ФАКЕЛ

МОДЕЛЪТ НА СВЕТА В ЛИТЕРАТУРАТА

01.10.2019

Из книгата "Религията на Любовта" на Цветана Качерилска

Говорим за литературата като отражение на живота, на историческите процеси, обществените явления, човешките взаимоотношения и морал. Литературата изгражда един нов свят, населен с образи, сътворен чрез мисъл, емоция и слово. Подобно на човешкия свят и литературният първо е замислен, а после се гради от писателя и се доизгражда от читателя. Тъй както Творецът е дал възможност на хората да осъществяват замисъла му чрез свободната воля, така и литературният творец моделира своята творба, а читателят дава живот на образите, задвижва чрез въображението си този словосътворен свят, който е съ-творчески и е дело на автора и читателя. Без участието на читателя, той би бил мъртъв, затворен между кориците на книгите, латентен. Променливостта му зависи от прочита и разкодирането на многобройните пластове, заложени съзнателно и подсъзнателно в него, от способността на читателя да “надстрои”.

И тъй като интерпретациите ще бъдат многобройни, това определя неговия интерпретативно – вариантен характер. Той е сложно моделиран не само като отражение на действителността, но и като илюзорен, художествено “измислен”, в този смисъл той е компилативен. Вложените в него многопластови компилации “оживяват” в един цялостен модел.
Всяко послание, изпратено до читателя, се отпечатва във Вселенската памет, заживява като нов модел и мисъл-форма. Има ли смисъл да се напомня за голямата отговорност на пишещия за чистотата на записа във Вселената, който излъчват не само литературните текстове, но и всичко, създадено от другите изкуства?! Негативното, песимистичното, грозното и пошлото / като обект на изображение / не са ли преобладаващи в света на творчеството? Защо ли се чудим, че доброто е едва дишащо в примката на злото? Светът е такъв, какъвто го творим – с мисълта, с чувството, със словото и най-накрая с делата си. Думи и образи, които пилеем в пространството, с които замеряме нашата физическа и духовна среда. Всяка изречена или написана дума пронизва с енергията на нашата душа, вложена в нея, и въздейства на емоционалното тяло на човека.

      Хилядолетия наред се е смятало, че литературата може да изправи недъзите на обществото, изобличавайки ги. До сега обществото не се е поправило. Загивали са цивилизации, но човешките пороци, осмивани и осъждани от древни и съвременни автори, не са намалели. Литературата и писателите носят своята отговорност за съдбата и облика на света, тъй като литературният модел на света влияе енергийно на действителния свят. Ако литературата отразяваше живота такъв, какъвто трябва да бъде, то енергията на мисълта би го моделирала и обновила постепенно. Колкото и парадоксално да е, реализмът в литературата води до преповтаряне на обществения и социалния модел на света и утвърждаването на една матрица от древността до днес. Така се оформя един матричен модел, който е отражение на съзнанието във всичките му проявления.
       Сблъсъкът между добро и зло и вечният конфликт между тях, сблъсъкът на нравствени позиции стои в основата на литературата. Без конфликт като че ли не може да се структурира литературно произведение. По-мощен, по-силен двигател е Любовта във всичките й измерения. Тя е съграждащата енергия на душата, за разлика от конфликта, който носи разрушителна енергия. Но човечеството още не се е научило да живее в аурата на Любовта, в закона на Любовта. Тогава и моделът на света в литературата, от конфликтен, ще се превърне в модел на любов, красота, съвършенство. Дори това да е копнежът по тях. Това е бъдещата матрица, която предстои да се изгражда.
         И защо да не започнем от словото, да преобразим първо мисловните и словесните модели, които ще се отпечатват във Вселенската памет като Любов – Красота – Съвършенство до постигането им като житейска реалност. Това безспорно е един дълъг процес, но творецът на словото ще се превърне в Творец на новия, съграден с мисъл и Слово свят, с онези материали, с които и Бог твори.
         Най-често моделът на света в литературата е изграден биполярно: нравствено – безнравствено; добро – зло; реално – фантастично. Този класически модел е представен както в митологията и фолклора, така и в творчеството на писателите реалисти. В своите художествени търсения модернистите от различните школи и направления достигат до раздробяване на цялото, до дисекция на света; експериментират не само с формата, но и с езика. На пръв поглед, техните методи на изображение са деструктивни, те изследват непознатото, това, което нашето съзнание отхвърля като “невъзможно”, “небивало”, “абсурдно”.
         Модерното изкуство не се занимава с общоприетото и общоизвестното; без да ги отрича, търси друг ракурс на изображение, за да стигне до “ядрото”, до “хаоса” и първопричината. И докато класическите автори обикновено структурират модела на света в неговата цялост чрез изграждане на обединяващ сюжет, стройна образна система, ясни идейни послания, то модерното словесно изкуство отхвърля цялото като непостижимо за изображение и изследва фрагмента в дълбочина /психологическа, структурна, езикова /, откъсва го от контекста, с цел да се освободи от ограничаващата форма и да извлече ново познание за света и битието. Спонтанното и ново хрумване деструктурира на физическо, ментално и езиково ниво изобразяваното, за да организира по нов начин частите на цялото, идеите, словото, да построи нов алтернативен модел с “отсъстващи” форми, в който всичко е възможно. Той е конструиран от въображението и е експериментално – експресивен, творчески неограничен като потока на съзнанието. Така литературата изгражда модел на света, който разширява границите си, в стремежа да постигне безкрайното и непознаваемото, да бъде гъвкав, изменящ се, надграждащ. Той носи паметта на архетипите от древността, но и визията на бъдещето чрез творческите прозрения и фантазията, които се трансформират в реалност, чрез истини, размиващи се до илюзии. Този модел винаги ще бъде без граници – до аморфност, с многопластови послания, с несекващо движение на замисъла и реализацията от хаос към подреденост.