Български уроци по история на Македония

07.04.2019 | автор:  Д-р Станислав Станев

Прочетено в Портал Култура

Д-р Станислав Станев

 БЪЛГАРСКИ УРОЦИ

 ПО ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ

 Цанко Серафимов. „МАКЕДОНИЯ IX в. пр. Хр. – XXI в.
Един прочит на историята на страдалната земя”, изд. „Орбел”, 2018 г.

            За българите Македония е любов, но и болка, гордост, но и страдание. Но малцина познават наистина в детайли историята и настоящето на тази област и на хората, които са живели и продължават да живеят там.

            По темата има изписани стотици хиляди страници, но в не малко от тях липсва задълбоченост и широк поглед, което води до неправилна интерпретация на факти, до погрешни изводи.  Именно затова трудът на Цанко Серафимов респектира с всеобхватността и задълбоченото проследяване на историческите събития, случили се на тази неспокойна земя от древността до нашия XXI век. Макар че авторът е нарекъл своя обемист труд със скромното „един прочит”, всъщност книгата е едно сериозно историческо изследване, поднесено като интригуващо четиво – рядко срещано достойнство за произведения от този тип.

В развихрилите се напоследък спорове и политически надхитряния, свързани с името на Република Македония, Гърция неотстъпно защитава позицията си за елинския характер на древна Македония. Но истината е друга и това се потвърждава от древните гърци. Авторът се спира на пренията в гръцкото народно събрание по повод сключения неизгоден мирен договор с Филип II. Особено яростен противник на македонския цар е Демостен. В една от своите „филипики” той се провиква: „Не е ли Филип неприятел, не е ли варварин?” Той счита, че македонците не са от елинската раса. Цанко Серафимов пише и за сбъднатиге страхове на Демостен, посочвайки поражението на Гърция, нанесено от македонската конница и фалангата през 338 г. пр. Хр. при Херонея... Разбира се, древните македонци възприемат гръцката култура и по време на великия поход на Александър Македонски на изток осъществяват грандиозна цивилизаторска мисия, която дава тласък в развитието на много народи.

Вълнуващи са страниците за времето, когато славяните и българите се настаняват в Македония и оттогава тази област всъщност е българска земя, независимо под чие управление е била – защото българите винаги са били доминиращият етнос. През много дълги периоди от историята областта е била в границите на Българската държава – именно тук се покръства княз Борис I и повежда страната към цивилизована Европа; тук по времето на Климент Охридски българската духовност постига своите върхове; тук цар Самуил записва славни победи на бойното поле, но е обречен да понесе най-голямата българска трагедия с ослепените войници...

И още, и още..., за да се стигне до Българското възраждане, чието рождено място е Македония. Оттук Паисий Хилендарски понася своята „История славянобългарска” из Мизия, Тракия и Македония, за да събуди съплеменниците си от продължилия няколко века сън... Но... в  Македония Възраждането трябваше да продължи още няколко десетилетия....

Най-обемна и поднесена с целия й драматизъм е историята на Македония  през ХХ век. Припомняйки мисълта на Васил Левски за безкомпромисна война за пълна свобода в земята, където живее българинът – Мизия, Тракия и Македония, Цанко Серафимов отделя много страници на величавата борба на македонските българи след решенията на Берлинския конгрес през 1878 г., който ги обрича на още неизброими страдания. Много вълнения предизвиква у читателя разказаното за македонското революционно движение, което с кървавата епопея Илинден 1903 г. издига българите от Македония до своя духовен Олимп..

„Всички войни, които България води през ХХ век са все за Македония” – казва Цанко Серафимов и допълва: „И през ХХI век въпросът „Чия е Македония?” продължава да е първостепенен в междудържавните отношения на Балканите. Анализирайки появата и развитието ма македонизма, осъществен от Белград и подкрепян от Москва, както и агресивността на гръцката „мегали идея”, авторът с богат доказателствен материал разобличава грабителската същност на тези шовинистични доктрини, които целят асимилиране и елиминиране на българския етнос в Македония. И Сърбия, и Гърция не подбират средства в осъществяването на своите цели – разпасан и жесток терор, духовен геноцид, които стимулират съвременно еничарство.

За съжаление, българските комунисти в политиката си между двете световни войни и по време на властването си след 1944 г. извършват тежко предатество срещу народа си, изпълнявайки безропотно директивите на Коминтерна за създаване на македонска нация, като осъщестяват насилствено македонизиране на българите в Пиринска Македония. Те правят опити да отродят и българската емиграция по света...

Цанко Серафимов ни запознава и с мъчителния преход на българските комунисти от коминтерновския македонизъм до „плахото отдалечаване от националния нихилизъм”. Особено любопитни са страниците за „лъкатушния курс на България по Македонския въпрос” след 1963 г. Комунистическата партия в крайна сметка заема твърдата позиция на третиране на Пиринския край като неразделна част от територията на България и започва ускорена индустриализация на района. Но българите във Вардарска и Егейска Македония остават без всякаква грижа от страна на родината-майка. Авторът илюстрира този факт с думите на Тодор Живков, изречени пред Михаил Горбачов при посещението му в България през 1985 г.: „Ние не претендираме нито за Егейска, нито за Вардарска Македония, казвали сме го много пъти; но няма да им дадем Пиринския край. Той е съставна част от България. Този въпрос е изчерпан.”

            „МАКЕДОНИЯ IX в. пр.Хр.  –   XXI в. Един прочит на историята на страдалната земя“ е един стойностен труд, задължителен за библиотеката на хората, които не просто се интересуват, но и милеят, и искат да имат по-задълбочени знания върху историята на  Македония. Би бил полезно четиво и за онези, които  днес се занимават с политика, защото тук ще намерят български уроци, с които трябва да се съобразяват...

ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ –

РЕПУБЛИКА НА МАКЕДОНИЗМА

След като югокомунистите с охота прегръщат идеите на великосръбската държавно-политическа мисъл от края на XIX и началото на  XX в., те успяват до доразвият тази асимилаторска политика, главно на българския етнос в Македония. След като в продължение на няколко десетилетия сърбите не бяха могли нито с пропаганда, нито с жестокости и насилия да „направят“ от българите във Вардарска Македония „прави сърби“, сърбокомунистите прегръщат македонизма като средство за постигане на тази цел. Те напълно се доверяват на Стоян Новакович, в чието „пророчество“ се казва: „Като не можем да ги посърбим, нека поне на първо време да откъснем това население от българския народ, създавайки му илюзията, че то е една отделна нация. Ако това стане, тя ще бъде малка и слаба, и ако в бъдеще влезе в границите на Сърбия, лесно може да бъде посърбена.“

Резолюцията на Коминтерна от 1934 г., с която се разпорежда на Югославската комунистическа партия, Българската комунистическа партия и Гръцката комунистическа партия да започнат да работят за формиране на ново национално съзнание сред българите в Македония, се възприема с голям ентусиазъм от югославските комунисти, тъй като това напълно съвпада с техните шовинистични блянове. За голямо съжаление и БКП, чрез своя филиал ВМРО (обединена) се втурва да отродява съплеменниците си в Македония.

В политиката си по националния въпрос на Балканите Москва се ръководи от мотива, че „Македония се явява едно огнище на бъдеща империалистическа борба“ с участието на Югославия, България и Гърция, между които е поделена тази земя, затова с решението за създаване на „македонска нация“ се търси вариант за притъпяване на противоречията между държавите, които я владеят. Всъщност тази политика на Коминтерна е подчинена на старата руска, след това съветска имперска стратегия за овладяване и подчинение на целия славянски свят. Резолюцията на Коминтерна, подготвена с помощта на Георги Димитров и Димитър Влахов, дава политическо предписание за създаване на свободна и независима Македония в нейните географски и икономически граници и за нейното конструиране в самостоятелна политическа единица, която да влезе в бъдещата Балканска федерация. Целта на този документ е да узакони съществуването на „македонска нация“.

Югославската комунистическа партия ловко се възползва от тази политика на Кремъл и постепенно започва да прилага своята стратегия. В хода на Втората световна война Тито успява да отстрани Методи Шаторов от ръководната му роля на македонските комунисти и да наложи послушни на Белград кадри. На първата сесия на Антифашисткото вече на народите за освобождение на Югославия (АВНОЮ) през 1942 г. е взето решение бъдеща Югославия да се изгради на федеративни начала, като включи всички бивши области. На 16 януари 1943 г. Й. Б. Тито се обръща със специално писмо до Областния комитет на ЮКП в Македония, в което обвинява комунистите в „недостатъчна последователност, в колебание“ при изпълнение на решенията на ЮКП, както и в „неизживени автономистки тенденции“, което било в услуга на „враговете или бъдещите угнетители на македонския народ.“

ЦК на ЮКП, следвайки твърдата си политическа линия за бъдещето на Македония, през февруари 1943 г. изпраща в Скопие Светозар Вукманович –Темпо, в качеството му на делегат на ЦК и Върховния щаб на народноосвободителните войски и Движението за освобождение на Югославия, като  му делегира неограничени пълномощия. Тито му възлага да вземе всички мерки за изкореняване на сепаратизма на македонските комунисти и да се укрепят позициите на просръбски ориентираните дейци в областната организация на ЮКП.

За да стимулира властническите амбиции на македонските комунистически лидери, Тито, с оглед структурирането на  бъдеща Югославия, с Македония в нейните граници, решава да даде автономия на партийната организация във Вардарска Македония, като се формира Македонска комунистическа партия в състава на ЮКП. На 29 ноември 1943 г. в гр. Яйце на Второто заседание на АВНОЮ, без присъствието на делегати от Вардарска Македония, областта е определена като една от шестте федеративни единици на бъдещата Федеративна народна република Югославия, като Македонският въпрос се разглежда като чисто вътрешен югославски въпрос. Дори, без знанието на БРП (комунисти), ГКП и СССР, Й. Б. Тито нарочно включва в Президиума на АВНОЮ и представители на Пиринска и Егейска Македония, като се спира на подвизаващите се в Москва Владимир Поптомов и Димитър Влахов. Националният комитет на Отечествения фронт в България, без да е информиран за решенията в Яйце, публикува своя декларация във връзка с Македонския въпрос.  В нея се подчертава и предлага: въпреки че „съдбата на поробена Македония бе винаги близка до сърцата на българския народ и той даде скъпа дан за нейното освобождение“,  трябва да се сложи край на тази „Голгота на балканските народи“. „За да се избегнат каквито и да са нови исторически грешки и за да се даде едно твърдо успокоение на Македония, Отечественият фронт издига лозунга „Македония на македонците!“ С този лозунг ще се тури край на съперничеството между балканските народи…“ Тито реагира остро на тази декларация и настоява в радиограма до Георги Димитров в Москва той да внуши на ЦК на БРП да се съобразява с решенията в Яйце.

В началото на 1944 г. ЮКП засилва натиска върху БРП и най вече върху Георги Димитров, както и върху съветското ръководство, за приемане на югославското решение на Македонския въпрос. Позовавайки се на тригодишната борба на Югославия на страната на Съветския съюз, в писмо до Сталин Тито му внушава, че ако Македония се присъедини към България, „би било пълен крах за Югославия“ и продължава: „Югославия е продължение на съветското влияние върху цяла Европа…“ „ЮКП инак – подчертава Тито – ще загуби влиянието си в Югославия и тя ще попадне под английско влияние. За англичаните би било изгодно, ако Македония бъде дадена на България – тогава Югославия ще попадне под тяхно влияние… Нужна е силна Югославска федерация, която би отворила вратите си и за влизането в нея на българския народ.“

Сталин дава уверение на Тито, че Македонският въпрос ще бъде обсъден от Политбюро, като „при неговото решаване след войната нашето отношение към Югославия ще бъде най-благоприятно.“ Тито не чака края на войната, за да се реши тогава въпроса за „обединена Македония“ в рамките на Югославия. На 2 август 1944 г. в манастира „Прохор Пчински“, Кумановско, е свикано първото заседание на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ), председателствано от Методи Андонов – Ченто. Ако на заседанието на АВНОЮ в Яйце не участва нито един представител от Вардарска Македония, въпреки че там се решава съдбата на Македония, сега в манастира „Прохор Пчински“ от назначените от Македонската комунистическа партия 115 делегати присъстват едва 60 души. Именно тези 60 македонски комунисти, подбрани от Титовия партиен пазвантин Светозар Вукманович – Темпо, извършват „свободното самоопределяне“ на „македонския народ“. АСНОМ политически ситуира Вардарска Македония като федерална единица в рамките на бъдеща федеративна Югославия. А самото АСНОМ се самопровъзгласява за законодателно и представително тяло. В манифеста за „самоопределянето“ на „македонците“ във Вардарска Македония се лансира идеята, че с това се поставя началото за „обединение на македонския народ“ – в една държава, която ще включва и Пиринска, и Егейска Македония. По-сетнешните усилия на югокомунистите за осъществяването на тази цел се оказаха жесток експеримент в европейската история, донесъл неизброими страдания на българите от тази част на етническата им територия.

В разрез с националните интереси на България и за срам на българския народ, българските комунисти, предвождани от Георги Димитров, приемат югославския проект за решаване на Македонския въпрос, подлагайки на тежки морални изпитания и милиционерски терор родолюбивото българско население в Пиринска Македония.

***

Подарявайки на 9 септември 1944 г. политическата власт на Българската работническа партия (комунисти), СССР строго взисква от българското правителство да води вътрешна и външна политика, която обслужва интересите на „великия брат“. В балканската си външна политика България е задължена да се сближава с Югославия, изпълнявайки разпорежданията на Москва във всяка своя стъпка по разрешаването на Македонския въпрос.

Веднага след 9 септември 1944 г. военното командване на българските войски, които се намират на територията на Вардарска Македония, получава разпореждане от София да влезе незабавно във връзка с Главния щаб на партизанското движение в областта, за да се договорят за общите действия срещу германските войски, които се оттеглят от Балканите. Но Главният щаб на Народноосвободителната войска се противопоставя на участието на българската армия на югославска територия. Светозар Вукманович – Темпо веднага информира Тито, че „македонският народ не гледа с добро на сътрудничеството с българските войски“, тъй като те са се държали „неприятелски“ с него. Тито дава указание българските войски незабавно да напуснат Югославия, докато не се постигне ясно споразумение с България по Македонския въпрос, след което българските войски да бъдат поставени под югославско командване. Българското правителство веднага търси изход от този неприемлив ултиматум и, консултирайки се с командването на съветския Трети украински фронт, отхвърля Титовото предложение-ултиматум.

Българската армия остава на локациите си по линията Бяла Паланка – Крива Паланка – Царево село – Струмица, както и в Беломорието, съобразявайки се с военностратегическата воля на маршал Толбухин. Тито възприема това като „някаква игра“, която цели осуетяване на плановете му за решаването на Македонския въпрос в границите на Югославия. Това е причината за спешното му  посещение в Москва. Той успява да устрои среща в щаба на маршал Толбухин, преместен в румънския град Крайова, с представители на българското правителство, за да се договорят по всички въпроси.

По време на водените в Крайова преговори, СССР, воден от целта за успешен край на войната, упражнява натиск върху югославското ръководство и то е принудено да се съгласи с присъствието на българска армия на територията на Югославия, за да се водят съвместни военни действия срещу германската армия, тъй като България е получила статут са съвоюваща страна. Но в спогодбата съществуват и клаузи, които в хода на военните действия поставят българските военни части в унизителни ситуации…

България мобилизира 154 653 души в три армии, които във взаимодействие с части на     2-ри и 3-ти Украински фронт и Югославската народноосвободителна войска (ЮНОВ) предприемат съвместни действия срещу германците. В продължилите три месеца боеве българската армия прониква в долините на Вардар и Морава и в Косовско поле. Разгромени са големи противникови армейски съединения. България дава реалния си принос за освобождаването от немско присъствие  на Югославия, Гърция и Албания. В битките при Страцин, Стражин, Крива Паланка, освобождавайки Ниш, Скопие и много други градове във Вардарска Македония и Източна Сърбия, българската армия заплаща с кръвта на 18 351 убити, ранени и изчезнали…

 Но докато българите воюват на югославска територия, югославската страна създава редица пречки, въпреки че Титовите военни части получават от българската армия ценна помощ – продоволствия, превозни средства, гориво, лекарска помощ… Светозар Вукманович – Темпо, Михайло Апостолски и други югославски партизански командири се държат надменно и пренебрежително към българските офицери; на населението се внушава, че българите са недобронамерени, че се бият на „чужда“ територия и след войната ще бъдат разоръжени. Те дори отказват да координират бойните действия. Стига се даже до грабежи от страна на партизаните на българско армейско имущество – камиони, леки автомобили, мотоциклети, радиостанции; нападани са из засада и са разграбени български военни обози… А просръбски настроените македонски ръководители публично издигат лозунга „Вън българските войски от Македония!“. Други дейци от Скопие се заканват: „Лесно влязохте, да видим как ще излезете“…

Когато германските войски окончателно се оттеглят на север, българската армия започва да се прибира в поделенията си в България. Но във Вардарска Македония остават по родните си места хиляди българи, които след раздялата със своите освободители, попадат в лапите на сърбокомунистическата власт…

***

Политическото и административното устройство на Вардарска Македония започва още от август 1944 г., когато АСНОМ решава да се създадат структури на информацията, на вътрешните работи, просветата, икономиката, финансите, на социалната политика и здравеопазването, на съдопроизводството, с което всъщност е оформен първият министерски съвет на републиката. След освобождението на гр. Скопие, тук се установяват всички политически и обществени организации. На проведена през ноември 1944 г. конференция на Народноосвободителния фронт, секретарят на ЦК на Македонската  комунистическа партия Лазар Колишевски в своя доклад поставя главния въпрос в политическата линия на МКП – утвърждаване на Вардарска Македония като самостоятелна федерална единица в рамките на Югославия. Той подчертава, че ще бъдат зачитани политическите убеждение на гражданите, ако не са „против интересите на народа“. А всички ония сили, които виждат Македония извън Югославия, ще бъдат разбити… В този доклад всъщност се формулира как ще работи общоюгославският  утилитарен, централистичен, недемократичен модел в изграждането на федерална Югославия…

Много скоро секретарят на ЦК на МКП Лазар Колишевски овладява всички властови лостове и започва да управлява еднолично. В свой политически доклад от април 1945 г. той критикува политическата линия на някои ръководни кадри, които „под маската на големи патриоти“ прикриват своята действителна същност като „агенти на фашизма“. Колишевски твърди, че във Вардарска Македония няма българи, има само „българофили“. За да се демонстрира държавно-правно изграждане на Вардарска Македония, се предприема разделянето на законодателната от изпълнителната власт. Лазар Колишевски си избира изпълнителната власт – става министър-председател, а Методи Андонов  - Ченто е избран за председател на Президиума на Народното събрание.

Още от есента на 1944 г. започва тоталното изкореняване и заличаване на всичко, което напомня за българската същност на Македония, започва се насилствено отродяване, непознато дотогава в тази българска земя. Всички български учители от периода 1941  - 1944 г. са уволнени и на тяхно място са назначени не истински педагози и преподаватели, а верни на югокомунизма пропагандисти, които сеят лъжи и омраза, фалшифицирайки историята, за да въздигнат в култ македонистката политика на режима. Новооткритият учителски институт в Скопие бълва нови „трубадури“ на българомразството и знаменосци на голямата лъжа за съществуването на „македонска нация“. Лъженаучната македонистка историография, чиято задача е тоталното ограбване на българската история и култура, се съсредоточава в създадените за целта Македонска академия  на науките и изкуствата (МАНУ) и Институт за национална история.

Югостратезите бързат да решат и въпроса с организирането на църквата. Атеистите комунисти се опитват да наложат утвърждаването на „автономна“ православна църква; начело на свещенически събор избират „македонец“, който членува в архиепископския събор на Югославия. Но за чест на македонския клир, след църковно-народен събор се създава автокефална македонска църква, която се провъзгласява за пряк наследник на Охридската българска архиепископия. Макар че  този акт е ограбване на хилядолетното българско историческо наследство, все пак това е единственият начин да се оправдае откъсването на църквата във Вардарска Македония от сръбската православна църква… Друг ход едва ли би имало…

***

Още при „зачеването си“ режимът в Скопие чертае свои планове за контрол над другите две части на Македония – Пиринска и Егейска. Първите симптоми са от август 1944 г., когато се правят опити да се постави партизанското движение в Пиринска Македония под прякото ръководство на Народноосвободителната войска… А веднага след деветосептемврийския преврат в България, в Горна Джумая (дн. Благоевград) пристига делегация от Скопие в състав Светозар Вукманович – Темпо, Михайло Апостолски и Бане Андреев. Искането пред окръжните ръководители в Горна Джумая е едно – незабавно присъединяване на Пиринска Македония към Югославия; за да стане това безпрепятствено, се иска да се създадат войскови поделения от партизани и доброволци, с които да се атакува в Егейска Македония за нейното  присъединяване и създаване на целокупна Македония… Същата делегация заминава в София за среща с ръководството на БРП (комунисти) и поставя в ултимативен тон същите искания… Отговорът в София е, че по принцип се признава правото на Пиринска Македония за присъединяване, но че този въпрос не е актуален в текущата политическа обстановка; БРП (к) заявява, че ще води сред населението разяснителна работа за „македонското му национално съзнание“ и ще популяризира идеята за решаване на Македонския въпрос в рамките на федеративна Югославия…

Останали недоволни от некатегоричния отклик на исканията им в София, Темпо и групата му се връщат в Горна Джумая. Тук, чрез силен натиск и с обещания за високи постове в Скопие, успяват да наложат на окръжното ръководство предприемане на бързи действия за извършване на присъединяване на Пиринска Македония към Югославия. Без да бъде информиран ЦК на БРП(к), е сформирана сборна партизанска единица, която е изпратена в Егейска Македония. Създадена е и бригада „Яне Сандански“ в състав от 400 партизани и войници, чиито български отличителни знаци са снети и са заменени с югославски. Командването на бригадата нарежда разграбване на дивизионния склад в Горна Джумая, като се извършват и многобройни арести на противници на македонизацията. Окръжният комитет на БРП(к) се поставя изцяло в услуга на Скопие. А ръководителят на временното македонско представителство в София К. Мильовски получава указания от Светозар Вукманович – Темпо и Лазар Колишевски „веднага и незабавно да се пристъпи“ към осъществяване на присъединяването, като се „притисне“ правителството на Отечествения фронт, форсирайки обединението сред масите и пр…

Българското правителство е стреснато от  коварството и безцеремонната и груба намеса във вътрешните работи на България. ЦК на БРП(к) през ноември 1944 г. изпраща писмо до Тито, в което – за съжаление с оправдателен тон -  отново потвърждава българското становище по Македонския въпрос, което изцяло обслужва белградските ламтежи. Като признава правото на „македонския народ“ за обединение, БРП(к) обещава, че ще продължи да работи за „националното осъзнаване“ на населението в Пиринска Македония като „македонско“; ще третира областната партийна организация като „македонска“; ще работи за решаване на Македонския въпрос в рамките на Югославската федерация; ще води война против великобългарския шовинизъм; ще преследва привържениците на ВМРО като „реакционери и фашисти“… БРП(к) обаче признава, че се страхува от съпротивата на населението и препоръчва обединението на Пиринска Македония с Вардарска Македония да стане в рамките на южнославянска федерация.

Това не задоволява Белград и Скопие.

Лазар Колишевски е недоволен от „шикалкавенето“ в София за решаването на въпроса с Пиринска Македония. Това недоволство се изразява с яростна пропаганда против България – омаловажава се приносът на българската армия за освобождението на Югославия; води се тотална война против българщината и за налагането на „македонската нация“… А българските комунисти продължават да повтарят своето схващане за решаването на Македонския въпрос и не вземат никакво отношение към насилствената денационализация на македонските българи във Вардарско…

Тази пасивност на София стимулира безочливостта на скопското ръководство в амбицията си да заграби Пиринска Македония. Македонската агентура прониква дълбоко  в партийните и административните структури в Пиринска Македония и чрез овладяването на ръководните постове от български родоотстъпници, предатели и кариеристи осъществява безпрепятствено македонизирането. Окръжният вестник „Пиринско дело“ се превръща в пропаганда латерна, която трови съзнанието преди всичко на младежта. В напора си за културно проникване и културно-национална автономия на областта, Скопие упражнява натиск за откриването на македонски училища, в които да се преподава  „македонски език“ и „македонска история“. А скопският в. „Нова Македония“ постоянно напомня, че добрите българо-югославски отношения зависят от решаването на Македонския въпрос.

Ако БРП(к), правителството и комунистическите кадри в Пиринска Македония продължават да следват своята антинационална политика, населението реагира адекватно на скопската агресивност за заграбване на областта. Появяват се конспиративни групи, които се готвят за въоръжена борба против македонизма. Гражданската опозиция все по-смело се възправя против продажната политика на комунистите. Скопската преса нарича българските патриоти „остатъци от фашизма“, „сепаратисти“, които продължават да ратуват за присъединяване на Вардарска Македония към България. Югославското правителство пристъпва към най-драстични действия в заграбването на Пиринска Македония, изграждайки в областта през 1945 и 1946 г. на свой разузнавателен апарат на УДБА. Скопие активизира своята разложителна дейност и сред македонските бежански организации в България, някои от които стават поле на активния македонизъм…

Макар че не се надяват така лесно да осъществят присъединяването на Егейска Македония, още през 1942 г. Белград  прави опити да проникне в гръцката комунистическа съпротива. Дори се стига до съгласие за създаване на  Славяно-македонски  освободителен фронт. Но българското население в Егейска Македония бързо разгадава плановете на македонистката пропаганда и рязко се разграничава от нея. И Гръцката комунистическа партия възприема Славяно-македонския освободителен фронт като заплаха за гръцкото съпротивително движение, затова гръцките комунисти пресичат македонизаторската дейност в Беломорието, предизвиквайки нетърпимост към скопските агитатори. Но македонистите и в Егейска Македония проявяват прословутата си наглост и бруталност и открито поставят въпроса за присъединяване на Беломорието към Югославия. Много често македонски партизански отреди навлизат в Егейска Македония с цел агитация на населението за присъединяване. Стига се дори до въоръжени сблъсъци между гръцки и македонски партизани.

След заседанието на АСНОМ в манастира „Прохор Пчински“ на 2 август 1944 г. и вземането на решение за обявяването на Вардарска Македония като федерална единица на федеративна Югославия, Гръцката комунистическа партия заостря вниманието си върху Македонския въпрос. Ръководството на ЕЛАС и  ЕАМ забранява привличането на нови партизани от средите на македонските българи, за които има съмнение, че са облъчени от македонизма. С настъпването на Съветската армия на Балканите и даваните уверения от Сталин, че Македонският въпрос ще се реши в полза на Югославия, Скопие разгръща масивна пропаганда в Егейска Македония, поставяйки открито въпроса за откъсване на областта от Гърция и присъединяването й към Вардарска Македония. Правят се опити за „пълна мобилизация“ на „македонския народ“ и създаване на  „народно самоуправление“  в Леринско, Воденско и Костурско. През ноември 1944 г. партизанският батальон „Гоце“ навлиза в Гърция и започва въоръжени действия с отрядите на ЕЛАС. Тази нагла авантюра приключва злополучно за Скопие, тъй като срещат огъня на британските войски. Лондон предупреждава Белград за английския ангажимент на Ялтенската конференция за гарантиране на териториалните интереси на Гърция. Скопските апетити към Беломорието са покосени и този път…

Огромната пропагандна кампания за превръщането на идеята за „македонска нация“ в разтворител на българската национална принадлежност на населението в Пиринска и Егейска Македония, чрез което двете области да се присъединят към  Вардарска Македония претърпява пълен провал. Постигнатите договорености между съюзниците за запазване на довоенното статукво на Балканите оставят Македонският въпрос да тлее още много, много десетилетия…

ЗА АВТОРА

Цанко Серафимов е роден през 1951 г. в гр. Гоце Делчев. Завършил е журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работил е като кореспондент и редактор, както и в областта на културно-историческото наследство. От 1993 до 2002 г. е издател и редактор на сп. „Македония” – издание за история, политика и култура, разпространявано сред българската диаспора по света.

Той е автор на историко-публицистичните трудове „ЕНЦИКЛОПЕДИЧЕН РЕЧНИК за Македония и македонските работи” (2004, 2017), „РЕЧНИК НА ПРИЗНАНИЯТА  за моето българско време или щрихи към македонската орис” (2016), както и на литературните портрети „БИОГРАФИИ НА ПИСАТЕЛИ или стълбове на българската духовност”(2005) и студията „История славянобългарска” – манифест на новото време” с адаптация на Паисиевия труд на съвременен литературен български език (2017, 2018). „МАКЕДОНИЯ IX в. пр. Хр. – XXI в. Един прочит на историята на страдалната земя” (2018). Пиесата му „Лето 1014-то. Манускрипт за времето на цар Самуил” е поставена от Иван Кондов в Благоевградския театър (1986). Превел е „66 басни” от Иван Крилов (2004).

Цанко Серафимов е издал и стихосбирките „Река” (1978), „Пътуване към камъка (1993), „Събуждането на тревата” (2002), „Дъждът на буквите (2002), „Врата към светлината” (2003), „Съдът на мъртвите” (2003), „Отвъд оградата на самотата” (2005), „Почти сбогом” (2011), „Къща върху пясък” (2013), „Закъснял живот” (2015), „И все пак...” (2017), „Ранени песни. Избрани стихотворения” (2018).