Точка и Николай Милчев

21.09.2019 1

Из бъдещия сборник с разкази "Ябълковият човек"

 

 ТОЧКА

 

Историята с моята майка – Точка Йотова Данаилова, можеше да започне и така, както започват всички истории за майки – с признателност и поклон.  Аз се покланям доземи на своята майка, признателен съм ѝ до небето, но не мога да започна така. Не мога да започна така, защото първото нещо, което си спомням, като си помисля за моята майка, е страх, болка, сграбчване за гушата, ток, защото майка ми искаше да сложи край на живота си. Стана ѝ нещо. В родата се споменаваше: „Абе тя още от малка…, още тогава не беше добре”. Но подробности – никакви. Стана ѝ нещо на майка ми, размъти ѝ се главата и почна да ходи по цял ден с нощница. От сутрин до вечер спеше и от сутрин до вечер - с нощница. И погледът ѝ беше плувнал в зехтин, и лицето ѝ се промени, и ръцете ѝ трепереха. Разказвам малко като бабичка оплаквачка, но така го чувствам и така май ще го карам до края. Милата ми майчица, най-добрата готвачка в болницата, искаше да се обеси. Дори веднъж ми го каза:

– Минава ми през ума да си сложа въжето. Ама ти не се бой! – и аз изстинах.

Сега ме е срам и ме е яд, като го пиша, но тогава не смеех да ида никъде да не стане беля. Даже в мазето ме беше страх да сляза, защото си мислех, че ще я намеря обесена точно там. Всяка вечер ходех за по един компот в мазето. Кое дете не го е страх от мазета и от сенки, и от караконджули?  Като мислех какво може да се случи, най-много се плашех от компотите с ягоди. Червеният цвят на сока и плодовете като сърца ми разтреперваха ръцете. Сетете се сами какво съм си мислел.

Тогава в махалата ни стана трагедия. Братът на една моя съученичка се обеси с тел в тяхното мазе. Пак казвам страшната дума – „обеси”, ама няма друга. Тази тел ми стегна мозъка, преряза го на две. Нямах сили за нищо, освен вместо за мазето, да тръгна за тавана. В нашето мазе тел нямаше, но на тавана - тел колкото щеш. Там, на големия таван на нашия блок, на тавана със слънчевите лъчи като в киносалон, с гълъбите и паяците, имаше няколко реда дълга тел. На нея майка ми и другите жени от блока простираха големите си пранета – простираха си чаршафите. Качих се с малко столче и клещи и орязах всичката тел.

Докато майка ми лежеше и не знаеше на кой свят е, много ме беше яд на другите пранета и чаршафи, които комшийките простираха. Затова един път се качих на тавана, полях си ръцете с вода от едно шише и пипах, пипах прахта по пода и си бърсах, бърсах ръцете в чуждото пране. Само така чаршафите на мама, които тя вече не простираше, можеха да светят.

Никога не съм обичал толкова друг човек. Тя и само тя, макар че се казваше Точка, ме е подкрепяла винаги и ме е бутала напред в дългите ми и отнесени изречения и занимания. Тя носеше първите ми стихчета в местния вестник, тя си изрязваше от вестници и списания всичките ми литературни опити и изяви. Тя отиде да ми купи прясна риба чак от Никопол и я приготви така, както само най-добрата готвачка може да приготви риба за сина си. Милата ми майчица ме снабдяваше с извинителни бележки за училище от познати лекари, бинтоваше ми ръката с ластичен бинт, за да не пиша на контролните по математика. Дори веднъж, заради моите трупащи се навсякъде книги, направи така, че подложи ръката си и я ожули и разкървави, докато внасяха новата ми библиотека.

– Кожата ми ще порасне, но твоята библиотека грозна няма да я гледам!

Тогава баща ми замина шофьор на пожарна в Коми в Съветския съюз. Чудех се какво правят пожарните коли на север, в Сибир. Сега вече знам, защото целият свят гори от полюс до полюс. Баща ми замина пожарникар чак на Северния полюс, а майка ми лумна в огън – в огъня на ревността. Майка ми Точка обичаше баща ми Данаил, както жена обича единствения мъж на живота си. Обичаше го още от ученичка в гимназията и казваше, че и баретата ѝ се повдигала нагоре, като го мерне. Обичаше майка ми моя баща и както кучето обича далечината и дирите в далечината.

И тя тръгна по неговите дири на ценител на женската красота. Баща ми не беше светец по любовна линия, но тя прекали страшно. Пресрещаше и правеше скандали на жени, които са се мотаели и увивали около него. Караше ги едва ли не да пишат показания, да се кълнат в децата си, че не са имали нищо общо с него. Дори ми се струва, че веднъж я видях преоблечена с дрехи на стара жена да следи една от вероятните любовници на баща ми. Горкият аз! Завърших средно образование с баща пожарникар в Сибир и с майка на екватора на ревността. Добре, че завърших средно образование, за повече нямах сили, макар че после учих две години българска филология.

Сега, като си мисля, такава любов като майчината към татко не е имало. Ще ви кажа две неща – режеше му ноктите на краката и на ръцете с крива ножица, докато спи. Толкова внимателно и нежно му режеше ноктите, че той нито един път не се събуди. Готвеше му крем какао почти всяка нощ, защото ако крем какаото, вярваше тя, не се готви нощем, не е нито достатъчно тъмно, нито достатъчно сладко. А татко умираше за крем какао. А майка умираше за татко.

И го обичаше толкова, че поиска да му роди втори син, макар да беше ясно, че в нейното психическо състояние второ дете ще я съсипе. А и разликата между мене и евентуалния втори наследник щеше да е бая години. На всичко беше готова мама, само да е близо до татко, само да е близо до мен и ако може – до нас да застане още един член на фамилията. Трима бяхме малко. Месеци наред ми говореше как ще обичаме бебето, заведе ме да гледаме коритца, играчки, дрешки и одеялце. Одеялцето беше синьо, с нарисувани по него бели ангелчета.

Но бебето не дойде, не дойде и стана страшно. Тогава мама пак легна. От сутрин до вечер с пижамата в леглото. Напусна работата си като готвачка в болницата, по-точно я съкратиха. Макар че беше зле, в последния ден, преди съкращението, мама отишла в кухнята на болницата и почнала да готви качамак. Прощален качамак. Медицинските сестри и лекарите много обичаха да им готви качамак.

Тогава мама получила просветление. Излязла в двора на болницата и до един дувар накъсала здравец. Върнала се, нарязала здравеца на ситно и го сложила в качамака – за здраве. Много качамак сготвила. Нахранила и медицинските сестри, и лекарите, и болните, и здравите нахранила, и целия град.

Тогава татко изведнъж умря. Умря през зимата и никога няма да забравя как полусънена, плачеща, облечена от други хора в тъмни дрехи, мама запали печката. И като слагаше непрекъснато дърва, викаше:

– Чакай, Данаиле, чакай миличък, сега ще те стоплим, само чакай!

Това го изтърпях, но когато взе да слага тави и тенджери и да се кани да му готви, я хванах през кръста. Сърцето ми се разби завинаги и завинаги разбрах, че такава жена като Точка Йотова Данаилова няма на земята, че няма такава като нейната любов и че няма толкова объркана във фантазиите си и сърцето си майка и че всичко ѝ е на място, като на никоя друга.

На погребението на баща ми пристигна и професорът психиатър, който я лекуваше от години – нещо като морална подкрепа. Поговори с полуживата Точка и дойде при мен.

– Нали знаеш каква е окончателната диагноза на майка ти?

– Зная – отговорих и произнесох гадната, стряскаща психиатрична диагноза.

– Не – рече професорът. – Диагнозата е любов.

Бях му благодарен, че точно това каза. Затворих си очите, че е маниерно, че е литературно, че е професорско успокояващо говорене. Бях му благодарен тогава. Сега, години по-късно, знам, че е бил прав. Думата може и да не е любов или точно любов, но кое от това, което ви разказах, не е любов? Кое не е любов, ако мога да попитам?

Малко преди да затворят ковчега с мъртвия ми баща, тя сложи до ръцете му най-скъпото си украшение – бронзовият си медал по скок дължина, който бе спечелила като ученичка в едно околийско състезание. Беше му дала златната си любов, сега му даваше бронзовата си слава.

Ужасното е, че след смъртта на татко мама започна да пие. Тя, която никога не беше близвала друго освен пяна на бира, почна да пие и дори да прекалява. Скъсала ми е нервите. И когато й се озъбих защо пие, тя ми рече:

– Защото е дълъг денят и защото го няма баща ти.

А аз ѝ се обаждам всеки ден, звъня ѝ по петдесет пъти на ден и ако не я открия и тя не вдигне телефона, звъня на комшиите. После звъня на когото се сетя, а после взимам такси и отпрашвам към Плевен. Взимам такси, защото не мога да карам кола. Нищо не мога да правя като хората. И едно стихотворение като хората за нея не мога да напиша. И равновесие не мога да пазя, когато съм уплашен за мама. Мога само да ѝ звъня по телефона и да треперя, докато вдигне. Като каже: „Да, Точка съм” – и ми олеква. Малко ми поолеква.

 

 

ФОТОТО

 

Фото Хаджийски, или както всички му казваха Фотото, не беше само фотограф – беше и дявол. Дявол на тази черно-бяла магия от образи, фантазии и снимки. Имаше един дървен крак – спомен от злочестите български войни, имаше една жена, една малка дъщеря и една ангелска дарба да вижда красотата. И ангел беше този художник фотограф, изселен след 9 септември от пиринския край в нашето село за залитания по македонския въпрос. Снимките му не бяха снимки, а ангелски пера и рисунки. И все пак, каквото и да снимаше – хора, планини, мъки, сватби и погребения – всичко после дорисуваше с черен туш и с черен молив.

– Нищо не е такова, каквото трябва да бъде. Нищо не е такова, каквото изглежда. На света трябва да се помага с красота и рисунък – обясняваше Фотото, когато го питаха защо снимките му са картини.

Живееше със семейството си под наем в една стара къща срещу нашата. Тази къща нямаше порта, в нея се влизаше по три каменни стъпала, наредени едно над друго върху дувара. И се слизаше в двора пак по три каменни стъпала. Като го гледах как куца и като дочувах как проскърцва петата на дървения му крак по тези стъпала, ми ставаше мъка. Чук, чук, чук – и Фотото стъпваше на дувара. Чук, чук, чук – и слизаше от дувара в двора. Сякаш каменна планина изкачваше, за да си влезе в квартирата. Фотоателието беше на втория етаж на къщата и хората идваха от целия край да се снимат. Искаха да са хубави хората – и от Рибарица, и от Тетевен, и от трите помашки села, че чак и от Луковит и от Голяма Брестница – всички искаха да са хубави и да се снимат. Снимките му нямаха равни, нечувани бяха. Романтични, отнесени, сякаш бял вятър преминаваше през тях и всичките лица на хората бяха обърнати леко настрани, с повдигнати брадички, загледани в светлото човешко и любовно бъдеще. Краищата на снимките ги изрязваше на специална машинка и къдриците бяха като къдрици на бебешка блузка. Слагаше снимките в машинката, натискаше внимателно един лост и хоп – къдриците бяха изплетени. Романтична работа.

Чел съм, че някога индианците в Америка се страхували да се снимат, защото мислели, че снимките ще откраднат душите им. А нашите хора умираха да се снимат. Снимаха се, когато можеха и сякаш се надяваха снимките да им донесат безсмъртие. Забелязал съм и това, че фото Хаджийски използваше особена хартия за своите шедьоври – грапава, на съвсем мънички зрънца. Гледаш снимката и мислиш, че е от скреж, който не се стопява. И нали сме от край, в който мраморът е на особена почит –тези снимки сякаш бяха нарисувани върху най-фин бял мрамор. А подписът на маестрото върху снимките можеше да се сравни само с подписа на майстора на фреските в Боянската черква – тайнствен и респектиращ. Фото Хаджийски – беше изписано с блед туш в долния край на всяка снимка. Фото Хаджийски – леко, ефирно и малко надясно, и малко нагоре – не подпис, а фрагмент от стенопис.

– Като идват толкова жени при него, дали не е снимал някоя чисто гола? – питахме се ние, момчетата.

Чак чисто гола, едва ли някоя ще се съгласи, но гола до кръста сигурно е снимал – в това бяхме убедени, макар че такова доказателство никога и никъде не се намери, за наше съжаление.

Баба ми например единствена се снима при него цели четири пъти и все не се харесваше. Тя единствена на света не си харесваше снимките. И как да ги хареса, като имаше голяма пъпка на носа и пъпката винаги личеше. Накрая застана в неправилна според Фотото поза и този козметичен дефект изчезна от хартията.

Аз толкова обичах баба, че като дете от замъгляваща любов я целувах по пъпката. Целувах я, защото не я забелязвах тази пъпка – толкова обичах баба. И сега, като я гледам на тази нагласена снимка, сякаш не е същият човек.

Една медицинска сестра от Тетевен пък толкова обичаше младия лекар, че реши да му подари своя снимка. Снима се с цветна рокля, после с тъмна рокля и тъмно поло – тогава полото беше на мода. И с вълнен планински пуловер се снима, и с касинка на медицинска сестра и все не можеше да реши коя снимка да подари на доктора, за да я хареса и залюби. Но за надписа на снимката беше решила твърдо – „гори, поля минавай, но мене не забравяй”. На това посвещение никой, включително и млад лекар, не можеше да устои.

Така е, на снимките на Фотото и на някои от надписите върху тях никой не можеше да устои, но разрешителното за частната практика на фотографа трябваше да се поднови и фото Хаджийски дойде у нас. Баща ми беше секретар на общинския съвет в Тетевен и можеше да му помогне. И обеща да му помогне. Фотото пи едно кафе, държа се много почтително с баща ми, дори ми се стори, че лицето и ръцете му бяха изчезнали някъде, изпи си кафето и си тръгна. От такива хора лъхаше на нещо друго – уж си приказва с теб, а го няма. Нали е човек на магията и образите, гледа и през теб, и в теб.

Фото Хаджийски си тръгна, а баща ми след минута изхвръкна да го гони – по-точно литна да го стигне и да го сграбчи. Човекът беше оставил под покривката на масата плик с пари. Сега, като си мисля, този плик с пари не е бил точно рушвет. Болка е било. Страх е било, надежда е било, защото какво ще прави художник фотограф без апарата си, без професията си, без прозренията си? Затова е оставил плика. Но татко изхвръкна и чух как по стълбата на къщата ни почуква, почуква, почуква и се спира дървеният крак на изкусителя. Още не знам дали е бил кракът на фотографа или гневът и обидата на баща ми.

– Неговата мама, ще ми дава пари! – димеше татко. – Той не знае ли, че аз не съм…

И седна, сразен от обидата и обгърнат в пламъци, на стола, където преди малко беше фотографът. И столът лумна.

Магията със снимките обаче продължи, фотоапаратът щракаше и щракаше, защото работата с разрешителното в края на краищата се уреди. Цялата околия стана по-красива и накъдрена, всички се разхубавиха и грейнаха – имаха си портрети, имаха си и друг свят, и друг живот.

Тогава да си направи снимка отишъл и бате Васил – най-големият рибар на селото. Отишъл с въдица, с гумени цървули и с торба. Като е най-големият рибар, да се снима като баш рибар. Искал по-голяма снимка, щял да я слага в рамка. После Фотото, леко смутен, споделил, че като свършил със снимането на гложенския Хемингуей, бате Васил му казал:

– Ще те призная за майстор, ако снимаш рибите във Вита. Иди на два-три вира надолу по реката и снимай рибата. Ако видя на снимките, че си снимал дъното на вира и на снимката се вижда риба, ще те призная за фотограф.

Новият игумен на манастира пък накарал Фотото да го снима как гледа облаците от терасата на светата обител. Терасата на Гложенския манастир е висока до небето. Така щяло да си личи, мислел си игуменът, че той е близо до Бога и до истинската източноправославна вяра. А и евентуално ако дойдел Ловешкият владика, да види тази богоугодна снимка.

Веднъж една помакиня, изпреварила своето време, накарала Фотото да я щракне върху седалката на мотора на мъжа ѝ, уж че тя кара мотора. Нещо като портрет на ранната еманципация.

Тогава дошъл денят, в който му поръчали да снима музиката.

– Ела ни снимай музиката тази вечер – това му поръчал директорът на мебелното предприятие.

Директорът искал да каже - ела ни снимай веселбата и банкета, а Фотото разбрал, че най-после са му поръчали да снима самата музика и се уплашил. Цял живот очаквал този момент, но се уплашил. Как се снимат ноти, как се снимат трептения, как се снима музика – това изобщо не му било ясно. Да се снима оркестър и банкет – да, ама музика? И започнал да щрака в несвяст и снимал, снимал – и банкета, и танците, и кларинета, и акордеона, и тъпана в едър план и онова същество, което си мислел, че е музика във въздуха. Всичко това се виждало на снимките.

На снимките се виждала невидима и музиката, защото хората, които имат снимки от тогава, почнат ли да ги гледат, чуват музика.

След като успя да снима даже музиката, фото Хаджийски полетя във въздуха, летя, летя, а после стъпи на земята и направи къща за семейството си. Изнесе се от квартирата, която нямаше порта. Новата му къща беше до реката. Тогава, като в лош филм, или като в естествен български филм, някой завидя на Фотото, завидя му и за летенето, и за къщата на два етажа. И почнаха доноси, клевети и му отнеха разрешителното за частна практика. Баща ми вече нямаше власт да му помогне.

И защото казах лош филм, точно като в такъв филм заваля и дойде голямото наводнение. Вита бучеше, носеше дървета, агнета, печки, колелета и злоба, и лошотия, и пясък, и тиня, и светове и стигна до новата къща на Фотото и я обгради отвсякъде – като армия, която го напада.  Фотографът художник не пиеше, но от мъка, че му бяха взели разрешителното, че вали и не спира, че жена му все работеше като общ работник в кухнята на фабриката, че дъщеря му не влезе в немската гимназия в Ловеч, че е нощ, че къщата може да си замине, се напи и започна да хвърля каквото види, в прииждащата река. Беше като войвода на отчаяна, притисната до стената в ъгъла чета. Хвърляше снимки, плаки, фотоматериали, химикали някакви, моливи и туш, хвърли и един опушен и почернял стол, машинката за къдрене на снимките, накрая изхвърли големия си фотоапарат със статива и всички джаджи и магии.

– Хайде-е-е – извика той на фотоапарата си и на магиите. – И много здраве на рибите! И ги снимайте, снимайте рибите в мътната вода! – и се чуваше как дървеният му крак почуква.

Колко хубаво щеше да е, ако тази приказка завършваше как след време рибарите от селото хванали един голям, ама много голям клен и в него намерили фотоапарат, пълен с подводни изображения и легенди. Да, ама това не е приказка. Истината е, че на другия ден една остаряла в нощта на потопа жена намери само статива на фотоапарага.

 

 

ЧЕРВЕНА ВОДА

 

– Аз хубава ли съм, другарю капитан? Хубава ли съм?

Аз - нищо.

– Е така, като ме гледаш, хубава ли съм? – жената се наведе към мен и се разтрепери.

– Хубава си.

– А тогава защо моят Исмаил обича Гюла?

Така обикновено започваше разказът на моя баща за срещата му с една помакиня от тетевенските  села.

Слушал съм този разказ милиони пъти, милиони пъти. А сега и да се скъсам, няма да мога да предам цветовете, мириса, колорита, страстта и начина, по който баща ми го разказваше. Най-интересното беше, че той играеше тази кратка история като на сцена. Пулеше си очите, кривеше леко устни,  снишаваше и увеличаваше гласа си, обзавеждаше го с различни интонации. И следеше, следеше как въздейства на слушателите тази приказка за любов и ревност.

Тогава баща ми е бил капитан от милицията, началник на околийското управление, и е било естествено при него да идват много хора. Така дошла и тази помакиня.

– Е като съм хубава, тогава защо Исмаил обича Гюла? – изговаряше баща ми и започваше да описва помакинята. Рисуваше я като майстор на портретната живопис. – А тя, облечена с елече, стегнато за нея – тук следваха описания на лоторки, украшения, цветове и багри. – Кърпата ѝ, кърпата ѝ – казваше капитанът от МВР и размесваше цветовете на кърпата - зелена, синя и леко лилава, и малко жълта – и допълваше - с много красива подгъвка над ухото и закопчана с фиба, а фибата – бронзова.

После описваше лицето ѝ, представяше го във вид на прясно сирене.

– Устните ѝ – шипково вино, бледо шипково вино.

Слизаше към шалварите ѝ – копринени, сини, тъмносини и надиплени, и завързани с колан.

Тук баща ми се усмихваше повече от тайнствено и разправяше поне пет минути за секретите на тези колани – как се стягат и как се развързват. Разказваше като вещ в тези работи. И тук идваше кулминацията. А кулминацията бяха гърдите на тази жена.

– Като малеби, потрепват като малеби под коприната. Повдигат се нагоре, трептят встрани, притулват се надолу – прехласваше се баща ми и говореше за малините върху малебито и за сиропа върху малебито.

И сега, като видя хубави женски гърди, аз си мисля за малеби.

След описанието на тези прелести идваше любовната история. Баща ми я предаваше от името на младата помакиня.

– Не се живее така повече, другарю милиционер! Не се живее! Исмаил продаде москвича. На Гюла ѝ ставало лошо в лека кола и той я продаде. Продаде нашата кола заради нея. Той я изкарвал с колата по полето, а тя ѝ се вие свят, лошо ѝ е. И той купи мотор. Голям мотор и с това ми скъса сърцето. Видях ги на мотора – той кара, а тя се впила в кръста му като пиявица и…

Тук баща ми леко забавяше разказа:

– Шалварите, шалварите ѝ на Гюла се веят на мотора и плющят като знамена...

Баща ми спираше, почукваше с кокалчето на показалеца си по масата и смайваше света:

– А такава жена, с такива шалвари – като седне на камък и го излюпва.

После идваше ред на магиите и на огъня.

– Какво ли не опитвах? – продължаваше историята на тази Жулиета от село Бабинци. – Ходжата, който е братовчед на мама, чете за разваляне на магии. Аз заклах черна кокошка и зарових главата ѝ в Гюлината бахча. Исках да запаля плевника на Гюла, ама се сетих, че е близо до къщата на сестра ми и се уплаших.

Тогава ми казаха за червената вода. Много ме е срам с тази червена вода, другарю милиционер, щото това не е много свястна работа, ама нямах накъде. Взех бяло брашно от мелницата в Златна Панега – така ми казаха, брашното да е от там. Пресях го, като си движих само раменете. Маята я купих направо от фурната в Тетевен и тогава се умих...

Е, тази работа с умиването беше най-деликатната и баща ми я плъзгаше някак леко, с финес.

– Умих се като жена, дето е в месец, и с тази вода му омесих пита. Прълнах я на гьоза на печката, стана на колела отгоре и я опекох. Опекох на Исмаил пита с червена вода...

– Тук – казваше баща ми – телефонът звънна. И добре че звънна, защото си бях глътнал езика.

Приказките на баща ми тръгваха към своя край бързо, защото хората се шашваха и додето разберат каква е тази пита с червена вода, той завършваше с последното изречение на жената:

– Нищо му няма. Яде от питата с червена вода – и нищо. Пак е с нея. Дошла съм да го арестувате, другарю капитан, да го затворите в милицията, та да спре да я обича.

 

 

СЕЛСКАТА ВЕНЕЦИЯ

 

Няма начин някои от великите прадеди на нашето село да не са ходили до Венеция или да не са сънували Венеция - няма начин. Иначе как биха се сетили да предложат на хората и хората да се съгласят и да си направят красива река под къщите. Да-а-а – красива малка река, която, открадната и отклонена от голямата Вита, минаваше край къщите на селото и дори под самите къщи. Тази малка река, която наричахме вадата, приказваше, бляскаше, подскачаше, поеше краставиците и доматите в дворовете, отнасяше скандалите и сдобряванията, и боклуците от къщите отнасяше понякога.

Вадата е построена в края на XIX век и е била истинско чудо на мисълта, на парите и любовта към водата, към движението и влагата. Не че в Балкана не вали всеки следобед, не че Вита не е наблизо – не, но моите венециански планинци искали водата до тях, до дворовете си, до масите и леглата си. И си я направили – иззидали каменно корито, колкото човек да върви наведен, копали, мъчили се, ровили се, карали се откъде точно да мине, под кои къщи да се провре и водата във вадата тръгнала през селото. И изтекли много години.

Ние, децата, се дивяхме на това чудо, защото ловяхме риба. Имаше във вадата риба и отваряхме капаците в мазетата на някоя водна къща и направо оттам, от мазето ловяхме риба. Чудо на чудесата и чудо на рибите! Жените се радваха, че поливаха дворовете и градините си, мъжете - че водата въртеше две воденици, бабите и старците - че има къде да седят на хлад. Комарите и водните змии също се радваха, че има къде да се въдят. И котките се радваха, че имаше къде да се оглеждат.

През тези лета, в които слънцето печеше мозъка ми, а водата разхлаждаше краката и гърба ми, аз я опознах тази вада. Знаех как мирише сутрин при изгрев – тогава миришеше на петльово кукуригане, на събуждане, на пушек от запалени и през лятото печки, на пържени яйца. По обед я обземаше мързелът, спираше да се движи и само по някой слънчасал плъх си поклащаше опашката и изчезваше. Следобедите обикновено я хващаше едра шарка. Шегувам се – тогава в Балкана винаги вали и водата във вадата се изпълваше с водни балончета, които аз мислех за шарка. После вадата дремеше, после вечеряше с някой изхвърлен зелев кочан или обелка от картоф и заспиваше. Не заспиваше – правеше се на заспала, а си говореше с рибите, със звездите и шумоленето на някоя върба или круша.

Каквото и да разкажа за тази по-малка сестра на каналите в хилядолетната Венеция, все ще ми се струва, че няма да стига, че няма да е каквото трябва. Затова ще си спомня само за няколко къщи на гложенски венецианци, в които съм ходил, гледал, въртял, говорил, мълчал, чудил съм се, влюбвал съм се и съм пораствал.

В горния край на селото, откъдето започваше вадата, беше къщата на учителката. Красива, колкото съм могъл да си помисля тогава, тази учителка беше слънце. Огряваше като в песен от песнопойка на панаир и къщата си, и училището, и селото. Мъжете бяха толкова влюбени в нея, че се молеха децата им да повтарят класовете, само и само да я гледат и да се губят в нея – и пак, и пак.

Жените, като я видеха, не можеха да гъкнат – толкова хубава беше. Децата я обичаха, обичах я и аз, защото ми даваше уроци през лятото и като се убедеше, че не мога да сметна две и две, ме слагаше да спя на диванчето в кухнята.

Докато спях на диванчето в кухнята, водата на вадата ме понасяше, отдалечаваше и ме спасяваше от математиката, от наближаващия петнадесети септември, от това, че баба ме караше да събирам сено по ливадата, която няма край, и да бера безкрайни ябълки.

Мъката ми в този случай с учителката е, че все пак трябва да си спомня как мъжът й веднъж пощуря - пощуря от ревност. Ревнуваше я страшно от татковците, които искаха децата им да повтарят. Викаше, блъскаше, строши едно малко столче, счупи ваза от бюфета и накрая изхвърли учебниците, по които тя ме учеше, във вадата. Не е хубаво такива работи да се случват на красиви учителки, но се случват.

Малко по-надолу, до сами вадата, беше къщата на дърводелеца. Този мирис на талаш, който се носеше там от работилницата му и от целия му двор, ме побърква и досега. Бяхме приятели със сина му и се заравяхме целите в талаша. У тях навсякъде имаше талаш. Шушнехме в талаша, щипехме се, пълнехме вратовете на ризите си с талаш, даже синът на дърводелеца ме научи да ям талаш. Още имам вкус на смола върху езика си.

В двора на къщата бяха наредени готови за продажба по някоя маса и столове и ние се качвахме по тях, ядяхме сирене и домати на вестник, щуреехме. Момчето на дърводелеца помагаше на баща си в работилницата. И изведнъж, изневиделица, като звън на банциг се чу, че дърводелецът си отрязал два пръста. По-късно моят приятел ми разказа, че предните дни, преди инцидента, баща му изненадващо взел да прави дървена лодка – не много голяма, но все пак лодка. Никога не бил говорил за кораби и лодки, а и какви лодки в Балкана, но направил лодка. Пуснал я във вадата и я гледал как отплавала и как се шмугнала надолу в сенките под къщите. И така се разнежил и размечтал, че си отрязал на банцига двата пръста.

Голямата къща с парите – така ѝ казвах аз на най-голямата и хубава къща в селото, под която вадата минаваше нашироко и която беше точно срещу нашата къща. В нея някога е живеел дожът на нашата селска Венеция –чорбаджи Дако.  

– Николайчо – шепнеше баба, - като момиче веднъж влязох у бай Дако, влязох да налея вода от тяхната чешма, те имаха чешма в двора, и гледам – Даковица разстлала черги, а на чергите – пари, купчина книжни пари, мухлясали. Тя взела една вила и обръща парите с вилата. Подхвърля ги и ги обръща - като сено.

Баба продължаваше с една рачешка история, на която аз много не вярвам, затова ще ви я предам като приказка.

Накрая на селото имало един дол, Вежнишки дол, с хубава, силна и студена вода и с раци в него, с много раци. Там, при този дол, пътят от Тетевен се сбръчквал, ставал тесен и дълбок, треперел от страх пътят и разни прадеди хайдуци причаквали търговците и ги обирали. Парите криели високо нагоре, в една водна пещера, пълна с раци, и бъдещият чорбаджи Дако бил един от тях.

Тук баба едва шепнеше:

– Затова им мухлясваха парите и само при тях от вадата излизаха раци. Големи раци, ама не стават за ядене – горчат.

И баба започваше да танцува това, което се е случило тогава. Извиваше  ръцете си като вятър и казваше:

– И тогава вихрушка, ветрове, и хайде-е-е, хайде-е-е, и парите – във вадата. И аз, Николайчо, нали съм малко момиче, тичам след тях.

Почти без глас, баба изфъфляше една последна тайна:

– И накрая жената на чорбаджи Дако се удави във вадата. Ама те казваха, че си е умряла.

Сега направо ми спира дъхът и ми изстиват гласните струни, защото трябва да разкажа за една песен. Във Венеция песни колкото щеш – китари, фестивали, любов, а тук - само една песен, една любовна песен. Бях влюбен във Венета, внучката на легендарната Денка, за която имаше написана специална песен – със специална мелодия и специален текст. Написал я мъжът на Денка година и половина преди да се оженят и цялото село се гордееше, че има своя лична любовна песен. „Ах, мило мое Денче, бавно минават дните в разлъка, копнея днешна мъка” – плачеше припевът. Все ми се струваше, че в последния ред е пропуснато едно „в” и че трябва да бъде „копнея в днешна мъка”, а не „копнея днешна мъка”, но не смеех да питам баба, защото тя, като запееше тази песен, си мислеше, че е писана за нея и че няма как да има грешка. Веднъж се престраших и както бях отишъл у моята любима Венета, внучката на възпятата Денка, я попитах:

– Как стои тая работа с припева в песента за баба ти? Много ми харесва, ама ми се струва, че е пропуснато едно „в” – това попитах моята любов – дали едно „в” не е пропуснато?

Господи, в каква аристократична къща над вода живееше моята малка венецианка! Аристократизъм, плюш, стари черни мебели, пердета, каренца и финтифлюшки. И снимки, стари снимки по стените. Сигурно, за да ме ошашави съвсем, Венчето отиде до пианото, посвири половин минута и каза:

– Песента за баба е виелица, снежна виелица. Дядо цяла нощ вървял в снега, за да види баба, и в тази виелица измислил и текста, и музиката. И в последния ред няма „в”,  с „в” не може да се изпее.

Мислех, че песента е по-топла, а тя излезе ледена. Но когато става дума за любов, всичко е възможно. Това обаче го разбрах за пореден път, когато Венчето завърши консерватория и се направи, че не ме познава, като се срещнахме в трамвая, в София. Когато пишех тази история, аз исках да я предам с лиризъм, поетично и красиво, като песен във венецианска гондола. Но Венчето тогава ме подмина като графиня, завършила консерватория в Италия, затова аз сега ще обърна плочата и ще бъда откровен до края.

Умишлено премълчавах, че и те гледаха кози и кокошки зад лятната си кухня. Бях решил да си измисля и да излъжа, че у тях имало стая с нарисувани пауни, които пеели по залез слънце - на всичко бях  готов за любовта си. Но сега ѝ го връщам и ще спомена, че старците от селото, които минаваха край тяхната прехвалена къща, винаги куцаха с единия крак, куцаха и намигаха. Дядо ѝ на Венчето, нашият велик композитор и поет, почнал толкова да се плаши за любовта си и за песента, че взел да троши стъкла от шишета и да ги хвърля във вадата под къщата си. Дебнел да не би някой друг влюбен Ромео да мине тайно по вадата и да направи нещо неприлично с честта на Денка и на къщата. А бе и той бил ревнивец, макар и талантлив.

И представете си - и с това мисля, че си отмъщавам на Венчето докрай – в селото някога се появил и един хубавец, който наистина куцал. Дали си е бил порязал крака на стъкло под музикалната къща, е друг въпрос,но куцал.

Сега идва най-тежката част. И най-черната, и най-мраморната. Затова, за да не ми тежи много и да ми олекне на душата, ще карам направо. Последната къща на селото до вадата беше къщата на семейство инженери, които работеха в  „Мрамор и гранит”. В това предприятие се вадеше черен мрамор. Нашето село се слави с черния си мрамор и то черен с бели жилки. С такъв мрамор беше облицован отвътре и мавзолеят на Георги Димитров, дето го гръмнаха. Гръмнаха мавзолея на Георги Димитров и кариерата за черен мрамор с бели жилки гръмна също. Спря, закриха я. Накрая дадоха на всички работници по половин пале с мрамор – и чао! Остана само баирът, от който вадеха мрамора. Остана да стои нахапан като от ламя – баир с черен мрамор, нахапан от ламя.

Тогава мъжът и жената пощурели от мъка. Като им докарали в двора на къщата палетата с мрамор, започнали да го хвърлят във вадата. Хвърлят, хвърлят, и мраморът плиска и потъва, плиска и потъва, и във водата черните му и бели жилки светят и се полират още повече. Едва ги спрели, щели да заприщят водата, да запушат вадата, а със запушена вада – каква Венеция?