Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Дневникът на сънотворението

26.08.2019

Из Покаяние Господне

 

 Преподобната светица

Още деветгодишна, преди да се пресели в Златолист, Стойничка ослепява, но започва да подсказва на околните как да се излекуват от различни болести. Една вечер при нея идват роднини и я молят да изпроси от светците изцеление за тяхна много близка болна женица. Детето се моли няколко часа, изпада в несвяст, примира, чуват я да разговаря като будна с различни невидими същности, накрая идва на себе си и казва: „Ходих при кого ли не, но няма да могат да ѝ помогнат. Господ има нужда от нея, защото е свята жена и е решил да я прибере, за да бъде около Него Си.“ Това ме сепна да проумея, че онези, които осветлят житието си, са живи светилници, и тях ги прибират по-рано. Защото не са допуснали да се омърсят и са успели да укротят небесните теглилки на бесовете си. Защото са прогледнали през слепоочията си. И са видели колко необикновени могат да са обикновените хора, преподобните на Бог човеци.

48

Прекръстване на кръста

Покривът на черквата гори. Ев. ме вижда да препускам, изправен в конска каруца, в едната ръка държа повода, в другата – голяма рамка за картина. Влизаме в храма. Преподобна Стойна е прилегнала на дървените стълбища, водещи към сиромашката ѝ собичка. Чака ни. А покривът гори, летвите летят, гредите пукат, падат турски керемиди, озадачените стенописи се свличат. Светците също сънуват кошмари.

Ев. стои пред външната порта на черковния двор и гледа към Златолист. Откъм селото с пяна на уста летят два врани коня. Аз стоя прав в каруцата и шибам с камшик жребците, а зад мен, болна, лежи Стойна Преподобна. Святата повдига глава над лявата ритла и гледа с отворени очи към обиталището на брат ѝ Гьорги… Зад нас Златолист гори. Отивам до кладеца. Пускам кофата. Навеждам се, за да я издърпам, от водата лумва огън.

Черковният кръст е изчезнал от покрива. Ев. идва с дяволските си очички и шепне: „Който не си чисти нуждите, кръстът му първо се кърши...“ Вадя от пазвата си сребърното разпятие и три пъти го прекръствам. Разпятието ме целува.

49

Огнено бдение

По пълнолуние, точно в полунощ, изгрява Небесният портал над черквата. Изпод плочата, пред иконостаса, възлизат седемте безплътни сенки. Пред собата на сляпата светица те се спират и потъват в синята прозрачност на полегналите върху дъските окаяни посестрими на Стойна. Започва Огненото бдение. И шестокрилите се спускат да лекуват спящите жени. Тишината в храма също спи до майчината гръд на Млечното сияние. Сънуващите без думи разговарят на непознат за тях език. Огненото бдение продължава. Сляпата светица бди. Премита плочника на храма, събира последните остатъци от мрака, очаква Богородица на гости. И двете Деви в сроднодушие – една до друга, в олтара коленичат за молитва... Продължава Огненото бдение. Летящите на сън облитат божията обител. Сънуват, че пресичат Звездния си път. Душите им край тях на воля тичат. Играят на жумичка. Отново са принцеси яснооки. Гонят се, задавят се от смях. Но утре всички ще забравят всичко. И няма да запомнят нито звук от копринения смут на тези седем шестокрили пеперуди…Огненото бдение продължава. Едно гласче на сън сред тъмното проплаква. Майка му се сепва, надига се в постелята, не знае откъде приижда този плач… Но първите петли го чуват и настръхват, след миг са нажежени до червено и започват да изригват към небето озарените си гласове. Настъпва Огнено затишие. Седмината разлистват свойто шестокрилие и се завръщат в небесната гора. Бащата на нощта отива да си ляга. Вощеницата отвън на път е да угасне. Бледавината става виделина. Съвършената я няма. От юг българският Йерусалим изгрява.

50

Сретение

Влизам в черквата на Преподобието, търся невидимия портал, който никой не знае къде е… Минавам покрай иконостаса и той тръгва след мен, аз вляво и той натам, аз още по-вляво и той също, спирам озадачен, май не съм в черквата, с която се познаваме… Поглеждам – стените са бели, варосани, няма и помен от моите спомени, иконостасът е без икони, чака да мръдна, за да тръгне с мен… Отгоре ненадейно се спуска малка, гола електрическа крушка, която засиява в жълто и започва да премигва… Примигне и спре. Спре, помълчи, почака миг-два и пак… С разтреперан глас питам: „Стойничке, ти ли си?“ Отвръща ми утвърдително, с ново примигване. Изтръпвам. Онемявам като ударен от ток. Понечвам да ѝ кажа нещо, но от устата ми не излиза звук. И крушката угасва. Вървя в тъмното, сякаш я следвам в пълна слепота. Спирам върху плочата с орела. Там изведнъж всичко невидимо става предвидимо – от подземието бликва сияние… Отнякъде чувам светоглас: Тук е входът към портала на Бялата светлина. Изходът е в Палестина…

51

Конюшнята на светеца

Лягам да спя пред собичката на Преподобието. Лежа върху белия китеник, но в безлунния си сън дочувам тропот, някой броди пред черковната порта, излизам, нощта е черна и късогледа, а пред притвора стои кон. Казвам си: „Това е жребецът на брате Светлий, идва си у дома, Стойна е сестра на Светеца и конят очаква да му отворят.“ Гледам го – голям, едър, бял. Открехвам старата порта, той се навежда като човек и влиза. Намирам го полегнал на една страна до моята постелка. Лягам и аз. В тъмното членът му започва да възлиза, възлиза, възлиза, стига почти до ръката ми, която съм свил под главата за възглаве, още миг – ще ме докосне, скачам като ужилен. И що да видя – до мен лежи умрял за сън светецът, излъчващ първородна светлина… Спи дълбоко Светлоносецът, притиснал  между нозете вярното си копие…

52

Крайгробие

Нощ. Летя по-лек от нощна пеперуда, издигам се над старото гробище зад черквата, виждам я в тъмното и веднага им казвам: „Долу има жива жена, трябва да я изровите!“ Но те не ми разрешават да кацна, да ѝ помогна. Полегнала е настрана,  подпряла си е главата върху китката на ръката, гледа ме  недоверчиво. Нещо стърчи от гроба ѝ, завързано с червена връв. Спускам се като прилеп и дръпвам връвчицата, излиза елипсовидно колие с позлатен обков, а в него образ на красива жена, аха, казвам си, това е самата Света Петка. Но медальонът пада върху гроба, а аз отново се издигам. Кръжа нарочно над същото място и отново им казвам: „Извадете я, веднага я извадете! Оттук виждам, че е жива!“ Но не ми дават да сляза. Няма как да ѝ помогна. От съседния гроб са много недоволни.

53

Изкупление

В двора съм, в черковния двор на Светията Гьорги. Появява се рижо босоного момче с препасана през рамото овчарска торбичка, това е Кольо, от врата му висят – завързани с връв – чифт стари цървулки… Идва и ратаят Райчо, и още един, който е клисар, гледам го – в зелен шлифер, закопчан догоре, косата му е мръсноруса, пристегната с ластик. Казва ми: - Добре си дошъл! – и ми подава десницата си, за да я целуна, навеждам се, оказва се мазна. Обърсвам устните си с опакото на дланта. Същият нарежда да се съберат всички деца пред храма, щяло да има урок по поезия. В храма прииждат гости, официални лица, клисарят е поет, реди столове на редички, ще има голямо литературно четене в малката селска черква, и милионерът Т.Т. е тук, и той е поканен, не знаех, че е прописaл, влиза, оглежда и възкликва: „Тук не мога да чета, има конфликт на интереси!“ Излизам на двора и се запътвам към съседната сграда. Дървената ѝ врата е заключена. Подпирам я с рамо, не поддава. Забелязвам, че е от две отделни крила. Натискам по-силно едното. И влизам. И други тръгват след мен, един подир друг. Среща ни тесен, здрачен коридор, без прозорци, без светилник, но веднага от тавана към нас се спускат стотици ръце, които се опитват да ни сграбчат. Чувам тупуркане зад мен. Последователите ми бягат. От пода изпълзяват също ръце. Отстъпвам назад. Стигам до вратата, но тя е залостена отвън. Явява се клисарят поет и ми казва: „ Животът продължава да ни живее. И ние не му трябваме, освен за свидетели…“

54

Четвероевангелие за Мария

Издигам се към купола на храма. Пак съм в обиталището на Преподобието, издигам се с лекота, но за да не падна, махам рязко и ритмично с ръце и всеки тласък ме мята напред и нагоре, стигам до връхната точка, куполът е тук и Господ Бог е тук, седи на трона, край него е Светият Дух, но не седи, а кръжи, и Детето е тук, гледа с учудени очи спасените от него грешници, един ангел първолак е вслушан в светлите им помисли, записва дума по дума какво си приказват, гледа да не пропусне нищо, турнал е тежка книга връз скутите си, а отгоре ѝ зеленее заглавието: „Четвероевангелие за Мария“. Аха, си казвам, и Светата Майка са признали за частица от Светата ни Троица, най-подир и Троицата прераства в Четворица. Кръстът има четири края, вече ще се кръстим с четири пръста.

55

Просфора

Оправям завивките на леглото ѝ и се чудя как съм го правел преди. Защото под завивката напипвам кушетка, а трябва да е одър. Собичката ѝ се изпълва с хора. Разпознавам П. и сестра му У. Тя коленичи пред леглото на Стойна, полага  двете си длани върху завивката. И се моли. Сетне се качва върху миндера, кляка в левия ъгъл и ме пита, добро ли е, или не, което сторих. И започва да се смалява, смалява, стопява се до замислена иконка… Накрая изчезва и се превърща в кукла. Брат ѝ П. е разстроен, запалва цигара. Започват да надничат и други, да гледат. Излизам от собата, а на църковния балкон има няколко маси с мъже, всички пият и пушат. Думам им: „Вие да не сте луди? Това място е свято или искате веднага да умрете? И през цялата ви смърт да не можете да се издължите?“ Излизам навън ядосан, нощем е, изкачвам се на билото отсреща, по пътеката на месечината към мене иде ездач, на бял кон, и ми вика: „Хайде да идем при Стойничка!“ Казвам му: „Там е пълно с народ, няма място за никого, там не се пие, не се пуши, не се вдига шум.“ А той: „Няма страшно, носим просфора, небесен хляб. Ще сторим само помен за нея.“ Подире му вървят седем конници. Чудя се къде ще се сбере толкова народ. Спират до снагата на столетния чинар и разпрягат крилатите си коне. Един от тях вади перо от светлина и започва в мрака нещо да записва. Дневникът на сънотворенията продължава.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: