Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Диктатурата на БКП и преходът към демокрация

29.06.2019

Акад. Стоян Райчевски, БАНИ

  Стоян  Райчевски е български общественик, публицистполитикисторик и етнограф. Роден е в Бургас. Завършва първо немска, а после и българска филология в СУ. Работил е в историческите музеи в Несебър, Бургас, Созопол и Малко Търново. Бил е Народен представител в 36 Народно събрание37 Народно събрание и 38 Народно събрание от СДС. Член на Демократическата партия. Автор е на близо 20 книги в областта на българската история и етнография. Членува в Българската академия  на науките и изкуствата - БАНИ. Текстът ще бъде публикуван в сп. Летописи, издавие на БАНИ.

 

През 2019 година Европа и светът ще отбележат 30 години от падането на Берлинската стена и на „Желязната завеса”, а в България, която е страна  членка на НАТО и на Европейския съюз, по медиите и в политическото говорене на различни нива и форуми чуваме да се правят внушения и дори, да се дебатира по въпроси за пътя, по-който тя трябва да се развива в бъдеще: по евроатлантическия или по евроазийския и съответно - в какви ценности да се възпитават младите поколения, дали и доколко те трябва да познават и изучават престъпленията на комунистическия режим през периода 1944 – 1989 г.

Три десетилетия след падането на тоталитарните режими в Източна Европа в Република България, която  председателстваше успешно Съвета на Европейския съюз през 2018г. в медиите и в политическите дебати продължават да се правят манипулативни внушения и се води кампания, че за страната било по-изгодно и по-целесъобразно да гарантира своята сигурност, като търси и поддържа и други геополитически обвързаности, че освен евроатлантическите имало и други ценности, например евроазийски, че не било нужно да се стреми към пълна енергийна независимост, че обвързването й с европейските вместо с източните пазари носело големи загуби.

От друга страна на подрастващите поколения и на уязвими социални групи се внушава, че ценностите на европейската демокрация не винаги са приложими в България, защото  те противоречали на някои от добрите традиции от миналото. Подронва се авторитета на демократичните институции с идеи, че разрешението на проблемите било само в силната ръка на политическото лидерство, а не в демокрацията.

Атакуват се основни принципи на демокрацията, на управлението чрез демократичния политически модел, разколебава се вярата на гражданите в институциите и във върховенството на закона. Пропагандира се непазарно мислене и поведение под форма на социална загриженост. Подлагат се на съмнения основните демократичните ценности и се подменят с популистки идеи. Разпространяват се митове за някакво проспериращо и бързо развиващо се евроазийското общество, а се премълчава, че то не  е гражданското общество на свободата на личността, нито на проспериращата държавата, гарантираща правата на гражданите.

Трябва да се отбележи, че това не са просто гласове на ретроградни маргинални прояви, а съзнателно манипулативно поведение на определени кръгове, насочено не само навътре в страната, но и навън, за да изгради един негативен образ на днешна България, който да породи недоверие сред партньорите ни с единствена цел, да се забави, а при възможност и отклони, нейната пълна интеграция към европейските и евроатлантически структури.

Това набрало неочаквано в последните години нови сили явление се обяснява с основание като елемент от хибридната война, на която е изложена днес не само България, но и Европа и целия демократичен свят. Ефикасната борба с нея е будната съвест на гражданското общество, която да не позволи да се изличи паметта за престъпленията на тоталитарния  режим, нито да се създават фалшиви или манипулативни и пораждащи носталгия по него представи.

След падането на комунистическия режим демократичната общност в България наложи волята си за присъединяване на страната към НАТО и Европейския съюз, противопоставяйки се  тогава на не малко вътрешни и външни сили. Когато България стана член на двата съюза, противниците на евроатлантическата идея в страната и отвън започнаха да внушават на  партньорите ни, че приобщавайки България в своите структури, те щели да си вкарат ”троянски кон“. И това те правеха с една единствена цел – да се създаде недоверие към страната, тя да остане изолирана от западния свят и да бъде забавена нейната пълна интеграция с евроатлантическите структури. Те не успяха да отклонят страната от избрания от нея цивилизационен път, но забавиха значително някои процеси. Така сменилата през 1989 г. само името си партия от БКП на БСП с неразградените още структури и връзки на нейната политическа полиция от бившата ДС успяха за забавят значително прехода на България от диктатура към демокрация спрямо това, което стана в други  държави от бившия „социалистически лагер”.

През 1992 г. първото демократично правителство на България започна много бързи и радикални реформи  и в момента, в който се пристъпи към законодателна инициатива за разкриване на документите на Държавна сигурност, то бе веднага свалено от власт, след като бе управлявало едва девет месеца. Последваха две години на хаос и развихряне на нерегламентирата приватизация, корупция и криминална престъпност, инспирирана и използвана от неразградените структури на ДС и от новосформираните силови групировки за рекет, за потискане и задушаване на всяка свободна стопанска инициатива. Дошлото след това на власт правителство на БСП, забави и спря реформите, премина към т. н. от него „регулиран преход”, предизвика небивала инфлация и доведе страна до пълен банкрут.

Това правителство на БСП бе свалено от власт чрез масови протести и безредици, които полицията не можеше да овладее, не само в столицата, но в цялата страна. Народът, воден от свои демократични лидери, които впоследствие постепенно бяха повсеместно изолирани от политическия живот, излезе масово на протести, блокира пътища, гари, летища и пристанища. Щурмува и влезе в парламента, стигна се до парализа на държавата, което принуди правителството на на БСП да подаде оставка. Всичко трябваше да започва наново и то в изключително тежки условия.

През 1992 - 1993  г. реформите в България протичаха така, както в страните от Централна Европа. Когато в процеса за присъединяване към ЕС България бе „прикачена” заедно с Румъния, ние от демократичните сили протестирахме и негодувахме, защото тогава бяхме значително по-напред в реформирането от тази страна и вървяхме заедно с държави като Полша, Чехия и Унгария, а днес съседна Румъния ни се сочи често за пример в някои области като съдебна система,  зачитане върховенството на закона, в политиката за енергийната независимост,  по степента на ангажираност към структурите на евроатлантическата сигурност, включително и в  адаптирането към въоръжените си сили с тези на партньорите ни от НАТО.

Нещо повече – създаде се впечатление, че евроатлантическата ни ориентация започва да лъкатуши, все по-често се чуват гласове и се пропагандират идеи за някакви нови ценности, извън евроатлантическите, за някаква нова евроазийска културна идентичност, за някакъв нов евроазийски модел, който може да е всичко друго, но не е моделът на демократичното гражданско общество.

Причината за тези явления, както и онова, което наблюдаваме в момента – една постоянно ескалираща кампания срещу така трудно постигнатата стабилност в страната, е забавеният преход, включително и неосъщественото и до днес осмисляне на комунистическия режим от периода 1944 – 1989 г.  като широка обществена нагласа, по което да има национално съгласие, тъй както са го направили всички европейски народи, преживяли тоталитарни управления.

За да не звучат думите ми за забавения преход като субективно мнение, ще цитирам един външен наблюдател, добре познаващ процесите в страната ни, какъвто е д-р Андреас фон Белов – ръководител на софийското бюро на фондация Конрад Аденауер, изречени от него през 2006 г.:

„В България осмислянето на комунистическия режим става твърде бавно. В това отношение страната е на последно място в Европа. До този момент нито един важен политик, носил отговорност по времето на комунизма, не е осъден. Напротив, точно обратното, наблюдава се приемственост сред елитите, а именно тези, които по време на комунизма са управлявали, и сега отчасти спадат към политическия и стопански елит на страната. Сътрудници на бившите комунистически тайни служби и на КГБ  днес заемат отново важни постове в обществото и държавата… Политици, замесени в бившите комунистически служби заемат безпроблемно и сега ръководни постове, като това се толерира от партии, стопански фирми и обществени организации? Защо не се говори публично за престъпленията на комунистически режим? Защо говоренето по тази тема – се счита за отрицателно явление.?”

Парадоксално, но факт е, че и досега говоренето по тези тема среща съпротива и се определя като не добър тон. Било, казват, политически некоректно. Било реваншизъм. Този натиск, да не се говори за престъпленията на комунистическия режим, особено в училищата, университетите и обществените медии бе толкова настойчив, че се измислиха и въведоха в обръщения нови термини, нови думи и изрази, които да не дразнят особено чувствителния към тази тема слух на членовете и привържениците на бившите БКП и днешна БСП. Думи и изрази, които омекотяват, размиват и скриват истината за този период, особено пред възрастови групи, които не са живели през него и не го познават. Така например, вместо да се казва „комунистическият режим”, „комунистическата диктактура”, или „диктатурата на БКП” повсеместно се пише и говори, включително в университети и на научни форуми за „близкото минало”, за „соца” или „социализма”, а в по-интимен кръг – за „татовото време”, или „тодорживковото време”. Казва се обикновено „преди промените”, но се премълчава за какви промени става въпрос. Примерите са много.

Тази терминологична манипулация има за главен обект младите поколения българи, на които се внушава, че за всички възникнали пред тях проблеми в условията на свободно пазарено общество причината била в отишлото си „добро време” на планово стопанство и пълен държавен монопол, че преходът към демокрация бил виновен за по-ниския стандарт на живот спрямо този  в развитите страни, където те могат вече свободно да пътуват и посещават, за масовата емиграция на активната част от населението, за корупцията и т. н.

В такава среда израсна и стана активен участник в живота поколението, което днес и утре ще носи големи отговорности и ще трябва да се справя с всички предизвикателства, вътрешни и външни, в защита на демократичните ценности и да отстоява евроатлантическия път на България. Поколение, което не знае почти нищо за престъпленията на комунистическия режим в България, и много често е чувало в прехода своите учители, университетски преподаватели или медийни герои да казват, уж на шега „когато избухна демокрацията” вместо „когато падна тоталитарния комунистически режим”, или да си спомнят уж случайно, дори и днес, за „доброто татово време”, когато имало работа и сигурност за всички, при все, че в България днес безработицата е вече от най-ниските в страните от ЕС.

Как ще си обясним странния факт, че едва тепърва, както неотдавна обяви министерството на образованието, учениците ще започнат да учат по нова програма, където тези въпроси щели бъдат обективно поднасяни и забележете, става дума за основните принципи на правовата държава, за структурирането и управлението на гражданското общество. Добрата новина днес е, че от учебната 2019/2020, но най-сигурно „от учебната 2020/2021 учебна година в училищата ще има нов предмет по гражданско образование – ще се обяснява как функционира държавата, какви са формите на управление, каква е функцията на публичния бюджет, за тероризма, за ЕС и НАТО,за правата на човека, проблемите на малцинствата…”

Три десетилетия след падането на желязната завеса българските младежи ще почнат да се запознават как функционират демократичните институции и как се излъчват политическите представителства. Какво чудно има тогава, че доста млади хора, и не само млади, в България още нямат ясна представа дори за разделението на властите, нито знаят разликата в правомощията и функциите на президента, премиера, министрите, народните представители и общинските кметовете.

Една от основните причини за забавения преход, заради което забавяне българският народ трябваше да плати и продължава да плаща, скъпа цена, бе именно закъснялото и неосъщественото в много отношение осмисляне на тоталитарния режим на Българската комунистическа партия най-общо казано.

Ще се спра само  на някои неговите по-важни характеристики:

Първото – Непроведената битка за истината. Разкриването на истината за престъпленията на комунистическия режим, продължава да е дело на лична инициатива на отделни автори, изследователи и общественици и сдружения, а не на целенасочена държавна политика. В Република България, от доста години вече член на НАТО и на ЕС, още няма нито един музей, или нормативно уредено със съответния държавен статут мемориал, разкриващ престъпленията на комунистическия режим, въпреки съществуващата в страната много широка мрежа от национални, регионални, градски и ведомствени музей, с осигурено от държавния бюджет финансиране, и с армия от добре подготвени музейни работници.

Няма нито една музейна експозиция за съпротивата на българския народ срещу тоталитарния комунистически строй, нито на дадените жертви в тази съпротива. Музейните отдели от времето на тоталитаризма  по направленията: „Историята на БКП”, „Българо-съветската дружба” или по т. н. „Социалистическо строителство”, само промениха названията си на „Нова и най-нова история” и др., без да има адаптиране и попълване на фондовете със съответните експонати и документи.

Няма нито едно, уредено, изградено и поддържано от държавата, като държавна политика, място за поклонение, почитане и осъждане на престъпленията на комунистическия режим. Няколкото места на паметта – без съответния нормативен статут на исторически места, нито са подходящо обозначени, нито се поддържани като такива съобразно закона за паметниците на културата и опазването на историческите места. Те са създадени по инициатива и с оскъдните средства на потомците на жертвите и от оцелелите репресирани, които не разполагат с необходимите за поддържането им финансови възможности. Пътеките към кариерата на лагера „Ловеч”, към лагера на остров „Белене”, както и към злокобната „Черна скала” са буренясали и необозначени. Те се посещават обикновено веднъж в годината, предимно от оцелелите репресирани и потомците им, които стават все по-малко и все по-малко, събирайки се на молебена, за да чуят словата на местния свещеник и да си споделят, че там нищо не се е променило, спрямо предната година. Те не фигурират в списъците на историческите места, за които държавата полага грижи. Там не се водят ученици и подрастващи с образователни и възпитателни цели, каквато е практиката в европейските държави, разделили се окончателно с рецидивите и символите на тоталитарните режими.

Напразни останаха усилията да се устроят или поне обозначат като възпоменателни дори такива места на терора като подземията на ул.  „Московска”, хотел „Славянска беседа”, сградата на „Лъвов мост”, от където хиляди софиянци са изтезавани и извеждани посреднощ с камиони незнайно къде, да се водят до днес като безследно изчезнали.

Нито един масов гроб на убитите без съд и присъда по време на комунистическия режим не е разкрит, нито обозначен, нито проучен и документиран от компетентните държавни институти. От милионите левове, които се отделят всяка година от държавния бюджет за археологически проучвания, за такава задача не е предвидена и съответно не е отделена  нито една стотинка, нито един цент. Това се отнася не само до жертвите на политическите убийства, убити без съд и присъда. Отнася се и за загиналите участници в съпротивителното движение срещу комунистическия режим, а също така и за стотиците убити по границата на НРБ българи и граждани на другите източноевропейски държави, превърната тогава в „зона на смъртта” за всеки, който  се е опитал да избяга от тоталитарния режим, и да потърси с риск на живота си път към свобода като премине през телените заграждения на „желязната завеса”.

Тези жертви, и това искам да го подчертая, дори не са включени в списъците на репресираните, а в литературата и в документите те продължават да фигурират като „бандити” и „изменници на родината”.

Няма държавна институция, която да подкрепя и насърчава изследвания и опазване на паметта за престъпленията на този режим, нито държавен Фонд или държавна Фондация.

Не бяха отстранени от ръководните и властови позиции в държавните структури и институти кадри на бившите репресивни органи и ангажираните с идеологическата партийна пропаганда,които продължават да влияят за формиране на общественото мнение.

Не се проведе публичен дебат за заклеймяване на режима на БКП и извършените от него престъпения. През 2000 с усилия се прие само един закон / решение на НС за обявяване на комунистическия режим за престъпен, който обаче не предвижда никакви санкции, нито материални, нито административни, за проповядването и разпространяването на тоталитарни комунистически идеи и символи. Символите и образите на тази тоталитарна идеология и свързаните с нея знакови личности, виновни за извършени престъпления, репресии отнемане и нарушаване на основни човешки и граждански права, продължават да се разпространяват и възпроизвеждат под формата на паметници, сувенири или като атракции по търговски заведения, могат да се срещнат включително и в някоя кметска канцелария, без това да впечатлява особено дори държавните органи. Да не говорим за това, че в определени кръгове демонстрирането им се възприема едва ли не като белег за „благороден произход” по отношение на потомците. 

Представителите на партийната номенклатура, заедно с тези на тайните служби станаха едрите собственици и главните притежатели на националното богатство след преразпределянето на държавната собствеността и като следствие от това, те имат и днес много силно влияние в обществото като работодатели във всички области, включително и в частните медии и в частните учебни заведения, които с много голяма охота прибавят към името си „свободни”.

Не бе наказан и осъден с ефективна присъда нито един виновен за извършените по време на тоталитарния комунистически режим престъпления, включително и за политическите убийства, нито за терора в лагерите и др. Напротив, допусна се тъкмо из средите на  партийната номенклатура и Държавна сигурност да се създаде новия стопански, до голяма степен и политически елит, включително и в областта на културата и на медиите, чието влияние се усеща и разпознава много осезателно и днес с действията му, имащи за цел дестабилизиране на страната и отклоняването й от нейния евроатлантически път, въпреки направения вече от българския народ ясен цивилизационен избор – който е бил и идеалът на поколения българи.

Последиците от закъснелите реформи, непроведеното осмисляне на тоталитарния режим на БКП, неразкриването и неосъждането на неговите престъпления, са главната причина за забавения преход, както и за негативните явления, за които стана по-горе дума. Това е причината и днес, когато българският народ с много усилия и материални жертви върви по своя евроатлантически път, той да бъде отново поставян на изпитания, на които в последните три десетилетия сме били вече  няколко пъти свидетели и потърпевши.

Война срещу демократичните институции: Насажда се обществено настроение срещу демократичните институции. Изгражда се негативен образ на парламента като най-голямото „зло”, както и на партиите въобще, като се внушават популистки идеи за замяната им от „силната ръка”,  която да налагала народната воля. Агитира се за апатичност спрямо политическа дейност, включително и против участие в избори, а също така и за подмяната на парламентарната с т. н. „пряка демокрация”; проповядва се въвеждане на непредвидени по конституцията принципи за „отзоваването” на демократично избрани представители под натиск от вън и др.

Наличието на контролиран или манипулиран елит.

За стопанския и политическия елит, макар и бегло, стана дума, искам да се спра с няколко думи на отговорността на утвърдения духовен и интелектуален елит, който носи не малко отговорност за това състояние на обществото. Елит, който днес, освободен от всякакви окови, много боязливо и пресметливо изпълнява задълженията си да бъде съвестта на нацията. Голямата част от този елит вписва в биографията си данните за професионалните, научните и творческите си изяви само за периода след падането на Желязната завеса. Този елит особено настойчиво пледира  днес за балансиран подход когато се осмисля миналото. Той настоява и налага, да не се говорело пред подрастващите поколения и въобще само за негативите, но и за „добрите неща  от близко минало”, настоява за „единение и помирение”, без някой в условията на демократичните промени да е нападнал или да воюва с някого, без покаяние за извършените в миналото престъпления, и отново продължава да е, както преди, съдникът, учителят, експертът – иконата на обществения морал. Воюва за балансиран, вместо за бърз и реален преход, за балансиран, вместо за обективен прочит  на миналото и чертае все мрачни вместо трезви прогнози за бъдещето.

Под маската за „балансиран подход” в действителност се цели още по-голямо дебалансиране, защото тоталитарната власт за 45 години създаде огромна база за пропаганда, състояща се от добре подготвени за целта кадри, институти и институции, разнообразни идеологическа и пропагандни инструменти, художествена и научна литература, паметници, музеи и мемориални комплекси, изпълващи и днес преобладаващите пространства в градската среда, обществените библиотеки, експозициите фондовете и депата на музеите и архивите.

Как бе „демократизирана” тази база. Като се смениха названията по примера по който Българската комунистическа партия стана Българска социалистическа партия. Катедри, институти и научни звена и техните хабилитирани преподаватели по комунизъм, история на БКП или на КПСС станаха институти и съответно преподаватели по модерни и актуални в демократичното общество дисциплини, по европеистика, европейско право, гражданско общество, пазарна икономика и др. Чисто идеологически и партийни институти и центрове се превърнаха във висши учебни заведения и университети и изследователски звена  с модерни актуални названия, и се препълниха с бързо израснали научни кадри, подбрани от корифеите, чийто творчески биографии до 1989 г. обикновено се премълчават.  Поради това все още млади учени, студенти и аспиранти не винаги смеят да заявят тема, която разобличава комунистическия режим и неговите метастази, имайки предвид, че им престои да се явяват пред научни съвети, където се гласува тайно.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: