Неда Антонова: Всеки човек е Ноев ковчег

21.06.2019

С писателката разговаря стажант-журналистка Виктория Асенова

Повод за този разговор са  новоиздадените книги на писателката Неда Антонова, чиято четирилогия "Памет" включа романите "Войната свърши в четвъртък", "Не умирай вместо мен" и "Приют за щастливи". Предстои да бъде преиздаден и романа "Ангела". 

Четирилогия романи. Звучи респектиращо. Но защо исторически, а не съвременни?

Защото е невъзможно едновременно да преживяваш мига и заедно с това да разказваш как си преживял мига. И ако все пак решиш да опиташ, едното от двете ще се окаже фалшиво: или случването, или разказът за него. А отминалите събития – подобно на мъртвите – не ни изненадват. Миналото не разочарова. Подобно на златото, от него може да се изкове както меч, така и  кръст.

Но древните твърдят, че съществуват три времена: сегашно минало, сегашно настояще и сегашно бъдеще.

Августин Блажени. Ако трябва нагледно да изобразим казаното от светеца, то ще бъде чрез фигура на човек, седнал на брега на река: краката му са потопени във водата, част от тялото е отпуснато на земята, а главата витае във въздуха. Ние винаги съществуваме едновременно  и в трите времена. И когато говорим за текстове, интерпретиращи отминали събития, обозначението „исторически” е твърде условно.

Ако трябва да изберете само една от книгите на четирилогията, която да ви олицетворява като автор, коя бихте избрали?

В различните години изборът ми би бил различен.

В едно отдавнашно интервю споменавате, че това е „Приют за щастливи”.

Имаше такова време. Но днес бих избрала „Не умирай вместо мен” –  романа за Сръбско-българската война – единствената победна война на Третото българско царство и единствената, в която България е воювала сама. Сама срещу цяла Европа. Тази война сбъдна мечтата на Левски за силата на българския народ. Апостола е казвал, че му трябват само още четири-пет години подготовка и българите ще бъдат готови да се освободят сами, без помощта на външни сили и намесата на  държави-освободителки. И събитията през 1885-та година го доказаха. Народът ни сам защити Съединението си.

 Как написахте "Приют за щастливи"?

На пишеща машина „Ерика”, чрез примитивната двупръстна система, достъпна на самоукия машинописец: блъскаш по клавишите, докато китките на ръцете ти се подуят...

Имах предвид това, че този роман е различен от предишните два от четирилогията.

В някои отношения – да. Но само на пръв поглед. Иначе технологичният процес е еднакъв: тоест, всяка книга се пише сама. Достатъчно е едно просто условие: първо да я прочетеш вътре в себе си и после, ако имаш време и  дарба за уседнал начин на живот – както наричам характера – в продължение на две-три години ще изложиш прочетеното в писмен вид.

Харесва ми формулата ви, но не разбирам как точно протича този процес – четенето на ненаписан текст.

Как ненаписан! Нали споменах, че авторът го има дълбоко в  себе си… Надзърташ  в онези мрачни юдоли на съзнанието, където се крият навити на руло всички текстове от възникването на света,  та чак до неговия завършек и, каквото зърнеш –  после трака-трака на клaвиатурата… Всеки човек е Ноев ковчег, и във всеки от нас е спасен светът…

Моля ви се, кажете ми  все пак как написахте „Приют за щастливи”?!

Всичко, което ще изрека пред вас по този въпрос – и не само аз – е толкова лично, че не може да претендира за каквато и да е валидност. В такива случаи най-често казвам: пишеш така, както сънуваш: ако помниш сънищата си – добре, ако не ги помниш – следващата нощ пак сънуваш и тъй, докато запомнянето ти стане навик… Творчеството е дълбоко интимен акт, подобно болестта или зачеването, и само на пръв поглед  изглежда тясно свързано с жизнения опит на автора или с наследеното от предците. Необходимостта човекът духовно да общува със себе си, каквото за мене представлява замислянето на една книга, произтича от вътрешната природа на душата: от нашите тревоги, отчаяния и надежди, от усещането ни за мисия или  от страхът ни  от самотата – и всичките те са част от  онази божествена искра, която превръща ембриона в човешко същество. С тази искра се раждаме. И тя не се унаследява.  Понякога  да пишеш е начин да се бунтуваш против краткостта и еднократността – както мислят някои – на земния ни живот. Друг път  пишеш от любопитство към съществуването – искаме да изживеем максимален брой човешки съдби, претворявайки себе си в  измислените си герои и така чрез всяка книга изживяваме няколко чужди  орисии, при това едновременно – т.е. с минимален разход на време и енергия. Има и изключения. Някои пишат за слава, други за пари, трети за власт, четвърти – за самочувствие… Но правилото е безпощадно: всеки писател, който е твърде много по мярката на своето време, рядко се оказва по мярка и на бъдещето.

А Вие?

Не разбрах въпроса.

Вие защо пишете?

О, моят случай е най-банален, като при всяка жена, автор на текстове. По цял ден плета на една или повече куки, бродирам гоблени или  шия бутикови булчински рокли, а през отпуската се опитвам да подбирам думи…

И как по-точно става това?

По същия начин, по който хороводецът подбира стъпката на хорото, продиктувана от ритъма на музиката, която слуша. Една е стъпката на Чорбаджийското, друга е на Ганкиното, а съвсем трета е да речем  на ръченицата… Слушаш вътрешната си музика и тропаш ли, тропаш… Кога  с горест, кога – с радост, но винаги в такт със себе си. Години, десетилетия… Докато накрая тропне буцата пръст по дъската, закована над главата ти… Извинете за тъжната перспектива, но мисля че е добре човек по-често да си повтаря:  искам да се усещам безсмъртен, поне докато съм жив.

В предварителния ни разговор казахте, че „Приют за щастливи” е съвременен роман.

И сега бих казала същото. Интерпретираното в книгата  историческо събитие е само повод да се разгърне словесно един от вечните проблеми на човечеството: как насилието променя психиката на човека, нанасяйки й тежки поражения. И какви са начините за лечение на пораженията.

Защо избрахте за свой герой  не жена, а Ясен Рогозанов - млад мъж  с нагласата на интелектуалец?

Мисля, че трагичният герой в тази книга не е толкова самият Ясен, когото събитията довеждат до невъзможност да понася злото и неговият инстинкт за самосъхранение го спасява, като помага на разсъдъка да прекрачи границата на разумното и да намери убежище в лудостта. По-драматична от Ясен е неговата майка Сияна Рогозанова. Тя не знае какво точно преживява синът й, а неведението ражда страхове и подхранва въображението, пък въображението, както знаем, е добър слуга, но лош господар. И Сияна се лута в преизподнята на тежки и непрекъснати предположения. И накрая става така, че лудналият младеж постепенно се връща в нормалното си умствено състояние, но Сияна продължава живота си, вегетирайки, подобно човек, лишен от сетива или от крайници. Вътрешните белези от насилието са нелечими.

Оказва се, че не природата, а човекът е най-опасният враг на човека.

Така е. Природата може да ни изплаши, да ни нарани, да ни убие дори, но никога няма да ни унизи.

Как избрахте имената на героите си в романа?

Както се избира името на новородено: виждаш го от какъв пол е, благославяш го с добра съдба и избираш онези дрешки, които най-добре ще прилягат на благословията ти. По онова време – книгата е писана през 1982 година – името Сияна звучеше като дума от непознат, но песенен език…

Миналият път споменахте, че  всяка книга трябва да ни помага да живеем. На какво ни учи „Приют за щастливи”?

Това ще кажат читателите. Но в наше време най-важното за човека е да се спаси от нечовешкото в него самия.

 Из романа "Приют за щасливи", началото, тук