Преводачите на Господ

30.09.2019 1

от книгата "Панихиди за птици и поети"

 Някои поетите са свещенодейници. И са дял от душата
на Бога. Общуването им с Неговите Небесни Надежди
са наследения от предишните им превъплъщения. Те
са прозорци към съзнанието, отразяващи слънчевите
прашинки от дишането на Светия Дух. 
Понякога са виолетови семенца покълнали в Божиите
ниви или сини треви живеещи в белите извори, друг
път са черни макове в летящите лехите на подземния
вятър. Общението им е неизказано и непостоянно, но
когато е изречено на ум от Словото, прозрачният
порядък почва да ликува, доверието към Бога
се завръща, слепите опипват със студени пръсти двете
Му нозе, бършат сълзящите белтъци на очите си
в чистата Му плащеница. 
В мъртвото мълчание те се уповават на Невидимия,
който е бил някога видим, но непредвидим. Таѝно
всички се надяват Безтленния да им се яви.
Някои преводачи на Господ в суета си погубват
скритите значения. Допуснати в Гетсиманската градина
не са молитвени, а чакат молитвата сама да се измоли.
И трима по трима заспиват.  
Идват новите писари, преписвачите на книги, възпяват
възторга си от прочетеното и от празничното си
предназначение. В Бога са, но Той не е у тях.
Подават си себеотдването като съсъд от глина, 
в който въздиша вощеницата, светулка във вселенския
мрак. И продължават преписките на първоначалието.
И липсващото в тях.
Спохождането им остава несподелено, както и ходенето
им във въздуха, стъпването им по пламъци, търсенето им
на брод  през коритото на безбрежната река, влачеща
мъртвите вече езици. Различно е и разчитането
на пергаментите от змийски кожи, левитирането
сред старозаветни люде, прозирно е покръстването
на пленените във Вавилон.
Камъкът обаче е надписан. Той тежи върху пръстта,
Словото тежи във времето. Вътрешният човек е окован
към Божия завет, към новозаветната си воля, отделната
личност ликува, народът се чуди на сполетялата го лудост. 
И моите грехове са пред очите ми и ме гледат със
свити зеници.Чувам Серафимовото покаяние
и моля за прошка.