Яростната енергия на невъзвратимото

28.06.2019 | автор:  Заглавието е на Факел.бг

Проф.Симеон ЯНЕВ за Поетиката на бесовете в новата книга на Иван Здравков

  
Иван Здравков е един от неколцината физиономични поети на поколението си, така нареченото следаприлско на родените във войната и непосредствено след нея: Иван Цанев, Екатерина Йосифова, малко по-стария Биньо Иванов, Георги Константинов, Борис Христов... Техен връстник, той дебютира с едно закъснение от почти десетина години (стихосбирката „Закълнете се в солта”, 1977 г.) и това наложи един отпечатък на преднамереност у критиката, който се изживяваше трудно, но окончателно преодолян, можем да го видим в току-що излязлата му книга „Небесното момче”, издателство „Литературен форум”, 2019.

Кой е Иван Здравков? Най-краткият отговор е: един поет. Но той не е нито плодовит, нито креслив, нито пригодлив. Достатъчно и за да бъде и остане в сянка. Сред поетическото разнообразие днес, в което социална и асоциална поезия се прегръщат във вискомерно отсъствие на съпричастност, все пак остава една територия, където формулите и позите отстъпват пред естествената потребност от близост във всичките й разцветки на любовта или болката от погиването й. Особено силна е тази човешка потребност, когато сърцето е наранено от предивременна смърт на най-близки. Такава е последната стихосбирка на Иван Здравков.

Последна само по ред на издаване, в действителност антологична, а всъщност „избрана поезия”, както я е определил сам авторът, тази книга има по-високия си смисъл в това, че откроява най-доброто в поезията на един подминат през годините в своеобразието си поет, който никога не е бил мембрана на времето си, а само изповедник на душата си. И ако антологичният подбор дава възможност да се проследи и открои най-същественото в поетиката на попътните му книги, сбирката съдържа и нови текстове, сред които една не особено дълга (по-точно кратка) поема, дала заглавието на книгата, която макар и последна в съдържанието го премоделира със съдбовността си за автора с изключителната си експресивност за книгата и изобщо за поезията на Иван Здравков.

Избраната лирика на Иван Здравков започва с десет стихотворни притчи от първата му стихосбирка. Кратък послепис след притчите обяснява причината: навремето си те са останали неразбрани. Съвсем естествено – извън канона са. Изпълнени с видения, с прорицания, с много смърт (макар и от любов) и много явна, макар и необичайна подтекстовост. Например: Защо сега е тоя плач и скърцане със зъби – нали градът е същият, нали с венци Завоевателката увенчахме, нали отдавана с камъни убихме всички гърбави? Страхът превзе сърцето на града. Законът вече забранява раждане на гърбави. "Притча за Завоевателката" Няма да тълкувам притчовостта в тази притча, както и във всички останали.

Само ще попитам – по какво да познаем за кое време се отнасят тези стихове? Писани през 70-те, т.е. във време, което днес припознаваме с липсите на творческа свобода, ето че и след половин век тая поезия е жива, надживявайки мълчанието – вчерашно и днешно. Същото се отнася и за подборките от по-късните му книги, включени в цикли под заглавия: „Екзис”, „Вечер”, „Дзен” и „Графити”. Оттук вече можем да видим особеното за тая поетика: тя е надвременна. Надвременно в поезията е или пределната обобщеност, или пределната индивидуалност в интимността на преживяното.

Тук е мястото да кажа, че в цялата книга на Здравков няма нито едно стихотворение, което да не се отнася за две върховни и вековечни събития в човешкия живот: любовта и смъртта. Постоянното им съполагане ги превръща в изключителна мяра на едното към другото, а това пък отнема приоритета на времето да придава относителност на всичко. Времето в тая поезия кънти само в едно измерение: късно е, късно е, късно е... В „Христова възраст”: Събудете се демони на плътта и душата/ днес ви викам отчаян, греховни стенания,/ утре е късно. В „Синове, мои принцове”: И душата крещя ужасена: хиляда./ Синове, как отчаяно късно ви викам. В „Спомен”: Късно е../ Ключовете на думите хвърлих в морето.

Изреждането може да продължи дълго; закъснялостта на времето е закъснялост, пропуснатост на действието. Физиономичността на тая поезия се изразява във фокусирането в кръга на една интимно-философска лирика, ако не философия на интимността. И ето пред нас сега стари и нови стихове и особено споменатата вече поема в спойката си репродуцират силно заложените в цялата му поезия антагонистични понятия, които изграждат поетическия му светоглед: любовта и смъртта. И двете са вън от нормите на приетото – човешки и нечовешки. И на двете единствена граница е безпаметството. И затова всичко живяно в тях е отвъд. Там нищо няма трайност – всичко е пламък, лудост, бяс и несвяст и съзнато отново се хвърля в безпаметството. Това придава на цялата поезия на Здравков някаква трагична обреченост. Обречеността е единственото трайно в тоя антагонизъм и тя е изразявана в метафори на крехкостта: „Пеперуди летят над любовните пламъци”, „Беше призрачен сън карнавалът любовен", "Целуни ме с последната обич безпаметно, прегърни ме с последния дъх на душата".

В тая вакханалия вдъхновено са измесени отгласи от най-доброто в модерната ни поезия: по фурнаджиевски „сече гилотината бясно и огнено”, по фотевски: „днес се питам отчаян защо не умрях”, а призракът на Яворов в самия лирически герой обитава сред пепелища от ярост: „днес умира последният двойник на Яворов”. Най-постоянен в тия асоциации е гласът на Данте с неговата адска прокоба „надежда всяка тука оставете”.

Да, това е поетика на бесовете. Сякаш смъртта на родения от яростта на такава любов е контрапункт и изкупление, твърде релефно в българската поезия, в която познаваме достатъчно любовни безумства и любовни самоубийства – изкушение за несъразмерното; но не и изкупление чрез Сина. Изкуплението чрез Сина е позволено само на Бога. То е непостижимо за човека, защото само Бог може да пожертва Сина, за да го направи безсмъртен. На смъртните им остава скръбта, защото „не победите помни душата – погромите”.

Поемата е неистова: по чувства, по изказ, по ритъм; фрагментарността й не е форма, тя е самият й смисъл. Защото логиката не е езикът на страданието. Собственият език на страданието е всичко между хлипа и воя; воят е вик до небето над пространствата и над времето. Така прозвучава тая поема за небесното момче, която е апотеоз и поанта едновременно. Възхвала на завинаги загубеното, на „Ти (който) не си спомен – ти ”който си рана” и поанта на думите, напоени/упоени от болката. В поемата се преплитат/сплитат неизброими асоциации, реминисценции, конкретики – назоваващи това, което е Ти, възкресен в безмерната скръб. Изградена е като диалог на бащата с мъртвия син. Започва с порой от въпроси: Защо не спи небесното момче? Защо мълчи? Защо в градините небесни се разхожда? В тъканта й са вплетени като символни знаци „черният човек” на Есенин, „малкият принц” на Екзюпери, за да завърши с монолог на бащата може би най-разтърсващата част на тоя уникален псалом. (Между другото символността и интертекстуалността са езикът на Иван Здравков – още един дълбок белег на поетическата му физиономичност.) Поставена в края, поемата е реално в центъра на структурата на книгата, оркестрирана около нея, за да зазвучи цялото като неизтощим катарзис на неутешимостта.

Това е основната, главната, всепоглъщащата емоция и тя е толкова силна, че се превръща в апотеоз на самата себе си: Няма милост за моята грешна, забранена, преследвана диво любов. "Еленът" Поради това ключът на тая поетика са отрицанията: „В самия край на любовта ги чака чумата" (Към спящите), „ И догаря свещта – нито бог, нито ерос” (Прощална вечеря), „Няма милост за нас/ бият всички мъртви часовници на земята” (Данте). Ако трябва да се потърси съответствие на описваната поетика в дълбините на българската поезия в тоналностите на безутешността, това без съмнение би бил Теодор Траянов с неговата одическа трагика с тази разлика, че тук те са само от интимно естество.

При Иван Здравков особеното е, че не само в поемата, която е дала заглавието на цялата стихосбирка и която най-тясно сюжетизира загубата, но и в цялата стихосбирка болката се превръща в енергия. Яростна енергия за невъзвратимото, което въпреки всичко е дало смисъл на живота.