Изборите са времето за очертаване на проблемите в настоящето. Местните избори са особено благодатни в това отношение: при тях сякаш „мястото” е това, което допълнително подтиква проблемите „да заговорят”. А „мястото”, освен настояще, е и особена еластична „очевидност”, побираща миналото „тук и сега“. Правя цялото това предисловие като софиянец и жител на столицата: смятам, че на предстоящите местни избори в София всеки е редно да постави проблемите от собствената си камбанария, с оглед на онова, което вижда и което според него се откроява в един общ хоризонт.

Знам, че ще се говори и вече се говори за болезнените „общи места” – за въздуха, който дишаме, за инфраструктурата и за ремонтите, за почистването, образованието и здравеопазването в столицата.

Аз искам да насоча обаче дебата и към „местата на паметта”. Те също са важни, не по-малко болезнени и наистина много важни. За София, а и за цяла България. Защото, по думите на големия френски историк Пиер Нора, тъкмо те ни дават възможността да разберем кои сме и то в светлината на онова, което не сме. 

Дали това не е спор пак за „ланшния сняг”, ще попитат някои.

Не е така.

И ще се позова на една съвсем скорошна резолюция на Европейския парламент (19 септември 2019 г.) – обръщение към гражданите на Европа, каквито сме всички ние. Резолюцията е посветена на европейската историческа памет и бъдещето на Европа. Подкрепена е от 535 евродепутати (огромно мнозинство от политическия спектър); против са били само 66, а въздържалите се са 53. Сред вносителите са Андрей Ковачев и Александър Йорданов от ЕНП. Гласували против са: Сергей Станишев, Петър Витанов и Цветелина Пенкова. Иво Христов се е въздържал. Българските евродепутати от ПЕС.

Наблегнах на голямото мнозинство, защото е рядкост такова единодушие сред десни, леви, центристи и консерватори. Сред вносителите виждаме имената на множество известни политици от Източна Европа: Радослав Шикорски и Траян Бъсеску, проф. Ришард Легутко и Анна Фотига. Резолюцията подкрепя и предшестваща декларация на социалдемократите Франс Тимерманс, зам.-председател на ЕК, и на еврокомисаря по правосъдието Вера Йоурова.

Резолюцията на Европарламента пряко се позовава на 23 август, ден за възпоминание на жертвите на комунизма и на нацизма, на европейската съвест за тоталитаризма; тя пряко препраща и към последиците от пакта Молотов-Рибентроп, направил възможно началото на Втората световна война, лишил Полша от суверенитет, довел до нападението на СССР срещу Финландия, както и до анексирането от Москва на Литва, Латвия и Естония. Декларацията напомня, че европейската интеграция е реакция срещу две световни войни и два тоталитаризма, както и срещу трагедията на Холокоста, а също и срещу половинвековното пребиваване на Източна Европа в несвобода.

Резолюцията осъжда всеки исторически ревизионизъм; настоява за ясна оценка на престъпленията и актовете на агресия, извършени от тоталитарните исторически режими; настоява да се повиши осведомеността на младото поколение по тези въпроси, като се включат последиците от тоталитарните режими в учебниците на всички държави в ЕС. В това отношение един скорошен дебат в България е повече от актуален.

И още: отбелязва, че запазването в обществените пространства на държавите членки на някои паметници и мемориали (паркове, площади и улици), възхваляващи тоталитарните режими, проправя пътя за изкривяването на историческите факти относно последиците от Втората световна война и разпространението на тоталитарните политически системи.

Тук обаче сме в дълг към историята си и има над какво да се замислим!

За да няма съмнение за какво става въпрос, резолюцията на Европейския парламент съвсем ясно изразява дълбока загриженост във връзка с усилията на настоящето руско правителство да изкриви исторически факти и да оневини престъпленията, извършени от съветския тоталитарен режим, като ги счита за опасен елемент от информационната война, водена срещу демократична Европа.

Нещо повече: потвърждава, че Русия продължава да бъде най-голямата жертва на комунистическия тоталитаризъм и че нейното развитие към демократична държава ще бъде възпрепятствано, докато правителството, политическият елит и пропагандата продължават да оневиняват комунистическите престъпления и комунистическия тоталитарен режим.

Приведох тези дълги откъси от резолюцията на ЕП, защото те са пряко питане към редица болезнени „места на паметта“ в България и най-вече – за съдбата на Паметника на съветската армия, която би трябвало да бъде част от дебата в София. Все пак става дума за гигантска „тоталитарна отливка“ в сърцето на столицата, изкривяваща историческата истина – чрез надписа – „На съветската армия освободителка от признателния българския народ”. Да не говорим за внушението за „вечната окупация” със застрашително размахания над столицата ни автомат „Шпагин”.

Затова и отправям питане към тримата основни кандидати в надпреварата за София – Йорданка Фандъкова, Мая Манолова и Борислав Игнатов: каква според тях би трябвало да е съдбата на Паметника на съветската армия (в светлината и на цитираната европейска резолюция)?

Въпрос, на който те, струва ми се, дължат отговор.

Предполагам, че Йорданка Фандъкова и Борислав Игнатов, издигнати от партии, членки на ЕНП, приемат текста на резолюцията. Но е важно да чуем тяхното виждане по въпроса: какви конкретни стъпки биха предприели спрямо този мемориал в прослава на тоталитарния съветски режим и в ущърб на българската свобода?

Що се отнася до г-жа Мая Манолова, която освен всичко друго е учила история в Русия, мисля, че софиянци – особено от десния спектър, на чието мнение тя особено държи напоследък – с нетърпение очакват нейния отговор. Нали в изявите си тя заявява, че е „на страната на гражданите”.

Ето аз като гражданин на София повдигам този въпрос. И съм убеден, че той вълнува една голяма част от гражданите на столицата. Става дума за „лицето на София“, което е и „лице на нацията“. А нацията, според формулата на френския историк Паскал Орие, е тъкмо памет. И нищо друго освен памет!

При това – нека бъда разбран правилно – аз изобщо не настоявам за незабавното демонтиране на Паметника на съветската армия или за отварянето на поредния протяжен дебат по неговата съдба. Съвсем не.

Моето предложение е съвсем конкретно и напълно приложимо в рамките на следващите няколко месеца. И е изцяло в духа на резолюцията на Европейския парламент, на нашия морален ангажимент към историческата истина и бъдещето на България в Европа.

Предлагам сега съществуващия монумент да се деидеологизира по най-лесния начин. Тоест: да се вложи памет в този напълно непонятен за младите поколения паметник, чието пространство сега те използват по най-симпатичния начин – като поле за скейтъри и място за събирания и слушане на музика вечер. Под призрачната сянка на „шпагина“.

Достатъчно е от двете страни на основната площадка да се монтират информационни табла – съобразени със спецификата на монумента, където и без това има достатъчно такива пространства. На които табла – в духа на резолюцията на Европейския парламент и на последната декларация на българското Външно министерство по повод 9 септември, ясно да се заяви следното (дори да включва и този текст от нея, който предизвика отзвук): Щиковете на съветската армия донесоха на народите в Централна и Източна Европа половин век репресии, заглушаване на гражданската съвест, деформирано икономическо развитие и откъснатост от динамиката на процесите в развитите европейски държави.   

Би било добре да се разкаже и историята на Паметника на съветската армия, детайлно описана в студията на големия български изкуствовед проф. Димитър Аврамов „Изкуство и пропаганда в бронз и камък?”.

Защото самият този паметник – образец на тоталитарното изкуство – е вече непонятен по замисъла си, както за своите противници, така и за най-ревностните му защитници. Така и едните, и другите биха могли да научат какво със средствата на „монументалната пропаганда“ всъщност изразява този паметник. Първо, че двете скулптурни групи в началото (тези отлети в бронз анимирани картинки) са посветени на „посрещането на Съветската армия“ (която някои още продължават да посрещат). И, второ, че трите основни орелефа на паметника задават следните композиции: „Октомври 1917 г.“ (от изток), „Тил” (в СССР през войната – от юг), и „Отечествената война“ (от западната страна, който най-често е комиксово е пребоядисван).

Струва ми се, че освен на информационни табла на няколко езика (включително и на руски), би трябвало да има и посочен телефонен номер, който на цената на един градски разговор да играе ролята на аудиогид.

И в него „да се разкаже историята“: че три години (от есента на 1944 до началото на 1947 г.) България е била на практика окупирана от Съветската армия (въпреки участието си в заключителната фаза на Втората световна война); че тези окупационни части са били издържани от бюджета на страната (над 80 млрд. лв. – колосална сума за изнемогващото българско следвоенно стопанство); че паметникът на Съветската армия е издигнат по директива на Москва и е пряко копие от монументите на съветското изкуство; че той е проектиран след забраната на всички опозиционни партии и на свободния печат, след ликвидирането на Никола Петков и земеделците през 1947 г., включително след ликвидирането на „Трайчо Костов и неговата банда“ през 1949 г., тоест след репресиите и на част от комунистите, налели основите на новия несвободен строй.

Че Паметникът на съветската армия, замислен да държи в подчинение българското общество, е и „паметник на унижението“ (по думите на проф. Димитър Аврамов). Паметник на унижението и на българския художник, на неговото обезличаване.

Големият български график Борис Ангелушев дава първоначални ескизи за орелефите, но бързо се оттегля (въпреки левите си убеждения). Същото прави и големият български скулптор проф. Иван Лазаров.

Остават три ателиета с художествени ръководители Иван Фунев, Васил Зидаров и Петър Дойчинов, но там се използват студенти подизпълнители. Авторите правят фигурите по 30 см, а студенти и дипломанти по скулптура ги вдигат в реален размер. Ателието на Петър Дойчинов даже се разбунтува. Има анкетна комисия. Оказва се, че всичко е „ширпотреба“, че самият „автор“ се е ограничавал само с указания и леки преправяния на фигурите. Скандалът е потушен.

Най-добрият орелеф – Октомври, на Любомир Далчев е съсипан от цензурата. Ето свидетелството на автора в текст съхранен у неговата племенница – Мария Далчева:

Моят Октомври беше върнат няколко пъти за поправки като „формализъм”. Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахвах при отливане на композицията в бронз. Най-голямата неудача е фигурата на Комисаря, вмъкната като идеологична необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража.

Всичко това трябва да бъде разказано. Включително заради тези, които тепърва ще се вдигнат да бранят този „шедьовър на българското изкуство“.

А що се отнася до цялостната му съдба, тя наистина е въпрос на голям обществен дебат. През 2013 г., доколкото си спомням, Столичната община възнамеряваше да организира международен конкурс за „доизграждане и развитие на публичните пространства на територията на Княжеската градина”. Идеологията (и вероятно поредната руска намеса) блокира това намерение.

Мисля, че на този конкурс отдавна му е дошло времето. Дано някой си спомни и за проекта на големия български скулптор Александър Дяков. Той предвиждаше свалянето на фигурата „Вечна дружба“, премахването на постамента и поставянето там на ръка, събрана в жест на молитва. И покаяние.

Нека не забравяме за този жест и за това възможно решение, когато се отнася до един паметник на колективното ни унижение като народ и като нация.