Светлописите Руменови, или бъдеще недосънувано в миналото

22.04.2019 1

Румен Леонидов. „Покаяние Господне. Просъници, Бдения, Сънописи“ С. Факел 2019

СВЕТОПИСИ РУМЕНОВИ, 
ИЛИ БЪДЕЩЕ НЕДОСЪНУВАНО В МИНАЛОТО

Румен Леонидов.
„Покаяние Господне. Просъници, Бдения, Сънописи“
С. Факел 2019

                 Появата на стихосбирката „Покаяние Господне“ бе посрещната 
с мълчание (нещо обичайно, когато авторът не гравитира към никой от кръговете, обсебили литературното ни пространство), но причините за липсата на акустика – ако не броим непринудените постове във фейсбук, предимно емоционални и суперлативни – в случая, струва ми се, са по-различни. Не става въпрос за традиционното пренебрежение или високомерие; книгата с цялата ѝ прозирност и лекота се оказа не по силите на читателите (включително и изкушените). Бих си позволил и друго предположение: няма подходяща теория за тълкуването на тази поезия. Защото тя не препраща към традиционното и познатото и в това е уловката: невъзможно е да се асимилира, ако в подхода си към нея за пореден път заложим на / приложим обикнатата от десетилетия насам травестираща рецептивна матрица-клише, през която нещо посредствено и дори безлично се филтрира и обявява за струващо си и „гениално“ (стига да има кой да повярва). „Покаянието“ на Румен Леонидов стои самотно, не толкова неуверено, колкото ненатрапчиво, макар в него, от една страна, открито да проличават интуитивни приближавания-отдалечавания спрямо познати класически образци (влизайки в сложна полемика с тях), а от друга – самоприпомняния.

 Мълчанието донякъде е обяснимо, дори закономерно. Стъписването започна още с излизането на предишната му поетична книга, „Сляпа неделя“ (2011), и сега естествено кулминира. Много хора ревностно, почти панически отказаха да приемат новото лице на поета, защото се оказа неподдаващо се на асимилация. Те предпочитат да виждат у Румен Леонидов онова, с което са свикнали и което ги успокоява: добряка, неудачника, информирания аутсайдер, свръхкритичния речовит анализатор, напатилия се публицист и умерения националист – радиоводещ, който от време на време пописва и лична поезия. Не че всичко това отговаря на истината. Но когато той се заявява пред нас като високо ерудиран, оригинален и проникновен (сугестивен) мислител, отърсил от себе си огромния баласт на предишните си тъкмо обществени обременености, и изправяйки се в чист духовен вид само със словото си, неспособността да се понесе този му образ предизвиква у повечето инстинктивната реакция да омаловажат създаденото от него и да се отдръпнат уж презрително, а всъщност потиснати и гузни. Ако съизмерим житието му с издадените книги с поезия, за времето от „Голям и малък“ (1990), „Краят на митологията“ (1997) и „Класически парчета“ (2000) до тази Румен измина собствен нелек пречистващ път, тласнат от сериозни предизвикателства – свой събирателен, дълъг и изнурителен camino – постигна самоинициация чрез редица външно съзерцателни, но вътрешно динамични и преобразяващи маршрути и практики, и през регистрите на доброто започна непогрешимо да различава и да назовава автентичното зло. Предпочете да не се изявява често, да стои в сянка, да окуражава другите, заемайки актантната позиция не на лидера, а на помощника, което го предпази от риска да бъде въздигнат в ранг на фалшив идол, когото разкарват като сензация по панаири (на книгата), фестивали и четения и не само му връчват всички възможни (кое от кое по-измислени и несъстоятелни) литературни отличия, но и учредяват специални за него, все толкова съмнителни и безполезни.

 Не смятам, че повечето образи в „Покаяние Господне“ са ми по силите, за да ги разтълкувам успешно, а и не това е целта на размислите ми. Искам съвсем неангажиращо да подредя впечатленията си от прочетеното и усетеното, които са все още доста спонтанни, непресети и хаотични. Преди да прекрача към самите творби обаче ще споделя един силно иносказателен образ. Стихотворните откровения в това издание стоят наистина като „издадени“ и чакат някой да ги приюти: сякаш досега, пребивавайки в чернова, са били в благонадеждно „скривалище“, но изведнъж озовали се върху белия лист, са „разкрити“, „осветени“, „изложени на показ“. И най-подобаващо може да ги приюти и защити този, който ги разчете, тоест отгатне вътрешните им послания и истории, техните тайни и тайнствени сюжети.

  Като всеки основен паратекст, заглавието е съблазнително – привлича и предизвестява, но в случая не е ясно (към) какво – допуснати сме в объркващо семантично преддверие, в което се оказваме не толкова въ-ведени, колкото под-ведени. Формулирано е в парадигмата на високия библейски дискурс – камуфлаж на устойчиви фраземи като Възнесение, Преображение, Сретение... Господне, номиниращи съответни новозаветни празници. Празник Покаяние Господне няма; това е формула от друг порядък, тя прогнозира, че стигналото до нас Божие Слово все още не е завършено, то е отворено и може да се дописва / допълва, най-малкото защото се сбъдва не само предс-казаното от проро(чи)ците, но и от поетите. Ние сме образ и подобие Божие най-вече заради дареното ни същинско Божествено – Словото. Така както има пророци и лъжепророци, така има слово-истина и слово-лъжа (слово-блудство), високо и профанно слово, което, за да бъде Истина, следва да е освободено от репресивни процедури и внушения, независимо че самὸ е институция. Първична е не материята („калта без дух разпада се на прах“) – в началото е То. Покаянието не е присъщо на Бога, но е словесен жанр, едносъщен Нему, и инструмент, който би затворил семиотичния кръг на Сътворението – Съзидателят би си дал смирена оценка на Стореното от себе си като несъвършено и може би несвоевременно; би направил признание, изповед пред висшето си творение: човешко, твърде човешко, но неосъществимо изискване.

                  Това е стихосбирка-призоваване.

Ако предишната книга на Румен Леонидов, „Сляпа неделя“, разчиташе на опозицията слепота – видимост, тук метафората е запазена, но е пренесена изцяло върху териотирята на вътрешното зрение, демонстрирано от съновидението. Сънят е краткотрайно състояние – външно умиротворено, вътрешно стихийно – предизвикващо особена бъбривост – не многословие, а речитатив, доказващ, че езикът е възбуден, зашеметен от „видяното“, и се опитва да се успокои, да улегне, докато търси точния израз, с който да пресъздаде образа.

От всичко прочетено единствено тук почувствах нещо, което не съм подозирал, че е сетивно доловимо. Ясно е, че текстът има свой живот, несъвпадащ с битието на написалия го. Нещо повече – текстът по презумпция е по-умен от автора си и това го забелязваме всеки път, когато един писател се опитва да тълкува собственото си произведение. Но ако текстът и авторът са все пак безпроблемно разграничими, не съм си представял колко безсилни можем да сме, опитвайки се да контролираме / да обуздаем езика (си). В тази стихосбирка на Румен Леонидов на твърде много места езикът изрича неща, които сякаш лирическият аз не желае да бъдат материализирани като монолози, но не успява да овладее и да предотврати озвучаването им. Езикът говори, а авторът онемява от „чутото“. Жанровата матрица, през която се осъществява логосният трансфер, е именно сънят, по-точно съновидението, предполагащо диалог във второ лице – с раздвояващото, отричащо и превъзхождащо те недосънувано ти, тоест аз. И тъкмо с това тя е нещо ново в българската поезия. Много сънища можем да открием в нашата лирика – от халюциниращия Хаджи Димитър, възхождащ към Лермонтовия „Сън“, през „Безсъниците“ на Яворов и по-малко известния, но великолепен „Сън“ на Дебелянов („Сънувах сън – о, сънища неверни!“), до тези на Траянов – „Зимен“ и „Есенен“ – и на Вапцаров... Но всички те са разказани наяве, припомнени постфактум, пре(съз)дадени избирателно, проумяващо, рационално. Леонидов ни допуска до видението в мига / едновременността на неговото сънуване, влиза в ролята на гид, който ни превежда из различни, далеч небезопасни територии на внезапните появи, страхове, нахлувания и отдръпвания, лица и торсове, привидности и привидения, означени като просъници, бдения, сънописи. Кани ни да го придружим в граничното състояние между фикция и действителност, дефинирано от Шекспир като „подобие на страшна смърт“, не защото е уверен, че ще намери Изхода (дори за себе си), а защото иска да ни го покаже; то не е утопия, а почти по бунюеловски „филмирано“ собственото му – и на човечеството – бъдеще, недосънувано в миналото. Про-съницата е преддверието на съня, между сън и яве, а бдението предполага усилия за навлизането-проникване във (вечния) сън на някой друг, среща отвъд, докато сънописът е конспект за разказ на (безлунен) лунатик. Събуждането предзадава разпадането на целия илюзорен космос, съставен от парчета действителност, при това класически парчета действителност.

И друго. Сбирката не просто припомня стари стихотворения, тя търси новото им място като повтарящи се мотиви, предзнаменували / извоювали сегашния си статус на светописи. Ако в „Класически парчета“ същите стоят малко или повече изолирано и са само заявка за бъдещи опити – темели на поетика, която набира скорост – тук идват на мястото си. Такива са повечето от цикъла „Бдения“: „Ако Лазар“, „Бъдни вечер“, „Свети Дух“, „Псалм“.

Няколко акцента.

VІІ фрагмент от въвеждащото стихотворение „Възкресение на третия ден“ не просто реминисцира с Вапцаровото „Прощално“, то го преакцентира и отправя в различна, мистична посока: „Ела ми в събота на гости, / отворена е портата за теб, / не я залоствам, / бъди поканена на този ден, / ела и приседни, вечеряй с мен / по време на Великите ми пости…“. Освен че взима назаем римната двойка от „Прощално“ („гости – залоствам“), добавя и трета – „пости“. Трансформирана е цялостната философия на образа – лирическият говорител на Леонидов обитава огледален свят, в който перспективата е обратна: не той ще идва в съня ѝ; тя е поканена (еднократно) в неговия дом с незалостена врата като желан и чакан гост, за да приседне тихо и сподели Великия му пост. Но ако у Вапцаров „тя“ е любимата, чийто сън понякога ще смущава мъртвият ѝ (не)любим, тук Тя е смъртта. В ІХ фрагмент отново Тя е призована да раздаде от съня си на птичките, „събудени от твоя дъх студен...“; приканена е, тоест, да се въплъти в образи на безсмъртни мъртъвци, каквито са всички светци – не само канонизираните, но и грешните, официално непризнатите. В случая с птичките асоциацията визира конкретно св. Франциск, но в останалите творби примерите са най-разнообразни и дори неуловими. Цялото стихотворение-поема не просто помни смъртта (memento!), неговата интенция е да я обективира, да я фиксира отстрани, да я обясни, по-точно да я надмогне. И кураж да се изправи срещу смъртта и да поведе диалог, макар и мълчалив, с нея, има само Поетът.

Всъщност най-сложна в тази книга-Писание е фигурата на Говорещия, по-точно на Гласа, инкарнирал се в многообразни същности, разпънати по цялата семантична ос между сакрално и профанно. Всичко – живо и мъртво – крие своята приспана история (памет) и трябва да се намери уместната провокация, за да може тази памет да бъде изявена, да достигне до нас. Не е нужно да я събуждаш; достатъчно е да я хипнотизираш – да потиснеш съзнателното, за да се активира и проговори подсъзнателното. Ето защо в „Покаяние Господне“ чуваме не само лирическия аз, но и обектите, огласящи се през неговата субстанционалност. И за да бъде убедителен, наративът е вместен в жанровите процепи на съня. Сънят е необикновен конвертор, той придава на сюжетите езотеричност и притчовост, събиращи началото-и-края – или без-края – на собствената ни личност. Споделянето на сънищата е травматично себеразкриване, то сваля енигматичността от съществото ни, което на свой ред ни прави уязвими. Прочетете поемата „Йерусалим“. Първият (часови) отразък от нея е Румен-Леонидовият кафкиански Процес („Часът е нула. / Идват трима, облечени в черно. / Искат да говорят с мен,  / слушам ги с интерес. / Първият е секретар на главния / равин, другите двама го придружават. / Дошли са да ме помолят / за съдейстие, но се колебаят / дали всичко да ми разкрият…“). Трудно ми е да кажа доколко ужасът би надживял лирическия му субект, но за разлика от Толстоевото „Мне отмщение и Аз воздам“ („Мое е отмъщението и въздаянието“), тук екзистенциалният ритъм блуждае между себеосъждане и себепомилване. Тъкмо този ракурс ми дава увереността да твърдя, че дори в контекста на своята преобразеност (метаморфоза) Румен не изневерява на изначално заложеното в него – той продължава да се опълчва, да е непокорен, дързък, саркастичен, нагъл, да хули и оспорва, ползвайки помощната матрица на високия дискурс. Иначе не би бил той. В петия фрагмент – в три часа – на помощ се притичва Гео-Милевият експресионистичен пулс: „възкръсват убитите атлети и поети, / ритори и философи, астрономи и гадатели, / арфисти и флейтисти, / прииждат светлите души / от всички вери и религии“. И неусетно „минават векове от мигновения“. А в „Покръстване“ разказът потъва в баладичния ритъм-предзнаменование на Пенчо-Славейковите „Чумави“.

Особена е версифицираната проза „Свети Дух“. Тази творба нагледно разпада целостта на стиха, структурата на тристъпния амфибрахий е разпределена неравномерно, но ритъмът остава непокътнат, опазен: първата ми среща с лирически текст в българската литература, когато прозодията не е равнозначна на себе си. Деконструкцията съответства на апокалиптичното послание. Тук сънят допълва още едно звено към своето семантично и семиотично (херменевтично) осмисляне: той е откровение – второ зрение, с което не виждаш, а про-виждаш. Не зная дали греша (едва ли), но от образите на косачите, черния конник, огньовете и венеца от тръни ме облъхва повей от Фурнаджиевия „Пролетен вятър“. Или от Разцветниковите „Жертвени клади“.

Иновативен и особено въздействащ-поглъщащ е цикълът „Сънописи в Златолист“. Тук Румен е изцяло поклонник, влъхва, смирен мирянин, изправен в храма и подвластен на култа към неговата светица – Преподобна Стойна. Тук е намерен Входът към самата святост. Изходът, както се твърди, е в Палестина. Първокласна его-проза, единствена на български език. От нея „всичко видимо става предвидимо“.

Включително и за мен, защото срещата ми с тази книга бе моето Сретение.

         Людмил Димитров,
          21 април 2019, 
                 Великден / Цветница
         Любляна