Щастлив живот и терзание

27.09.2019

Христо Слави Рачев

Живея си щастливо в Созопол, но напоследък нещо ме терзае, видимо някъде из подмолите на подсъзнанието. Още не разбирам каква е причината. Написах няколко интуитивни странички за царя, за Бойко, въобще за българската орисия, за ръководителите ни, които като коркови тапи изскачат на българската политическата повърхност. Усещането е като да си прекалил със сладкото, с кофеина.

Едно чувство за несправедливост, изпортили са те на другарката, само защото си погалил току що поникналите гърди на Мимето. Намирам за дълбоко несправедливо да искаме от един човек, бил той и министър председател, с лопата да изрине фекалиите трупани половин век. Ето ти майна президентска власт и отваряй всички досиета незабавно. Или, „Костов, до три да си направил приватизацията, да вдигнеш заплатите от 7 долара на 200, да превключваш на задна скорост и сбогом недостижим комунизъм, здравей демокрация.

Досадна е страстта да се ругае, особено когато стане масово занимание - човекът, партиите, за които всъщност си гласувал. Виждаш ясно, че мъкнат чудовищен товар и отговорности по всички възможни направления. Тежест, от която две струи лайна ще рукнат през носа ти, а очите ти, за първи път ще изхвръкнат една педя пред носа, ако поемеш само нищожна част от този товар.

Но критикуваме ли, критикуваме, ругаем, псовисваме. Позната до болка хъшовска героика. Ами моля, това e нашият министър председател. Не живея в катун, имам си премиер, имам си правителство и му дължа уважение. Питат ме, веднъж на четири години, за кого да пусна бюлетина. Пускам я. И знам, че има значение. През останалото време мога да изляза на площада, за и против някой проблем за оправяне.

Крача в редицата, до мен крещи някакъв идиот. Съмишленик, но има идиотски вид. Северните народи също протестират, но лумпените са изпаднали някъде и съвсем не са зле. Виждам ясно как Бойко Борисов се опитва да лавира между кинжалния огън на двете съседски годзили. Да се опитва да разплита европейските възли, оплетени като кълбетата и преждата на баба ми. Да укротява бесовете на очевидни мръсници и катили от всякакъв калибър, наобиколили държавната софра. Не, ще критикуваме, скрити от засада, без никаква отговорност, ще мятаме епитети, ще точим нокти, без да сме в състояние да свършим някаква полезна работа за другите. Настояваме за някаква салонна интелигентност, без да притежаваме и капка от нея. Искаме някакъв Христос да ни управлява, а сме обикновени юди от третия вход, които не плащат за чистачката. Искаме свръх почтеност, а сме бивши доносници. /Тук, позволете да сменя местоимението, защото доносник не съм бил, донасяха за мен/.

Значи искаме невъзможното. Разбрахте какъв крадлю е бил Стамболийски. Който не е разбрал, да знае. Огромен, недостижим. Как се е оправял с толкова валути, имоти, подставени лица. Разбира се, че ако отхлупим похлупака над голямата трапеза на управляващите, веднага ще проумеем, колко важна е правосъдната система.

Преди това закъсняло прозрение, ще е необходимо още едно, трябва да построим нов град със затворнически комплекси, за да побере всички нарушители на закона. Както и няколко луксозни палатки за полеви европейски съдилища. Кой от ругаещите може да се справи с това. Дали е задача, която се решава с едно интервю на министър председателя с Цветанка Ризова /наричана от мен „мухата“ /. Защото ако снимате с макрообектив една муха, ще получите апострофиращата Цветанка.

Ах, този сладък гъдел, безнаказано да злословим, храбро прикрити зад стобора или чак зад океана. Обвиняваме в корупция, но плащаме мигом на чиновниците, за да си придвижим проблема. Че да платиш под масата е далеч по-голямо свинство, така корумпираш цяло съсловие, никой след теб няма шанс да получи услугата по нормален път. Докато няма разкрита афера, безспорни доказателства, добре е да овладеем простака в себе си. Виж при царя нещата са ясни. Голям многопластов грях. Но и там по-интелигентно с ругатните, епитетите, катахрезите и говоренето зад гърба. Това солипсистично говорене има една низка цел, какъвто е смисъла на тази дума - досадно утвърждаване на личното аз.

Потиснатият човек размахва юмручета. Джапнал е една ракия и тъй сърфиращ на вълната, реве та се къса и щом види сопата потъва с гъргорене под водата. Отказвам да пея в такъв хор с широко отворена уста.

Квалифицираните хористи пеят със заоблени устни, сякаш ще правят кръгчета от дим, за да не се виждат кучешките им зъби. Грозотата вреди.

Уважавам моя министър-председател, неговия статут, въпреки че не съм гласувал за него. Министър- председателят на България. Дедите ни със сълзи на очи са мечтали да имаме държавност. Наша конституция, българска полиция без фесове. С фуражки. Закони премислени и гласувани от нас.

Имам правителство, не живея в страна с улични боеве. Не харесвам руския капитализъм и ако ще избираме, предпочитам американския, европейския, пред едноличния имперски, олигархичен, че и войнствен капитализъм. Живях в Америка близо три години, първо във Флорида, после в Колорадо. Колосална, демократична страна. Избрах Созопол. Над един милион българи у нас избират БСП.

А бе, човеци! Да не се събуждате от хибернация.

Напоследък се опитвам да сглобявам човешки думи изпълнени с внимание по повод рождени дни на приятели, близки и сродни души. Нещо като освежаване на този жанр във Фейса. Не проумявам как може да се напише само ЧРД на близък, обичан човек.

Това е пропуснат шанс да стоплим измръзналите си души и тези, които ценим с няколко искрени и по-дълбоки думи. Този жанр съвсем не е лесен, още по-малко нов. Това е поезия с адрес. И пощенски код. Има великолепни образци. Казимеш Брандис, Кафка, Киркегор… Кой не знае, че литературната форма, може да продаде калпава теза, чувство. Коварно е. Все още вярвам, че може да пише този, който е чел и препатил. Боже, как си личи, дори от една дума и препинателен знак, невежият и зъл човек, който иска да мрази на воля. Чуйте ги само, за всичко са виновни американците, евреите или каквото им скимне. Парад на мнителността, на лишените от ум и практично мислене люде. Обезателно има заговор. Оглеждат се, доверително, всичко е програмирано. За тези хора няма триизмерни пространства, неосветени исторически документи и нови факти. Духовно несъстояли се хора. Безнадеждни българи, преливащи от копнежи за миналото и хибридни руски пляски.

Ето, олекна ми. Това значи е било.

ПП

След година ще добавя: Мъдрост вместо екзалтация в кухнята. Можем да си върнем отнетите права, единствено, когато сме рамо до рамо с другите. Не през десет метра. Да не се разпознава улицата от глави, хиляди хора. Народ.