Изток Осойник в България

02.10.2019

 Изток Осойник е роден през 1951 г. в Любляна. Завършва сравнително литературознание в Люблянския университет. Преди това за кратко учи архитектура. През 1979 г. заедно с поета Юре Детѐла и социолога Изток Саксѝда пише и издава „Субреалистичен манифест“, а по-късно става член на авангардния кръг „Кантора Алеф“. Основава творческото движение на анархистите и „Отпадъчно изкуство“ (Garbage Art), групата „Папа Кинял Бенд“, както и редица международни литературни фестивали, най-известни и престижни сред които са „Виленица“ и поетично-преводаческата работилница „Златният кораб“. Изявява се като музикант (китара и тромбон), художник и сценограф, философ, социолог и литературен критик. Превежда поезия от китайски, украински, испански, хърватски език. През 2011 г. защитава дисертация по историческа антропология на тема „Структурата на „homo sacer“. Интелектуалец с широк профил, бунтар и пътешественик, Осойник пише и публикува поезия, романи, пътеписи, както и научната монография „Сумракът на суверенитета“ (2013). Негови текстове са превеждани на английски, иврит, италиански, литовски, македонски, малайзийски, немски, полски, португалски, румънски, френски, хърватски, чешки.

 

След тази суха, почти енциклопедична curriculum vitae справка, маркираща бегло кръстопътните контексти на истински тревожното съзнание на Осойник и неговите не по-малко неспокойни търсения, остава да навлезем в поезията му, която изисква бавно и проникновено четене. Четене-общуване. Защото, струва ми се (а и доколкото го познавам), тя е по-чепата и не така наивна като създателя си. В срещата си с нея, като при всеки диалог с непознат, се сблъскваме с непредвидим манталитет, донякъде реминисцентно близък и приемлив, донякъде разминаващ се с нашия и озадачаващо брутален. Отделни стихотворения безпроблемно се вписват в собствения ни мисловен ракурс на преживяване, едносъщен на литературната ни традиция, други изискват различен тип рецептивна нагласа, за да ни допуснат до себе си и до своите отключващи кодове: всяка творба неизменно изброжда опипом сферичното вселенско пространство, фиксирайки се върху акценти, които да ни съобщи в режима на не съвсем обуздана и не съвсем еднозначна (лесносмилаема) реторика. Защото дори на пръв прочит да не обхванем стихотворението в пълнота, задължително ще откроим образи, дефинирани с категоричността и сугестивността на екзистенциален постулат.

Л. Д.

 

ОРФЕЙ

 

Човек стои на ескалатора,

изкачващ се от последната

станция на метрото – летището.

Обръща се и поглежда назад

към града, от който си тръгва.

Ведро чело, отекли крака,

в куфарчето – партитурата на завършената девета симфония.

От челото на човека, който си заминава, литва

златната птичка на тъгата.

Хоризонтът е безизразно бял,

в ръката на човека дрънчи куфарчето

с бялата вар на нищото

и с напълно отсъстващото мълчание.

 

ГЛОРИЯ

 

Прочетох книгите на двама известни поети.

Очевидно са имали проблем с края на стихотворенията.

Дали това е свързано с безсмислието на смъртта,

със зрялото познание, че е важно всичко,

което получаваш, а не което не получаваш?

Стихотворенията са камъчета, които вадиш от водата.

Мокри са очарователно шарени и

интересни, но изсъхнат ли, стават сиви

и скучни. Трябва да се примирим.

Ето защо спокойно продължавам да пиша,

докато съхне и става все по-малко това,

което е.

 

РОМАН

 

Вече две години се готвя да започна да пиша роман –

казвам роман, но – къде живея, какъв ти роман,

селска история. Е, за това искам да пиша, за свадите и

за кучешките характери на хората. После си казвам,

няма смисъл, не е хубаво, човек не трябва да се ядосва,

мръсотиите не са добър материал,

но тъкмо тя, мръсотията, ме хваща за гърлото,

човек трябва да изчисти душата си, да изхвърли всичко това,

да се запали по литература, да се отпусне,

систематично, търпеливо, постоянно и премерено,

да се потопи, да забрави, да се възторгне

и така нататък, до края на романа.

 

ИЗЛИЧЕНИЯТ ГРАД

 

Веднъж, докато търсех на картата един малък край,

забелязах, че на нея вече не е отбелязан моят град. Това ми се стори

необичайно. Потърсих друга, по-голяма карта,

която държа сгъната в чантата на лекаря

от Лисабон. Той живя известно време в моя апартамент

в Шишка[1], където от прозореца се вижда голям

куп чакъл, много строящи се жилищни блокове

и червена табела с изписано името на улица „Смъртникова“.

На същата улица в гарсониерата си миналата година умря Миклауж

Оцѐпек[2]. Все още не осъзнавам напълно

потреса, който предизвика у мен смъртта му.

Забелязах също, че от бенда Yeah yeah yeah изведнъж изчезна басистът.

Доста неприятно. Та, потърсих картата и видях,

че не е изличен само моят град, но също и търсеният от мен край.

Тази работа ме жегна, чувствителен човек съм и макар да изглеждам

твърд, неумолим, опърничав и силен, не е трудно да бъда засегнат.

Затова изтичах до колата и почнах да прелиствам големия пътен атлас,

в който градът трябваше да е отбелязан на страници 60–61.

Отначало помислих, че не откривам страниците,

защото здравата съм се паникьосал. Не, накрая ги намерих, всичко беше наред.

Поне на пръв поглед, понеже там, където трябваше да е означен моят град,

се бе намърдал необичайно голям космат паяк. Гад такава, ядосах се,

но той очевидно бе запознат доста по-сериозно от мен с Хердер

и при това като всяко животно, а за насекомите важи още повече,

въпреки добре развития говорен орган, предпочете да не използва езика.

Вярно е, че няма душа на човек, която да притъпи езика.

Все едно, но и на картата на държавния институт по геодезия и картография,

издадена в голям тираж, моят град просто липсваше.

Трудно е да се каже, че и него бе закрил паякът.

Макар да бях твърдо убеден, че паякът е главният виновник за

изчезването на моя град от картата. Работата взе да

загрубява, трябваше веднага да се почеша, заболяха ме

лактите, някои от моите чувства угаснаха,

не искам да прекалявам, но мнението ми не беше правилно,

внимателно проучих картата, паякът

нямаше нищо общо с всичко това.

Също и когато съсредоточено заслушах музиката

на бенда Yeah yeah yeah,

не забелязах отсъствието на басиста, това, което липсваше и най-вероятно бе

причина за паниката ми, нямаше връзка с басиста, успокой се,

си казах, тая работа ме притесни, но имам алцхаймер

и просто забравям, преживях травма,

изтрила образа на моя град от невронната мрежа,

със сигурност това бе симптом на нещо, от което трябваше

да се боя, добре го усещах. Спомних си – и го използвах като доказателство,

че нямам алцхаймер – как някога по същия начин от снимките

на Централния комитет на комунистическата партия на СССР изчезваха членовете

на ЦК, отстранени по заповед на Сталин. Каменев, Зиновиев, Троцки.

Някъде съм прибрал листче с имената им, на което членовете

на комитета все още са с еврейските си фамилии,

нека сме наясно, в исторически смисъл тогава ставаше дума

за така наречената съпротива на децата срещу родителите, на радикалите срещу

социалдемократите по чехли, но това сега не е важно,

същественото е, че нашият град го нямаше вече на картата. А дали

изобщо някога го е имало? Отидох на Google Earth и погледнах Земята, снимана

от космоса, която предрича края на света. Притесних се.

Града го нямаше никъде. Погледнах през прозореца, беше слънчева

сутрин, във въздуха отекваше шумът от колите, чуваше се сигнал

на боклукчийска кола, караща на задна. За миг си помислих,

че може би това е причината за проблема, времето се е обърнало ретроградно – от този род неща,

превъртели сме се назад, когато из тези краища градове все още не е имало.

Само че и това не издържаше, тъй като местността е на няколко хиляди години,

една от най-старите на земното кълбо. Но моето притеснение не бе

изсмукано от пръстите. Погледът през прозореца, с други думи, разкри,

че не съществувам, че ме няма и никога не ме е имало,

че моята история с теб очевидно е била само спектакъл в главата ми,

а сега са я изключили, тъй като не съм

си платил тока или отчисленията за здравна и социална застраховка,

чисто и просто съм изчезнал от снимката на света.

И започвам отначало.

 

салса

 

спомням си пристигането ни във вера круз

снежен вулкан, ненадейно вдигане на температурите

стопроцентова влага. мрак. коктейл от камаронес[3] и текила

капчици пот по слепоочията, бръмчащ вентилатор на тавана

бледа светлина от крушка без абажур високо горе под тавана

падането по гръб на твърдо легло, когато ти беше влязла

да си вземеш душ, хиляди спускащи се капчици в озона на кожата

в главата бъркотия от картини от извивките на автобуса,

докато задминава каруци и камиони

под прозореца звуци от салса в разгорещения ритъм на хладната вечер

мокротата на измитата коса върху тъмносинята покривка на нощта

в златнокафявите мехури на уличните лампи

тълпа разхождаща се сред палмите и агавите

шум около заетите маси, тракане на живак в чашите

мирис на пот от разгорещени тела, ръка върху коприната

открадната целувка

разходка до края на кея, мачкане и целувки

на каменния пилон за връзване на плавателни съдове

тъмносиният цвят на морето, пъхтяща тъмнина под носачите на пристана

от лодките, привързани на него, навярно рибарски

изведнъж отнякъде идва мъж и усмихнат поздравява. ел тахин[4], пирамидата

с четириъгълни прозорци и изненадата, тъй като на снимките изглежда

по-голяма. мисля си за ернесто карденал[5] и мерилин монро

моята ръка на твоето бедро,

пръсти, които проникват под ръба на бельото и твоето ясно движение,

последвано от поривисто потрепване на срамните устни

далечни гласове от салса на центарлния площад, пот,

която се лее от телата ни, пияна умора на мускулите

снежен вулкан до блещукащата кожа на морето

сподавен вик едно, две и след това пръски,

които ти насочи към морето

влажно мигане на звездите, задъхано дишане,

пияност на органите, засищане и глад и отново глад,

нетърпеливост и огън, парещ костите

салса

 

на н. с.

 

в някаква местност, в която се озовах по случайност –

поне така си мисля, тъй като не го бях планирал нито като турист, нито другояче –

ме отвлякоха от улицата и ме замъкнаха в концертна зала,

претъпкана от публика до степен,

че и на партера, и горе при правостоящите нямаше нито едно свободно място.

Набутаха ми в ръцете инструмент, китара или

друг струнен, и ми

наредиха да свиря и да пея. Напразно се измъквах и се извинявах,

че не мога да свиря и да пея, но не искаха и да чуят,

заплашиха ме с различни огнестрелни оръжия и ми показаха известие,

че съм опасен престъпник, който ще бъде обезглавен,

ако не пее и свири. Та аз опънах струните и –

така, както всички знаеха, че не мога да пея и свиря –

запях колкото ми глас държи, при това, признавам си, от сърце.

Такава беше традицията в този град, имаха

специална абонаментна програма да отвличат първия чужденец, минал край тях,

и да го карат да изпълни нещо пред публиката. Така пях и свирих,

че в един момент почувствах,

сякаш някакво тамошно насекомо се бе преобразило в мен,

цикада или скакалец, но във всички случаи издаващо звук, станало

мъж на средна възраст с мустаци, очила и със звание доктор на науките.

Засърбя ме задникът, преседях се, замъгли се и хиляди пъти се

размножи разпарчетосаният ми вид, странни, непознати мириси се разнесоха из кръвоносните ми съдове,

помагах си с пипалата и доста пъти изтраках с челюстите

на плешивата си глава. Необичайно, скокообразно се местех,

крилцата на гърба ме боляха,

хората диво, с омраза гледаха в мен,

концертът очевидно не се беше развил в правилната посока,

не бяха разбрали, че сега съм местно насекомо, првърнало се в чужд музикант,

чуваше се силен, рязък звук, ту по-високо, ту по-слабо,

обаче не беше ясно коя е вярната посока, моето втечнено тяло

в тръбата на черупката се кандилкаше от звукова вибрация, усетих силна нужда

да стана някакво друго насекомо, много силно опъвах струните,

нищо чудно китарата да се беше свлякла между крачката ми,

срещнах дявола, който въплъти в мен музикален гений,

крещях, цвилех,

сърбеше ме задникът,

енергично мърдах рамене, хората започнаха да стават и да

прииждат към мен, хиляди вариации на тази сцена ме накараха

възбудено да трепкам, залата се вълнуваше в тъмнината,

обърна се с главата надолу, хората ставаха

и се приближаваха към мен по тавана, ходейки върху главите си, от пода стърчеше полилеят и

разпръскваше сребърен хаотичен блясък,

от който ме заболя главата. Сякаш че

се смесиха два свята, искаше ми се да имам таблетка аспирин, чудех

си дали колата все още стои на паркинга пред централната жп гара,

после ми мина през ум чисто и просто да отлетя,

тръгнах да се измъквам, с нокътчетата на крачката си

се захващах в цепнатините на сцената, напрегнах рамене,

чух звуци от свирки, ръководството на театъра бе извикало полиция,

хората отстъпваха назад,

всичко приличаше на някаква демонстрация,

бой се от птиците, ме преряза мисъл, пълзях нагоре надолу по сцената,

вдигна ме и почна да ме носи, кръжах, увиснах на завесата,

полицаите свиркаха, хората отново седнаха,

започнаха силно да ръкопляскат, захванах се за плата

под тавана, някой изкрещя, че има спрей, да се разкарат,

в залата запалиха осветлението,

това наистина бе необичаен град.

 

Бележка и превод от словенски език

Людмил Димитров

 

Навярно словенският словесен артист Изток Осойник в предишния си живот е бил птица присмехулник, защото в днешното си земно проявление е зареден с толкова ирония, саморирония и сарказъм, на която са способни само поети, самонамигващи си скептично, щом се погледнат в огледалото. Затова в тези стихове чуваме как топлата му славянска душа понякога пее като голям маслинов присмехулник – хипар и бунтар. Друг път слушаме соловите му акапелни изпълнениия на градско-градински представител на този вид хвъркати създания. Както и нерядко думата взима и техният трети вид крилат перушанин – бъбривият присмехулник, речовит омайник, който винаги е слънчев и никога хладен, мрачен и усоен. Затова обичам пението на крилатия поет г-н Изток Осойник, чието утро винаги изгрява от запад…