ФАКЕЛ

Рицарят отшелник

26.08.2019

Два текста отвъд клишетата от д-р Панайот Ляков

Отвъд клишетата за

РИЦАРЯТ ОТШЕЛНИК

Светът е уморен от думи, светът е преситен от думи … В изкуството те са като щурмоваци, строени по канон в задължителни, впечатляващи лаиците, формирования. И настървени от техните създатели атакуват художествените артефакти, впиват се в тъканта им, ровят, разнищват и накрая ги оковават в словесни абракадабри или самодейни алабализми. При тази варварска дисекция тълкувателите опитват да открият смислен отговор на идиотския въпрос: Какво е искал да /по/каже автора?

Забраних си да използвам подобна технология, която е универсална и с леки изразни нюанси изкуствовъдите прилагат за всеки художник. Стефан Лютаков заслужава свое, само негово представяне без клишетата: пластични конструкции, метафори, внушения,модулации, чувствено третиране, културни, естететически, художествени наноси, похвати, залежи, експресивни деформации, духовни тотеми и прочие фрази от стандартния арсенал.

Рицарите са пазители на свободата и любовта и макар, че непрекъснато повтарят, че днес те не съществуват, не им вярвам. Рицари винаги ще има и те се сражават за най-скъпото на този свят – Свободата. Без нея няма нищо истинско, всичко е имитация и за да я бранят те са готови на всичко.

Стефан Лютаков е от тях и затова не е сред медийните любимци и фаворити на постсоциалистическия художествен псевдоелит. Творческата му безкомпромисност е оценена подобаващо от истинските критици и ценители на изящното изкуство. Без шум, фанфари и дитирамби в благословена тишина е създал епос с неочаквани проникновения и философска дълбочина. Свободата и Любовта са негови съкровени теми, интерпретирани с невероятно разнообразие от образи. Самородните късове от епоса на рицаря отшелник са изляни, издялани с пластична щедрост в оригинални форми , съчетаващи класическото майсторство с разчупваща стереотипните капани, свръхсетивност на модерния интелект – той не е изгубен в пустинята Интернет и следва свои ориентири. Нелепо е очакването тази чудесия да бъде обяснена и преразказана с изтощените от експлоатация думи, хвърляни за щяло и нещяло. Честното отношение към неговите забележително отличими творби е те да бъдат съпреживяни, но не на епидермално равнище.

Защото винаги в подмолите, дълбините на откривателския копнеж в каквато и да е област на човешката култура е потопена, често зарита и дори маскирана сърцевината на творчеството, която някои наричат Божия промисъл , но за мен е просто Смисъл. Единственият смисъл за свободния човек, неподвластен на суетата и житейските изкушения, устремен в своята мисия. Така той открива невидимото очарование на природните знамения, историческата магия, кладите на човешките страдания и се опитва да ги извае по свой , неповторим начин. И вероятно тогава се чувства щастлив, заедно и във всеки свой застинал миг от Вечността.

Гледайки повечето от тези мигове осъзнавам, че Стефан Лютаков е жанрово необуздан , но творческата му мощ е овладяна и виденията му са претворени в хармония с материала. Бронзът в малките му пластики , които приличат на археологически находки, е суров, дори груб в някои образци, за да предаде атавистичното усещане за непреходността на великото тайнство – живота. Огромните каменни символи от гранит, мрамор и др., изсечени наедро с гигантска сила,се превръщат в естествена част от околната среда и са знаци за развитието на днешната цивилизация, които ще създават работа на бъдещите изследователи.

Рицарят отшелник работи сам и притежава необикновена работоспособност, за да експериментира непрекъснато, без да губи естетическата мярка и Смисъла дори в най-дребните детайли. Откровено бях изумен от мащабите на епоса, но обяснението е лесно. Стефан Лютаков е от „порода”- та духовни лидери, които се отличават с висок енергиен потенциал - техният вътрешен генератор има нестандартно гориво и той непрекъснато ги зарежда с нови идеи и снема умората от ръцете и ума им. Те не спират, защото се състезават с две неща: Времето и гениалните си предшественици.

Няма да се спирам на статистиката - изложби , награди, оценки и т.н. Но ще споделя, както обещах, преживяното от мен през 2005 г., когато видях завързания бял кон /експонат от неговата юбилейна изложба в НХГ/ на перилата на „двореца”. Първо си помислих за реакцията на лаиците: „Този, вятър го вее на бяла кобила”. После ме грабна дързостта на автора: в тази сграда, символ на власт в царството и в народната република, да вържеш коня си пред нея, означава, че ти си освободен да правиш в изкуството, каквото решиш, без се съобразяваш с никаква йерархия, авторитети, цензура и просташки подигравки. Може да се възприеме / с повече въображение/ и като конят пред стените на Троя, чрез който ще бъде унищожена неизменната крепост на алчност и поквара. Но най-важното е усещането за Волността на ездача, волността на твореца – има ги в тази скулптура и тя до днес е в съзнанието ми.

В Царство България са наричали хора като Стефан Лютаков „Първенци на духа”. За мен те са Духовни лидери, чиято липса е толкова осезаема и трагична. Затова е истинско щастие да срещнеш и да опознаеш някого от тях. Вярвам, че поне в Пазарджик неговото име ще бъде поставено до Станислав Доспевски и Георги Машев и ще бъде пример за неистова отдаденост на Свободата.

Поклон пред Рицаря отшелник !

ПАТРИОТЕКЪТ - НОВО ЗВЕНО В РЕВОЛЮЦИЯТА

Словото

в началото не бе само -

в началото

начело беше светлината.

Едва среднощ

секундите разрязаха

часа,

преди да е ударил,

и времето умря

за миг,

от който се роди

Безвремие:

Безсмъртието на посредствения

миг.

В началото не беше Нищо,

А Богът, Който ужасен

от всичко Е

извикал: „Помощ!”

И само Никой го е чул.

Румен Леонидов, „Безсмъртието на посредствения миг”

След сензационното разкритие, че най-прочутият вампир в историята /Йоан/ Влад Цепеш е българин наши учени палеонтолози и етнолози откриха нов подвид на хахо еректус, който се явява свързващо звено между антилогитек и неандернационалец. Според академик Сидер Хайдушки това не е „правоходеща маймуна”, а отговорен и гордо изправен прачовек. От него Максим Пешков – Горки е откраднал крилатата мисъл „Човек – това звучи гордо!”

Патриопитекът е бил с нисък ръст / малко над 1-5 м /, с архивен череп, големи челюсти и големина на мозъка /900 – за редовите питеци, 1200 куб.м за водачите/. Живеел в големи сплотени общности, комуни със строга йерархия – членовете и се подчинявали на вожда и ходели по правата линия. Плячката, добита от комуната, се разпределяла от него по братски в дневни дажби.

Патриопитеците се хранели основно с растителна храна и ловували непрекъснато, каквото им падне. Заради първобитното си мислене гладували постоянно и обикаляли жизненото пространство да търсят нещо за ядене. Те първи започнали да преследват настървено себеподобните, нахлули на родната им територия, залавяли ги, побийвали ги и ако не разполагали с друга храна, ги употребявали целесъобразно . За да се избегне самоволния вътрешен канибализъм само вождът определя кой може да бъде изяден от общността и по принцип това били нарушителите на правилната линия. Женските са били общи /първичен промискуитет/ и винаги на негово разположение.

Патриопитекът е нямал хигиенни навици и бил постоянно обрасъл. Обработвал е примитивни оръдия на труда и оръжия от кости, дърво и камък. В находката са намерени уникални кръстосани сечива чук и сърп / в праисторическите времена е нямало металообработване и земеделия /, както и каменна пътеводна звезда. Комуната поддържала вечния огън - топло настояще, светло бъдеще и спомен за смелите воини, бранели изконното местообиталище.

Ако екстраполираме съждението на покойния академик Тодор Павлов „… щом Аспарух е тръгнал да завладява чужди земи, не може да не е имало в ордата му класови противоречия”, то патриопитекът, създал първите комуни „не може да не е бил класов родоначалник на революцията в праисторическото общество”.