Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Ръкавици за Студената война

06.05.2019

Роман за едно българското детство през социализма

 

Анжела Димчева

 

Аромат на корен в небето

 

Румяна Захариева, „Ръкавици за Студената война”, ИК „Хермес”, 2018 (Роман за едно българско детство)

 

Какво беше българското детство през социализма? Днес политически оцветените говорители често преекспонират в розов цвят определени страни на живота тогава или пък обратно – очернят не само всички аспекти на управлението на България, но и чисто човешките завоевания – икономически, социални, културни, личностни.

Ето че дочакахме една справедлива книга, която обговаря 50-те и 60-те години през погледа на едно дете: то расте и непрекъснато си задава въпроси, които възрастните са склонни да игнорират или да премълчават отговорите.

Писателката Румяна Захариева, която от 1970 г. живее в Германия и е утвърден автор там, издава през 1990 г. на немски език романа „7 килограма време” (претърпял 5 издания, превърнал се в абсолютен хит на немския книжен пазар). Днес българският читател държи в ръка същата книга, издадена от ИК „Хермес” под заглавието „Ръкавици за Студената война”. Това е мемоарен текст, с автобиографични моменти, но не сухо фактологично изложение, а калейдоскопично емоционално сюжетиране – с изразен поток на съзнанието, с авторски монолог и комбинирано преместване на гледната точка – разказ в разказа – спрямо другите участници в развитието на фабулата. Стилът на Румяна Захариева се характеризира с поетичност, визуализирана пейзажност, където плътният рисунък е в канавата на сложна метафоричност, каквато рядко може да бъде видяна въобще в романовата форма, а по-скоро е присъща на есеистично-импресивното писане.

Авторката разказва непринудено от първо лице, въвеждайки няколко лайтмотива, играещи ролята на гръбнак в сюжета и на търсеното внушение: В какво се изразява „Студената война”? Как тази мантра тероризира обърканото от комунистически лозунги и рестрикции съзнание на едно дете? Съдбовно ли е настина, ако едно дете не изпълни нормата си и не предаде на дружинния ръководител 7 килограма лайка? Кои са „Ония там горе”, които вземат решенията за нашата съдба? Защо трябва децата да имат „партизански” модел на героизъм и да умират като Зоя Космодемянская или Митко Палаузов? Какво е „онова”, което правят тайно мъжете и жените в леглото? Как да бъдеш хем герой, хем да се наслаждаваш на опияняващите летни аромати и да играеш с приятелите си?

В „Ръкаваци за Студената война” ще се озовем през онези мрачни политически години – ликвидирането на частната собственост от комунистическия режим, функционирането на кооперативите и всички драматични промени в йерархията на човешките ценности, произтичащи от сблъсъка на политическото говорене и индивидуалните желания. Това е периодът на диктатура чрез заплаха: народът се държи в постоянен страх от агресията на „враговете” – с етикетите капиталисти, фашисти, американци, че и предатели на родината... Ще проследим лутането на едно дете – от чистото детско съзнание до претоварването му с лъжите на възрастните и колебанията на „сизифовския камък на гузната съвест”, която е толкова невинна, колкото и отстояването на истината. И как едно дете би могло да противодейства на тази информационна и психологическа война, която трови съзнанието? То решава да плете ръкавици за Студената война... Това е един перфектен символ на крехкото детско въображение, отстояващо правото си на живот.

В романа времето е в границите на две думи – сега и донякога, пространството е мостът между контрастните топоси град – село, микрокосмосът заключава семейството – училището – приятелите. Целият съзнателен живот на главната героиня Мила намира своите плодоносни корени в образа на „маминка”: жената, която е еманация на дом, любов, всеотдайност, красота. Но тези корени стигат до небето – толкова е богат вътрешният свят на детето.

Авторката владее да съвършенство читателското внимание чрез обрати на действието, чрез раздвоеното съзнание на Мила, чрез сполучлива автоирония, примесена със сълзи. Читателят непрекъснато има усещането, че Мила играе във филмов водовъртеж: един непрестанен танц – динамика на състояния, мисъл, емоции, идеи, стремежи. Тя едновременно копнее да е в покой и в летеж. Сякаш някой я преследва, а тя от своя страна преследва мечтите си – да бъде с родителите си, да общува с връстниците си, да опознае тайните на големите – особено голямата загадка на секса. Без да теоретизира и да постулира защо подрастващите поколения нямат достъп до сексуално образование, чрез опита на децата писателката подсказва за нуждата от промяна на модела за полово възпитание. Въобще често присъства лайтмотивът за забраната като метод на възпитание: забраненият плод, който е най-вкусен, той обхваща не само тайно четената книга „ТИ и АЗ – всичко за сексуалните отношения между мъжа и жената”, но и другите аспекти на отношенията: агресията на пияницата дядо Иван, грубите селски нрави, нелегалните аборти на селските жени, но и потискаща самота в градската среда.

Този роман е една обобщаваща метафора на индивидуалната философия на малкия човек, който търси да разпознае себе си – идентичността си в конгломерата от исторически превратности. Ето как Румяна Захариева е успяла да я формулира: „Всяко име е една бримка във великата плетка на времето. Самото му произнасяне е вече начало на една нова история. Историята въобще зависи от имената, изтъкана е от тях. И мен ме хваща страх при мисълта, че съм в състояние да разплета цялото минало, ако изпусна една-единствена бримка, един разказ, едно име... И в цялото това сложно плетиво, самата аз може би съм един невидим конец, а може пък и да съм червената нишка, която свързва всичко и всички... Явно няма как да се самозагубя, докато се превъплъщавам в нечие друго име”.

Запазеното място на малката Мила – това е градината, сред цветята, арката от клони, кокошчиците, шепота на листата, жълто-бялото поле от лайка. Така и Румяна Захариева е намерила своя непобедим ъгъл – писането. В него тя е царицата, владетелка на родното слово. И няма значение какво я води: дали миризмата на напечена пръст или тропотът на конете, или искрящите кравешки лайна, простиращи се до хоризонта. Над тях цъфти нейното скъпо детство и се опича най-вкусният хляб – в огнената пещ на залеза. Между сънищата и реалността читателят припознава себе си – картини от собствения си живот, от разказаното от баби и дядовци, от натрупананото в историческата памет на народа ни, което никакви новопръкнали се учебни програми не могат да възпроизведат. Тук живее атмосферата на естествените аромати: ръцете на баба, косата на мама, бузата на татко, сушените дюли, сливи и кайсии, чубрицата и препечената захар, дори смъртта на близките не е скрита, тя е в съседната стая... Най-важно обаче остава летенето на сън, където се разминават Студената война, привилегиите, атеистът, комунистът, думите „искам” и „трябва”, безкрайно много дефиниции, списъци със задължителни книги, но и мирисът на болнична стая, на кръв и лекарства, повърнатото от отровните гъби... Спомените са  реликви в съзнанието на разказвача. Няма последователност на романното действие – не е необходимо – осъзнаването на отделните събития се случват често в живота чрез рондото на очакваното. Бог е тук, на земята, и малката Мила го познава в диханието на всяка жива твар. А добрата белетристика ни разказва за щастието да си жив и създава илюзия за единство, за хармония: „Топлата пепел под ходилата ми е мека като брашно. Изплезвам за миг език и опитвам вкуса на небето. Пътят ухае на слънце и спечен кравешки тор. И аз изневиделица съм най-щастливият човек на света! Лято е. Глухарчетата треперят от страх пред вятъра, жълтурчетата блестят, полирани от слънцето. Този ден е мой...”

Интересен е подходът на авторката във финала на книгата, където тя е извела един иносказателен „Списък на непознати думи” – той ни казва много за нейния ироничен подход към т. нар. сериозни теми. Ето един пример: „Герой е, който се страхува да не умре, защото ще си загуби привилегиите и ще му остане само паметникът.”

„Ръкавици за студената война” е роман за споделената болка, но и на спецификата на българското, за магията на нашата природа, култура, история – за носталгията, която никога не оставя на мира емигранта и която все някога ще го върне на родна земя. Видимо е удоволствието, с което Румяна Захариева създава своята проза. Или както е казал още преди 30 години Дончо Цончев: „Писането е магьосничество. Кара те да се чувстваш притежател и носител на божия искра”. 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: