Александър Геров

20.05.2019

 АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ

Мариана Тодорова

 

Димчо Дебелянов, любимият поет на Геров, би нарекъл поетическите му реакции „гняв безумно свещен“. Тази специфика на характера на Геров, освен от вродени предпоставки, е следствие и от сложно стекли се обстоятелства в личния му живот. Когато поетът пише „изнемогвам“, това означава достигане до психологическия предел. Александър Геров е склонен към максимализъм от нравствено естество — злат­ната среда му е напълно чужда. И това е решаващо и за поетическите му визии. В този порядък можем да си обясним и участието на Геров в пролевичарските активи през 30-те и 40-те години на миналия век, едно по­ли­ти­че­ски динамично време. Собственото му оставане „встрани“ изглежда недопустимо. Участието му покрива макси­мал­ната степен на себеотговорност и отдаденост. Защото е с такава генетична предопределеност. А това изразходва макси­мално вътрешната енергия и пси­хи­ческия ста­би­ли­тет, с които по принцип разполага всеки човек. Няма да от­­крия нищо ново като кажа, че всяка Власт, без из­ключе­ние, посяга към най-емоционалната част от ин­те­ли­генция­та. И когато това се осъзнае от лич­но­стта, де­пресиите са неизбежни. Мисълта, че си упо­требен от нис­­кочело величие за постигане на нечие гос­подство над об­ществото като цяло – това вече е нещастие. Ако търсим при­чина за „лудостта“ на Геров — тя е в го­лямото разоча­ро­вание на поета от политическата система у нас в средата на XX век, но още по-значима е високата степен на отго­вор­ност на личността към собственото по­ведение и по­зи­ции.

Александър Геров е в състояние да бъде критичен до без­пощадност към себе си — по начин, недопустим в та­ка­ва степен към някой друг:

 

Срещу кого десница ще извърнеш?

Ще я извърнеш върху себе си.

Защото няма никой друг подготвен

да понесе такъв страхотен удар.

(„Удар“)

 

Тази сублимация на енергия, съзнателно направлявана в конкретна посока, можем да открием като същностна компонента на силните характери, изследвана за­дъл­боче­но от създателя на най-старата българска книжнина по човекознание, предназначена за висшите учебни заведе­ния — учебник по психология на проф. Сп. Казанджиев, книга от времето на дебюта на Геров, която и днес не е загубила своята актуалност.

Но Геров, за разлика от другите си съвременници, е с по-крехко физическо здраве. Затова, разглеждайки днес „саможертвата“ на Геров в името на това, в което е вярвал, и последвалата силна депресивност, осъзнаваме, че те са в значителна степен задължаващи за всеки изследовател, дръзнал да анализира творчеството му.

 

Видях човека като една възможност

и се ужасих.

За една нощ косите ми побеляха.

За една седмица месата ми окапаха.

За един месец сърцето ми се сгърчи

и замря като спрял будилник.

Хора,

вие ще изпитате същия ужас,

ако не се опомните навреме!

(„Възможност I“)

 

Първото възприятие от цитираното може да се сведе до обяснението, че става дума за механизъм, задействан без­отказно от критериите на равносметката, раждаща се във всяко зряло човешко съзнание. Дори се налага да при­зна­ем, че по същество няма друга толкова могъща при­чи­на за себенаказание, колкото е безкомпромистността на собствения разум, ала това обяснение не изчерпва всич­ко. Особено ако този „разум“ е припознат като ин­те­лек­ту­ална възможност за общение със световния разум. А Александър Геров безспорно има тази амбиция („...да използвам мозъка като антена“ — стихотворението „Обръщение“). И никога ловко не се е прикривал зад фалшивата ми­мик­рия на скромността или чрез парадната безпардонност на посредствените писатели. При него дозите на агре­сив­ност и скромност не са фалшиви. Той е убеден, че чо­веш­­кият разум е „антена“ за космическия разум, че в хиля­долетната човешка история на ци­ви­ли­зациите няма слу­чайности, поради което достатъчно пре­цизно и кате­го­рично прави заявка за лидерство в от­вою­ването на не­по­знати духовни територии („във всяка жива твар да се пре­връщам и… да използвам мозъка като антена“). Про­я­вата на интуиция в поезията му е умело вплетена в раз­умните доводи на аналитика, поетът не се стреми към ди­скретност в прогнозите си:

 

Вие, които още спите в материята

и ще отворите очи след десет хиляди години,

спомнете си за мен.

Аз бях страхлив, безпомощен, объркан.

...

Не знаех точните размери на безкрайността.

И нямах още сили да се радвам на безсмъртието.

По всичко друго аз на вас приличах,

защото иначе не съществува смисъл.

(„Обръщение“)

 

Никой не познава самотата по-добре от Александър Геров. Самотата като онто­ло­гиче­ска бездомност, като обреченост. Самотата като овла­дя­на депресивност и част от творческия акт на съзерцание („аз на вас приличах“; „иначе не съществува смисъл“). Но самотата е и присъ­ст­вие на призраци, призраците на политическото ли­цеме­рие и догма, изживени от Геров като реалност — политически затворник, период на догматизма. И това, за съ­жа­ление, са най-реалните пътищата за ерозия на вярата в огром­ни­те човешки интелектуални възможности, а тази вяра е една от основните тенденции не само в поезията на Геров, а и у всички поети на 40-те. На Геров при­над­ле­жи скепсисът:

 

Аз сбърках своя път, аз сбърках.

Вместо обувки да кова,

безкрайната човешка мъка

помъчих се да уловя.

 

*

Според мнозина изследователи на народопсихологията ни, сред които не на последно място и Симеон Радев, „за­наятът“ е на особена почит в българските традиции. Ха­рак­терът на българина, формиран в трудните години на робства и в непрекъсната борба за оцеляване, се опира на психологическата устойчивост в правене на неща, специфични за бита и ритуалната обвързаност на бъл­га­рина, занаятът е вид себеотдаване докрай. Занаятът е схва­щан най-вече като дързост да изявиш себе си пред света, да вложиш в творението своя усет, честността си, лов­ко­стта и мъжеството си. Оттук идва и сложно­стта на вътрешния ангажимент в подбора на действия в конкретна насока и този момент става особено важен за творящата личност.

Самопреценката за личното участие в събития, ритуали и духовни послания се превръща във важна част от живота на мъжа. Творецът, бил той съвсем скромен или с мащаб­на дарба, най-вероятно изпитва огромна не­об­хо­ди­мост да провери постиженията си — да се отрече от тях или да ги препотвърди. Съмнението, че не си сполучил в избора на най-същественото от своя живот, може да се превърне в мъчителна травма, в кошмарен ужас с не­пред­ви­дими последици. Колкото по-самокритичен е човекът, тол­кова по-ярки са вътрешните му дилеми и съмнения в значи­мостта на постигнатото.

Художествената образност в поезията на Геров не е плод толкова на усвоена поетическа култура. Драмата на човечеството от 20 -те до  края на ХХ век е изпепелила душата му. Но само поет от голям мащаб може да го сподели така:

 

…да заплачеш тихо и без срам

на живота върху въртележката.

 

За хората с изострена нервна система, както е при Ал. Геров, е по-трудно да бъдат отшелници от света. Самотата за тях е сходна едва ли не с проклятие, със смазващ душата ужас. Наричат го „оголен нерв“ (Петър Караангов), „чо­ве­кът, който ненавижда мрака“ (Богомил Нонев), „мъче­ни­кът на земния рай“ (Кръстьо Куюмджиев)

 

Мила моя, нека нищо сега не говорим.

Нека огънят тихо гори в камината.

Вратите на новия свят ще бъдат разтворени:

няма изход за стария свят, не може да има.

 

Само едно те моля: закови прозореца.

Моите нерви се късат като някакви нишки.

Аз не съм допускал, че е толкова страшно

да се води война на нерви и мисли.

 

Тази творба, написана в навечерието на Втората све­тов­на война, остава актуална за Геров и по време на со­циа­лизма. Много често в съзнанието му се прокрадва съм­не­нието, че човечеството в своята нравствена култура не помръдва и крачка напред във времето. „Разбрах как страшно тегне самотата. / Самот­ни­ят живот ще ме сломи.“ Самотата, нейната скрита енер­гия, която зареждаше с поетическа и творческа зря­лост стиховете на Яворов и Далчев, любимите поети на Геров, е неприемлива за него: „сградите стоят / и в тъмнината бдят и слушат — / това е най-стра­хот­ният,/ необясним, убийствен ужас“. Самотата е про­ти­во­показна, колкото и странно да звучи това, за най-са­мот­ния творец в нашата литература, тя е отровата за не­го­вия неспокоен дух: „Капят черни листа. / Бягат сен­ки — уплашени гъски. / С бели, бесни очи/ аз се втурвам да бягам безумен. / А след мене пищи / един стар и на­­стръхнал игумен. / Самотата е той! / самота, не­тър­­пимо жестока!“

Александър Геров е доловил нещо много съществено от психиката на съвременния човек: че физическият край не е толкова страшен в своята непреодолима неизбеж­ност — неприемливо е нарушеното общуване между чо­века и космическата субстанция, особено за тази на­пред­нала в познанията си съвременна цивилизация! Това обстоятелство е неприемливо за самия Геров, изцяло ангажиран с проблемите на обществото и с възможността да бъде фактически прекъсната нишката с това общество. Драматизмът произтича от нарушеното общуване между интелекта, който съществува предимно чрез жаждата да открива тайните на космическия всемир, но и чрез реа­лии­те на обществата, и налагащите се все по-остро поли­ти­чески забрани за обновяване на живота. Из­кори­стя­ва­нето на идеите, за които той е жертвал младостта си, осо­бе­но по политически причини, ражда ненавист и бо­лез­не­ност, граничеща с невъздържаност в изказа: „Тогава ще се изправим един срещу друг / хищника с ноктите си / и аз, хищника с ножа си, / и ще се бием до кръв, до смърт, / докато единия разкъса другия“ („Рухване“).

Истината е, че който не познава биографията на поета, трудно може да си обясни тази ярост, твърде не­съв­ме­сти­ма с деликатния и сърдечен човек, какъвто по съ­ще­ст­во бешe Александър Геров. Нека не се заблуждаваме: страшна е мисълта за последния удар на сърцето, но по-страшна от всичко е другата мисъл — за „глухонямата памет“. Затова обичта към случващия се живот е безкрайно благо и огромна отговорност. Когато осъзнаеш това, разбирайки своето безсилие, нервите се късат безвъзвратно:

 

Защото няма нерви от стомана...

А ето че войната и животът си текат.

Земята се тори за хиляди години.

И някой ден ще се срамуваме да минем

през тези равнини, набъбнали от кръв.

 

 

 

Безспорно житейската среда е важен момент (без да го изчерпва напълно) в съграждането на личността и ключ към богатството на художествените образи — ако лич­но­ст­та е творец. Или както Геров сполучливо формулира ху­дожествените обстоятелства в своето творческо битие: през младостта преоткриваш света, през зрелостта вою­ваш с него, през старостта го съзерцаваш. Съзерцанието като конструктивен поетически модел при Геров поражда много интересни дискурси, за които ще стане дума по-нататък. Съвременниците на Геров, изкушени във въз­мож­но­стта да правят поезия и литература изобщо, или както ги наричат, „поколението на 40-те години“, са личности с мащабно мислене, с амбициозни художествени замис­ли — това важи с пълна сила и за Валери Петров, и за Александър Вутимски, и за Иван Пей­чев. Важи, разбира се, и за Александър Геров. Творби­те им се открояват с характерност на образите, чиято стой­ност е мотивирана от строгата творческа инди­ви­ду­ал­ност на всеки един от тях.

Сложността на историческите явления в навечерието на Втората световна война се пречупва през личната пси­хо­логическа устроеност на тези поети — невероятен стои­цизъм на Геров, изпепеляваща изпо­вед­ност на Вутимски, романтичната болезненост на Пей­чев, окуражителната устойчивост на Р. Ралин, игривият вир­ту­озен стих на В. Петров. Така едно и също време създава раз­нообразие от стилове, но при наличие на естествена ге­нетична дарба и усет към словото.

В стихотворението „Вие, които“ Геров се опитва да степенува проявите на човешката духовна неграмотност, стигаща до ужасяваща убогост: „…угодниците, страх­лив­ците, въжеиграчите, еротоманите, спекулантите, моше­ниците и блюдолизците“. Тази сумарност от нрав­ст­вена уродливост е с повишена степен на нетърпимост за поета, това личи и от хапливата фраза в друго стихо­тво­рение („вселената дяволска“). Подобна характерност излъчва и глаголната мобилност в следващите стихове: „Въртете се, студени черни здания!… / И ти земя, глупешки се върти!” Но като цяло внушението се свежда до това, че човек осъществява своите опори в ма­щаб­но­ст­та на света и ще успее да достигне до смисъла на своята екзи­стенция: „…на вселената дяволска / смисъла ще се роди“ — във финала на тази творба!

Александър Геров е обременен с екзистенциалната ла­тентност на драмата, която периодично напомня за своята недоизказана същност:

 

Познанието, страшното,

в сърцето се всели.

И няма вече радости,

и нищо не боли.

 

Пред тебе е механизма

на целия живот

със всички страсти, бризнали

в упадък и възход.

(...)

И страшното познание

света от тебе скри.

(„Познание“)

 

Екзистенциалната проблематика, въпросът за чо­вешко­то познание и себепознание са приоритетни за цялата евро­пейска култура на XX век. По отношение на философ­ската осмисленост на естетическите процеси в евро­пей­­ската литература водещата роля се отрежда на сп. „Зла­­торог“, в което Геров публикува свои ранни творби. Те са одобрени за печат от Владимир Василев, главен ре­дак­тор на списанието и негласно провъзгласен за­ко­но­да­тел в областта на художествените ценности. Упреците, кои­то Геров получава отляво (през 30-те години на ми­на­лия век той принадлежи към пролевичарските фор­ми­ро­вания), предизвикват у него силни смущения и това го кара да търси вътрешни оправдания за своите публикации в „Златорог“. Някои от критиците дори твърдят, че с при­съ­ствието си в списанието Геров смятал, че осъществява пролевичарски пробив в бастилията на златорожци. Фак­тът, че приемат за печат стиховете му, освен че е показател за толерантността на Вл. Василев, говори недвусмислено за безспорен талант у Геров, забелязан от най-критичния це­нител на българската култура.

Обикновено сме свикнали да възприемаме поетите като „децата“ на културата на един народ, констатацията за наличност на наивистично мислене и изображение се смя­та едва ли не за задължителна характерност на пое­ти­че­ския талант. Геров е живото опровержение, той се ин­те­ре­сува и следи философските направления на своето вре­ме, оттам и пристрастието му към интелектуализма и нрав­­ствената извисеност в културата на всеки народ. За­що­то Аристотел го е казал великолепно: „Поезията е в по-висша степен философия, отколкото историята.“ И сега си спомням лицето на Геров, когато ми напомни това в разговор. Ницшеанството, достъпно за българите бла­го­дарение на преводите на Пенчо Славейков от началото на миналия век („Тъй рече Заратустра“), не е само моден фи­лософски нюанс. В началото на XXI век ниц­ше­ан­ството е предупреждение, че чувството за история, раз­тъл­кувано неправомерно, е сред фаталните негативи на чо­вешката цивилизация, особено когато са присъщи на са­модържец, притежаващ колосална власт и диктуващ съд­бата на цели народи и поколения..

Геров не само е надниквал в бездната. Той е стигал дъ­ното на бездната. Малцина от нас познават звуците на този мрак. Затова, ако се довериш на поета, той може да те изведе оттам, да ти покаже хоризонтите, за които копнее истински само онзи, който ги е виждал в безнадеждността си като непостижим мираж.

 

 

*

„Светът е глупав. Мъдра е смъртта“ — написа Геров в стихотворението „Камък“. И предизвика смут у чи­та­те­лите.

Светът е глупав, повтаря поетът Геров; той, който e из­­страдал живота буквално („Животът — нашата ед­нич­ка страст“ — заявява той в друго стихотворение, и тази фраза се превърна в заглавие на статия[1] за неговото твор­че­ство). Но в семантичен план между динамичния из­мен­чив „свят” и собствения „живот“ няма знак за тъж­дест­ве­ност, макар да e допустимо, че животът се живее от ком­пакт­ното човечество, а със самочувствието на свободни хора човеците се отърсват от комплексите си (поне от тяхната значителна част) само в мащабността на по­ня­тие­то „свят“ („Аз съм господар на живота си / и той не струва нищо. / Но защото искам, обичам го / своя живот излишен“). Според Геров светът — това са както гениалните изобретателни достижения на интелекта, така и резултатите от чудовищната милитаристична агресия на силните спрямо слабите. И затова, като поет, той не може да не изпита истинско страдание, стигащо до бо­лез­неност на психиката от грешките на човечеството, от грубостта, от нарушеното равновесие, от хаоса: „…и за смъртта — владетелка на хаоса — / той диво и без­по­мощ­но рида…“ („Сам“); „Видях човека като една възможност / и се ужасих“ („Възможност I“) и т.н.

Поетът Геров би искал да разказва само за тайните на простите, но изтънчени правила на живота. А това оз­на­ча­ва наратив и за съкровените тайни на смъртта:

 

Смъртта подготвя хората и нежно

ги моделира в своите ръце.

Грижливо тя им страстите изцежда,

замрежва с бръчки морното лице.

И ти разбираш мъдро и спокойно,

че се смирява буйното море,

че те люлей на длани слънце знойно

и че така е много по-добре.

(„Пашкул“)            

 

Люлее те „на длани слънце знойно“ и така е „много по-добре“. По-добре от какво? Навярно по-добре от жи­во­­та, в който поетът търпи удар след удар, след като е по­светил младостта си на отвоюването на същата тази политическа система.

Целият живот на човека е един ритуал на смъртта. Жи­веей­ки живота по достоен начин, Геров ни подготвя за достойна смърт. Има нещо особено трогателно в же­ла­нието му да ни го обясни по най-простичкия начин, за да стане достъпен дори и за най-непосветения, странящ от мистиката обикновен човек:

 

Тъй както организмът си прочиства

със пъпчици и циреи кръвта,

така във тях природата е скрила

заряда на смъртта и гибелта.

(„Улица“)

 

Трябва много дълго да си живял с образа на смъртта, за да й намериш тази трактовка, съвсем непоетична, но достоверна: „организмът си прочиства… циреи кръвта… заряда на смъртта…“. Но както при повечето истински поети, романтичното чувство надделява:

 

…ние неусетно ще се слеем

с цветята и пръстта.

(„Свят“)

 

С поезията на Геров започва събирането на двата края на скъсаната нишка с религията и Бога. Търсенето на космическа справедливост, на вис­ша­та сила, която движи всемира, е подстъп към новото ре­лигиозно чувство на човека през втората половина на XX век, все още не­осъзнато, по-скоро интуитивно на­ме­ре­но („неусетно ще се слеем…“). Нашата кръв, нашите съл­зи ще про­съ­ще­ст­вуват в соковете на цветята — впро­чем това са идеи, които се срещат и при други поети, тук Геров е на крачка от епигонството. Но генетично свързан с природосъобразния начин на живот, той въобще не до­пуска, че подобно мис­лене може да се схваща като епи­гон­ство, по-скоро го проек­тира като единомислие, радва се на наличие от свои последователи, заразява със своята обич към природата и животните — не само своите род­ни­ни, но и най-близките си приятели (вж. публикувания разказ на неговия брат Георги Геров с показателното заглавие „За градината, гълъбите и кучешката колиба“[2]).

По същество поетът не само търси опори във външния свят, в чистите извори на битието. Хармонията в при­ро­да­та, привилегия на немската философска и естетическа мисъл[3], вероятно без да е подробно изучавана от Геров, е същностна черта на неговия характер и психиката му. От срещата между една журналистка[4] и поета се ражда статия със заглавие, особено показателно: „Влизайте, но внимавайте да не събудите котака“, фраза, която ха­рак­теризира поета много повече, отколкото всичките пси­хо­логически проучвания, взети заедно.

Опоетизирана смърт, колкото рисково и неточно да е това понятие, бихме могли да назовем физическия край, предназначен от Геров за личността. Всяка мотивация в предпочитанието на творческата избирателност за­дъл­жи­телно ни отвежда към знака на стойностното:

 

Гледа ги слънцето с нежност и страх,

милва ги и им се радва

и предпазливо надвесва над тях

своята огнена брадва.

 

Поетът много често използва опозицията нежност — страх. Нежността не е привилегировано състояние, пред­из­викано у поета от любов към собствената му майка. Об­разът на старата жена, на другите възрастни жени, кои­то слънцето гледа с нежност, носят дълготрайните активи на човешкото достойнство изобщо, затова слънцето „пред­­пазливо“ надвесва над главите на жените, при­ли­ча­щи на светици, своята огнена „брадва“ на смъртта…

Стойностното като духовна субстанция в представите му на творец е достатъчно провокативно, но е със запазена знаковост. Смъртта-брадва, и светостта на майката сбли­­жават онтологичните краища на битието, на раж­да­нето и смъртта.

 

В едни социалистически де­се­ти­ле­тия подобни схващания са най-малкото еретични. Про­ти­воречията, духовните спадове не закъсняват и Геров е с открити рани за собствените си съмнения, а и опитно по­ле за самодоволството на цензурата, която ще приложи всички йезуитски методи и ще доведе поета до пълно изтощение. Така можем да си обясним следното негово твърдение:

 

Аз виждам вечността —

мехур със малко истински неща.

 

*

Геров носи своя кръст в една скована от догматика соцсреда, която го кара винаги да се чувства виновен. Да кажеш, че животът е сложен — каква баналност, но не и като художествено изразена позиция в творчеството на поета. Чрез богатата проблематика на собствената си твор­ческа визия Геров е предизвикателство към човешкия разум, към съвестта, поезията му се крепи върху ка­приз­но­то равновесие между интуицията и опита на човека:

 

Най-хубавото на смъртта

е туй, че идва ненадейно.

Поемаш въздух със уста

и се унасяш постепенно.

 

И постепенно става леко

на мозъка ти разрушен,

че тръгваш много надалеко

и все ще стигнеш някой ден.

(„Най-хубавото“, 1956)

 

Творбата му за смъртта носи заглавието „Най-ху­ба­во­то“ — като израз на свое предпочитание спрямо оста­на­лите теми, които го вълнуват. В мои разговори с мно­зи­­на, различни по нагласа и стил съвременни поети, ко­га­то е ставало дума за стойностни книги или отделни твор­би, единодушно всички — от почитателите на Геров до най-недобронамерените — посочват като най-добро в съ­вре­менната литература стихотворението му „Най-хубавото“, дори и тези, за които смъртта не е привлекателен обект за художествен анализ. Защото поетите с интуицията си усещат, че стане ли дума за смисъла на човешкия жи­вот, не може да се отмине най-важният екзистенциален проб­лем – проблемът за смъртта на човека.

В поезията на Яворов, към когото Геров изпитваше огромен пиетет, смъртта за пръв път се явява като „свет­ли­на“, както е в традицията на религиозния канон, и след Яворов за Геров вече „светлината“ се превръща в ем­бле­ма­ти­чен знак на смъртта:

 

Несретник безприютен,

в тъма самси изгубен, да заглуша страхът

обладал ми душата, аз гръдно викнах песен

на горестна самотност — и ехото отвърна

из пущинаци стръмни, където все без път

след него се залутах. Но вместо да намеря

там празник на живота, тържествен и безкраен,

в лице смъртта погледнах: тя беше светлина

на пролетното утро, отвеки съчетана

с мъглата подранила на есенната вечер.

(П. К. Яворов)

 

Едно от най-оригиналните поетически превъплъщения в творчеството на Геров също е сродяването чрез смъртта между човешкото сърце и слънцето:

 

Цяла вечност сладко ще сънуваш

слънцето до своето сърце.

 

Струва ми се, че не съществува в българската поезия по-романтичен образ на смъртта. Оправдан ли е ху­до­же­ст­вено този гигантски скок между пресекналото човешко дихание и могъщото величие на слънчевата светлина, която ежедневно царува в очите ни?

Култът към слънцето е познат на много народи. В българския поетически фолклор следите от езически ми­то­ве се освежават и разнообразяват от реалистични би­то­ви случки. Съчетават се органически реално и фан­та­стично. Слънцето в народното ни творчество е „все­виж­дащо“ (око на Бога, бих добавила), то знае тайните, бол­ки­те и радостите на хората, които го възпяват.

В сватбения ни песенен фолклор например слънцето е призовано да наблюдава отвежданото от момъка-жених момиче, което тъгува за родния дом, слънцето също тъгу­ва заедно с близките на девойката; в други песни слън­це­то ще стане жених, ако надиграе най-личната мома-кра­савица. Красотата е предпоставка за поява на „ак­ти­вира­ното“ слънце, сменяйки дискурсивно съзерцателния ас­пект на изображението. В българската поезия сватбата и смъртта вървят ръка за ръка при поетите от 20-те години (Фурнаджиев, Разцветников), митичната връзка слънце — смърт от фолклорната поетика е експонирана и в твор­че­ската визия на Геров („Цяла вечност… слънцето до своето сърце“).

Слънцето е залегнало в българското съзнание и като символ на възмездието – много често в песните се пре­съз­дават думите на слънчовата майка, която съветва сина си да се оттегли от небесата, за да плисне благодатен, спа­сителен дъжд за труда на селските хора (нека си спом­ним и сърдитото слънце в баладата на Ботев „Хаджи Ди­ми­тър“). В поезията на Геров мотивът за равносметката и възмездието (макар и в малко по-различен аспект) е из­веден като централен, слънцето е активен арбитър в по­лезрението на човешката чест. Както е в една народна песен — покойница се явява пред съпруга си в образа на гълъб (гълъбът като символ на въздушното „царство“, но със спазена йерархичност спрямо образа на слънцето), молейки го да потисне скръбта си за нея и да се ожени за друга жена, за да не са лишени децата им от майчина грижа. Докосваме се до истински поетически бисери в изповедта на едно непритворно и цялостно, ненакърнено първично съзнание, което трудно може да си представи смъртта като край на човешките усилия. Откриваме нещо дълбоко и съкровено в това съзнание — желание за над­мог­ване над трудностите, над бедите, даже над неиз­вест­ното. Слънцето в българския поетически фолклор е свое­об­разна реализация на това желание: сродяване с тайните и могъществото на природата, слънцето като покровител на човека. Но човекът със своето голямо сърце чрез смърт­­та си се издига до неговото могъщество („…веч­ност… слънцето… сърце“).

Разбира се, при подобна символика трябва да се държи сметка за всички специфики в нагласата на социндивида, за психологическата определеност на времето. Но пое­зия­та на Геров с подобна проблематика е още едно по­твърж­дение на предположението за творческа инвазия на най-интригуващи интелектуални и философски учения през 30-те и 40-те години – за истинското съзряване на човешката личност и ней­ния автентичен интелект. Защо Ал. Геров толкова плътно се придържа към знака на светлината — имплантирайки я в поетическата тъкан на своите творби като обикновена метафора. Когато пре­би­вава в затвора, светлината е автентичен знак, не­об­хо­ди­мостта от нея е буквална, тя не е символ, а жизнена не­обходимост („Още чувствам в мрака на затвора, / до самия ръб на своя гроб, / истинската стойност…“).

Геров не скъсва пъпната връв на своето творчество с най-горещите защитници на транс­цен­дентните знаци на „светлината“ и на „музиката“ — като присъщи компоненти на човешката самобитност и уни­калност на битието. Възниква обаче друг въпрос — отстъ­пил ли е от художествените си завоевания поетът Геров, по­ста­вил ли е в „рамките на действителността“ истин­ската мащабна космическа енергия, която го при­вли­ча с магнетична сила и се превръща в център на твор­че­ски­­те му търсения? Можем ли да тълкуваме смъртта като „край“, след като поетът толкова време ни е убеж­да­вал в „безкрайността на света“?

Геров продължава да е верен не само на своята фи­ло­со­фия, но преди всичко на художествената си интуиция (която Бергсон определя като решаваща в творческия процес), интуиция, родена от изключителната му дарба, присъдена му свише — затова дори и не си помисля, че би могъл да покаже смъртта като „фатален край“. В пред­ста­вите на поета смъртта е сливане с природата, със свет­ли­ната, с непреходността. А това „докосване“ чрез съня на смъртта до слънцето — същото „всевиждащо“ слънце от поетическия ни фолклор, носител на възмездие — е про­я­­ва на силна необходимост за очертаване на па­ра­мет­рите на българската идентичност — дарба и национална иден­тичност, осъразмерени до мащабите на възмездието, което в творбите на Геров от космическа енергия пре­раст­ва в човешката способност да твори. Но като че ли ви­наги преценката на последствията стига до проблема за творението, създадено в името на човека или насочено срещу него. Дали ще кове обувки, или ще рисува огнените краски на слънцето чрез поетическата си фантазия, в своята добронамереност и талант Геров е безкрайно убедителен.

Забележително е, че от стиховете му се излъчва някакво своеобразно духовно наслаждение, типично геровско („Морето е самата смърт, / която своя пулс прислушва / в дълбочините на света...“), ликуващо удоволствие, че и в часовете на безветрие, и в драмите човешки той може да улавя пулса на света, тайната при зачеване на ма­те­рия­та и раждането на духа:

 

Животът е във мен,

но и смъртта е в мен.

Те всекичасно нещо разговарят.

Посрещат с радост всеки слънчев ден

и заедно в сълзите мои парят.

 

У Константин Павлов това вмешателство на Човека  в тайнствата на Бога е „запазена марка“:

 

Изтощихме се от взаимни подаръци.

Ние —

бедните.

 

На – подъвчи с моите челюсти...

После —

обратна размяна.

Какво да дъвчем! —

С разменени протези

преследваме Нищото.

 

Хей, сакатия! —

вземи двата ми дървени крака —

иди на празника —

потанцувай.

 

Изтощени сме

от взаимни подаръци.

Бедни сме.

 

Припев:

Чукове бият метала.

Секира дъвче дървото.

Кръстът е вече издялан.

Пироните са готови.

Спасителят още се бави.

 

Докога!

 

Изтощени сме.

 

Пейзаж:

Реката,

мътна,

без глас бълбука

под кално леден екран.

Студ.

(„Дарители“)

 

Спасителят на Константин Павлов, присъства в пое­зия­та на Геров персонализиран. Геров не търси жестоки ду­ми за една смазваща истина за човека. Тя тежи с не­под­правената житейска автентичност. Смъртта насилие в неговата поезия като художествено внушение надхвърля измеренията на външната проява. Съществува вътрешна насоченост — срещу деградацията на човечеството, която, напомня ни авторът, ще се разпростре не само върху ко­ли­че­ствените показатели за съвременен просперитет на човеците, разполагащи с гигантски технически но­во­въ­ве­дения и глобални технологии, тя ще ерозира „съ­дър­жа­нието“ на съграденото от човешкия разум.

 

Живеем като какавиди.

Един на друг се наслаждаваме.

 

Ето един повод за ирония, която блестящо би осъ­щест­вил Валери Петров. Но не и Александър Геров. При него нещата изглеждат така: „А казва всеки, що ни види, че сме били за облажаване.“ За Геров не само са недопустими, а са просто невъзможни лени­вите чувства в любовта, тихите пристани, до­го­во­ре­но­стта между добрите обноски с равния тон на ме­ха­нич­но­то битуване.

Всичко може да почувства и оправдае Геров: и съ­тре­се­нията и жестоките съмнения, и болезнената раз­двое­ност, но никога самозаблудата, че спокойствието на битието и духовната леност на личността е „раз­ков­ни­че­то“ за съ­хра­нимост на живота. Интересно е, че от края на 30-те години, когато дебютира, та чак до „Книга за Тамара. Сти­хо­творения“ (1991) Геров е подчертано монолитен в твор­че­ското си раз­­ви­­тие: опиянен или гневен, той не щади своя читател, а го обгаря с буйната радост или дълбокия трагизъм на ро­де­ните в съзнанието му представи.

 

Част от литературнокритическо изследване на Мариана Тодорова „Александър Геров“, 2020 г.