиренческо равнодушие се превръщат всички „страсти и омрази, и обиди…”. Доскоро цъфтящото пространство на човешкото битие сега е пустиня, дори нещо повече – сякаш никога не е било, защото следите от някогашното му съществуване постепенно изчезват.

     Третият фрагмент въвежда мотива за живота чрез преобърнат смислов модел на началните два стиха на творбата:

Клеят кехлибарен капе по черешата,

капе гъсто слънце върху мен, щастливата.

Подмяната на предлозите (капе „от дървото” – капе „по черешата”) и метафората, включваща образа на слънцето като символ на живота, превръщат стиховете в антитеза на въвеждащите.  В рамките на битийния кръговрат обвързването на мотивите за живота и смъртта се осъществява чрез символиката на повторения епитет „кехлибарен”. В световното културно пространство кехлибарът се възприема като соларен знак, символ на онази невидима нишка, която свързва индивидуалната енергия  на отделната душа с космическата душа. В такъв аспект е употребена и метафората „капе гъсто слънце върху мен”, която налага темата за магията на живота, победила по чудодеен начин смъртта и отново възкресила всичко „свидно” и „трайно” в битието на човека – красотата на младежкия порив („Шипка във косата ми”), дързостта на любовта („Устните ми – грешни”), митологизирането на чувството („на трева мириша, като самодива,/ и те викам със очи зелени”), енигматичната сила и романтика на човешката обич и обричане („ти от мен не можеш да си идеш вече…”). Създадената двойна пауза  чрез многоточия в края на единия и началото на другия стих служи за преход към поантата:

… Времето прелита с блясък и свистене.

И не ни докосва.

И светът е вечен.

     Пред магията на вечния живот във вечния свят е безсилно дори времето. Анафората на съюза „и” създава усещане за неспирно движение, в което участват едновременно човек и свят. Интерпретацията на тази идея намира своето продължение в стихотворението „Икар”, в чийто финал поетесата разкрива собственото си определение за човешката същност.

     Заглавието на творбата е знаково. Митът за Икар, сина на изобретателя Дедал, политнал с направените от баща му криле към Слънцето, натоварва образа му с амбивалентни символични смисли – за едни той е знак за дръзкия човешки порив към непознатото небе, за пословична енергия от най-висок порядък, обвързана с мотива за познанието, докато за други е показател за безумие, за психическа деформация под влияние на манията за величие. Използваното от поетесата мото от Артър Кларк в паратекста на стихотворението („Пространството между световете представлява едно чудовищно предизвикателство. Откажем ли обаче да го приемем, тогава историята на нашата човешка раса ще се наклони към своя край.”), изяснява символиката на образа като въплъщение на вечния стремеж към познанието, важно условие за човешкото себеосъществяване. Стихотворението е изградено от три фрагмента.Първият въвежда представата за нашето съвремие, като разделя човешката общност на две групи – едната, представена чрез едри заглавия в медиите, счита себе си за покорител на Космоса, за „цар на вселената”, докато другата група, уморена от подобни нелепи твърдения, е заявена чрез образа на лирическата героиня. Трикратната анафора на личното местоимение за множествено число „ний” в следващата част я превръща в говорител на трезво мислещата част от човечеството, за която вратата към необятния свят на познанието за вселената е само „открехната” от човека, защото нашата цивилизация се намира все още в детската си възраст, тя едва сега се учи да ходи по „небесните пътища” и трябва още дълго да върви, докато стигне до олтара на истинското познание. Самозаблудата, вместо да доведе хората до стойностни прозрения, ги превръща в „безкрайно мънички загубени деца”, потъващи сред

безкрайното Нищо –

с мразовитото скърцане на тишината,

с виелиците на радиацията,

с въртопите на мъглявините,

с абсолютната Самота…

      Персонификацията на самотата подчертава индивидуалистичния егоизъм и безсилието им, но въпреки това „човеците” не се отказват от своята мечта и упорито продължават да „лазят в небесната пустош” – едни угасват, други блясват, но винаги остават и такива, които продължават да водят напред смелчаците „като живи искри”. Двете реторични оценъчни възклицания на лирическата героиня подчертават отъждествяването на човека с великата дързост на малката водна капка, способна да пробие дори скалата, и аксиологизират човешкия порив чрез прозрението за собствената му същност – той е този,

който хляба целува –

но само със хляб не живее,

който земята прегръща –

но очите му гледат небето.

     Съчетал в себе си плът и мисъл, земя и небе, за човека не е важно какъв ще бъде – победител или победен. По-важно е, че не е спрял да търси познанието, че е успял да слее своето битие с битието на Вселената, че е носител на онази небесна енергия, която го превръща в частица от вечното движение в безкрая на Времето и Космоса:

…Движат се галактиките величаво,

движи се, звънка, кръвта в тялото,

движат се земята и атомът,

охлювът и времето.

Какво е човекът ли?

Навярно –

движение.

    Мисля, че със своята поезия Станка Пенчева не само отдавна се е включила в оня „прекрасен, страшен хор” на „планетарната катедрала” („Моята библиотека”), но и в следващите векове космическият вятър с великото любопитство на изследовател ще продължава да разлиства страниците на нейните „книги – партитури”, търсейки истината  за „тайната, наречена Живот”. 

 

СТАНКА ПЕНЧЕВА

 

ПЛАНЕТИ

Един до друг лежат –

от сътворението на света навярно –

жената и мъжът.

Той спи, ръце разперил –

тежък, грапав ствол,

с топора на съня посечен.

Минават през лицето му

ту бяс, ту тържество –

той спи, със ризница облечен

като войник,

и още боят е в кръвта му,

в юмруците,

във дрезгавия вик…

Извира в тъмното

седефена, неясна светлина:

от приливи и отливи заоблена,

с присвити топли колена

жената спи.

Върху ливада.

Върху облак.

Върху ръка на мъж.

Сънят

във тялото притихнало попива

като дъжд.

Жената спи –

отдадено и доверчиво.

 

… В космическия мрак кръжат,

самотни и далечни, две планети.

Сатурновият пръстен меко свети

върху ръцете

на жената и мъжът.

 

 

МАГИЯ

Капе, кехлибарен, от дървото клеят –

скоро ще изсъхне старата череша…

 

Знам –

най-свидните черти ще избелеят

и най-трайното ще се превърне в „беше”.

Може би смъртта е дълга, постепенна –

мрат летата босоноги и къпинови,

мрат следите двойни, със снега стопени,

шипката в косата, ябълката, виното;

мрат местата, дето няма да се върнем,

хората, които няма пак да видим;

мрат, във тихо равнодушие превърнати,

страсти и омрази, и обиди…

 

Клеят кехлибарен капе по черешата,

капе гъсто слънце върху мен, щастливата.

Шипка – във косата ми.

Устните ми – грешни.

На трева мириша, като самодива,

и те викам само със очи зелени –

ти от мен не можеш да си идеш вече…

… Времето прелита с блясък и свистене.

И не ни докосва.

И светът е вечен. 

 

ИКАР

       Пространството между световете представлява

       едно чудовищно предизвикателство. Откажем ли

       обаче да го приемем, тогава историята на нашата

       човешка раса ще се наклони към своя край.

                                                  Артър Кларк

Уморих се от дълги заглавия:

„Човекът е цар на вселената!”

„Космосът е покорен!”

 

Ний само открехнахме малко вратата.

Ний само се учим да ходим

по небесните пътища,

ний само…

… И виждам,

като в мистично прозрение,

безкрайното Нищо –

с мразовитото скърцане на тишината,

с виелиците на радиацията,

с въртопите на мъглявините,

с абсолютната Самота…

И виждам още –

безкрайно мънички,

загубени като деца,

човеците лазят в небесната пустош –

блеснат, угаснат,

угаснат и блеснат

като живи искри….

 

О, дързост велика на капката,

на спората,

на прашинката!

О, храброст и сила на този,

който не е господар!

Който хляба целува –

но само със хляб не живее;

който земята прегръща –

но очите му гледат небето.

Кой е той?

Плът или мисъл?

Победител

или победен?

 

… Движат се галактики величаво,

движи се, звънка, кръвта в тялото,

движат се земята и атомът,

охлювът и времето.

Какво е човекът ли?

Навярно –

движение.