Един призрак броди в българската литература – призракът на Нягул Семков. През 1885 г. той обнародва фундаменталното съчинение "Ничтожна фамилия и въздушна природа" и се обезсмърти като родоначалник на пустословното съчинителство.

Много хартия и много мастило бяха употребени, за да се докаже, че Семков не е подвластен на времето. Негови последователи станаха Михаил Гребенаров, Димитър Сливков, Иван Бунарджиев, Славейко Трепетликов, Дончо Майсторски. Семков е жив и днес в мозъчните продукти на Йоло Денев и Юлиан Вучков.

Нягул Семков обаче не тръгва от никъде. Неговата страст към безсмъртие е заложена дълбоко в гените на човечеството. Архитип на явлението графомания са праисторическите отпечатъци от ръце в пещерата Шове, Южна Франция. Тези длани още не са хванали писалото, но свидетелстват за непреодолимия стремеж на човека да остави следа за бъдните поколения – знак, че е съществувал и не е бил кой да е.

Първите азбуки обръщат света с главата надолу. "Страшни времена настанаха, всеки пише, никой не чете!", оплаква се любител на литературата от Шумер. И в древен Рим графоманията е истинска напаст. Вечният град е завладян от пустословци, които рецитирали своите творения на всеки ъгъл. "В котилото на порока" Ювенал се оплаква от прегракналия Кодър, който го тормозел с произведението си "Тезеида".

Традиционно, свитъците били изписвани само от едната страна, но графоманите използвали и обратната. "Глупава доброта е да щадиш хартията, обречена и без това на загниване, когато на всяка стъпка срещаш толкова поети!", възкликва Ювенал.

През Средновековието писачите са предимно анонимни, но не по-малко агресивни. Те изтривали от пергамента написаното преди тях, за да положат собствените си съчинения. Тези двоични текстове са наречените палимпсести. "Във Византия – обяснява проф. Куев – този процес взема твърде големи размери. Затова Трулският събор от 691 г. с правило 68 забранява изтриването на текст от Св. писание и от творенията на светите отци и на черковните учители."

Ренесансът ражда първите школи на пустословието. В Макаронената поезия авторите смесват майчиния си език с чужди думи, насилвайки родната лексика към правилата на чуждата граматика. Пионер на тази форма е някой си Тифи Одаси, който стихоплетства в края на ХV в. Следващото столетие похватът е доразвит и популяризиран от италианският поет Теофило Фоленго (1491 – 1544). Той меша италиански с латински и нарича бъркотията "литературен еквивалент на макароните".

Маринизмът пък обединява автори, които пишат бомбастична, помпозна и куха поезия. Школата носи името на неаполитанския поет Джамбатиста Марино (1569 – 1625). Неговата поема "Адоне" (1623) е изплетена от 45 000 стиха – исторически документ за брилянтна версификация и празнословие.

Най-впечатляваща е Спазматичната поетическа школа. Тя процъфтява в Англия през 50-те години на ХІХ век. Неин кръстник е белетристът Чарлз Кингзли (1819 – 1875). Ярък представител на спазматиците е Сидни Доубел (1824 – 1874), в чиято творба "Балдер" (1854) има такива стихове:

 

 

Мъгливият Албион дава на световната литература още двама изтъкнати графомани. Едуард Булър – Литън (1803 – 1873) е автор на най-баналната фраза в белетристиката. Неговият роман "Пол Клифърд" (1830) начева с "Беше тъмна и бурна нощ...". Уилям Макгонагъл (1825 – 1902) пък е сочен за най-слабият поет на всички времена. Рециталите му били масово посещавани, за да го освиркват и замерят с яйца.

Русия е родното място на граф Дмитрий Хвостов (1757 – 1835). Той затъва финансово, защото първо печата съчиненията си, а след това ги изкупува. Хвостов сочи за приемник на творческото си дело Александър Сергеевич Пушкин.

И франкофоните имат своите знаменитости. Шарл Дюмулен (1500 – 1566) се представя в книгите си със следната визитка: "Аз, който на никого в нищо не отстъпвам и който от никого и от нищо не се уча". Капел Анж (1537 – 1623) издава съчинение, в което внушава на читателите, че е ангел. Андре-Пиер Премонвал (1716 – 1764) пуска том, на чиято титула е изографисана долина и планина. Пейзажът визуализира неговата фамилия – Prе-mont-val – Предпланинска долина. Отгоре грее слънце с надпис: "Освещавам и оплодявам!"

В немскоезичната литература любител на картинките е професор Ханс Зегер (1533 – 1609). През 1582 г. за някаква ловка версификация той получава императорски лавров венец. Зегер заръчва гравюра с лика на Исус Христос и собственото си изображение. На нея пита: "Господи Исусе, ти обичаш ли ме?" На което Христос отвръща: "О, да, Зегер, най-знаменитият измежду най-знаменитите учени, увенчан с лаври кайзерски поет, най-достойният от всички ректори на Витенбергския университет, аз те обичам!"

На езика на Гьоте пише и поетесата Фридерике Кемпнер (1828 – 1904). Тя пуска осем издания на свой поетически сборник. За да избегнат подигравките, роднините си продават имотите, събират средства и изкупуват тиража.

 

Така е по света. А у нас?

Най-отговорно заявяваме, че страстта към пустословно съчинителство изиграва положителна роля в епохата на Възраждането. Тя тика книжовниците да пишат, без да се съобразяват с категорията талант и тези усилия наторяват младата българска литература. Името на Кръстю Пишурка (1823 – 1875) иде тъкмо от страстта му да пише, да "пишурка" съчинения като "Куткудачка или разни морални стихове и приказки" (Виена, 1871).

Понеже повечето ентусиасти на словото са даскали, творенията им са наречени Даскалска поезия. Ето как един от първите ни поети възпява лютата зима на 1847 година:

 

 

Така не бива, мръщи се по-образованата част от възрожденската интелигенция и се запретва да коригира нещата. Появяват се ръководства по словесност, които учат авторите как се твори мерена реч. Добри Войников (1833 – 1878) например обяснява на поетите какво е ода, елегия, епос и дори такива витиевати форми като сонет, триолет, мадригал. "Одата – сочи той – се отличава по своя съвсем свободен вървеж, особено когато поетът й се намери във възхищение. Той, оставен по своята фантазия (въображение), хвърка от понятие на понятие, без да гледа на връзката, що мислите тряба да имат, за да дадът пълен разум, а остава да се подразумее онова що прескача."

Защо се смеем на Семков, а приемаме сериозно Войников? "Ничтожна фамилия" до голяма степен е продукт на Възраждането, чийто процеси далеч не секват автоматично с Освобождението през 1878 г. Смеем се защото зад Нягул Семков вече има автори като Любен Каравелов и Христо Ботев, а негов съвременник е Иван Вазов.

Още преди появата на "Ничтожна фамилия" Вазов предлага родната графомания да бъде наричана станчевщина по името на драмописеца Тодор Хаджи Станчев. Това нарицателно не е възприето. Налага се семковщината.

В нашата книжнина, където литературните вражди са далеч повече от литературните приятелства, семковец става удобен камък, с който да замериш врага.

През 1915 г. Божан Ангелов (1873 – 1958) публикува студията "Как издребня, опростачи се и се оподли българската литература в наше време". Там припомня: "Преди 25 – 30 години Семков написа своята Въздушна природа и се увековечи в нашата литература като тип на идиот-графоман, от чието име вече у нас се извежда един термин – семковщина, т. е. класическа глупост, забърканост на мислите и идиотическа графомания." След това литераторът слага клеймото семковец на всичките си врагове, между които са Беньо Цонев, Стилиян Чилингиров и Александър Кипров.

През 1924 г. Стефан Младенов (1880 – 1963) обнародва студията "Декаденти и семковщина". В нея си разчиства сметките с българския модернизъм. Отстреляни са имена като Теодор Траянов и Людмил Стоянов. "Какво безочие наистина! – възмущава се критикът – Трупат синковците безсмислица над безсмислица, съединяват несъединимото, надминават по безграмотност и Семкова, а претендират да бъдат жреци на "новото" изкуство, на "нова естетика", която съвремените българи, изостанали по вкус, не можели да разберат!..."

По различно време етикетът семковец е лепен на ревера и на Иван Вазов, и на Пенчо Славейков. Не е пощадена дори нежната половина от обитателите на Парнас. Екатерина Ненчева (1885 – 1920), мадоната в черно, е сочена за последователка на клисурския гений.

През 30-те години на ХХ век нарицателното семковщина окончателно се настанява в българската литература и влиза в справочниците като "бездарно писателство".

И все пак – що е то графомания, чийто близнак е нашата семковщина?

Думата е със старогръцки произход и е комбинация от γράφω – пиша + μανία – страст, безумие, лудост. Съществуват десетки дефиниции за графоманията, които казват истини, полуистини, а някои са абсолютно погрешни. Най-често се слага знак на равенство между графоманията и прекалената плодовитост. Ако е така, Лопе де Вега (1562 – 1635), автор на повече от 2000 пиеси, би трябвало да е графоманът на всички времена.

Многото писане не е задължителен белег за графомания. Нягул Семков, Славейко Трепетликов и Дончо Майсторски имат по една книга и въпреки това са класици на пустословието. Разбира се далеч повече са многотомниците като Михаил Гребенаров, Димитър Сливков, Стоян Ватралски, Любомир Бобевски, Ст. Ц. Даскалов. Тази категория творци вдъхновява Трендафил Акациев да напише "Монолог на книжния рафт":

 

 

Има обаче съществена разлика между многописците графомани и многописците халтураджии. Халтураджията знае, че пише глупости. Графоманът е убеден, че създава шедьоври.

Нашата литература е населена с плеяда от драскачи, които безжалостно натискат перото по чисто комерсиални съображения. Зад маската на псевдонима рицари на халтурата са Спас Икономов (М. Дориян), Яни Стойчев (Д-р Янс), Цанко Луканов (Дон Лучио), Георги Байкушев (Жорж Делагер), Тотю Тотев (Джек Оворбаг). Те произвеждат тъй наречените седмични романи – всяка седмица нов роман! Заглавия като "Сладострастният старец" излизат със смразяващия гриф Да не се чете нощно време! И пълнят портфейлите на писачите.

Халтураджиите не са графомани. Не е графоман и Иван Бурин (1912 – 1991), сътворил опуса "За борови трупи":

 

 

В този случай мотивът на поета не е финансов, а конюнктурен. Творбата е писана през 1950 г. и следва сталинистката повеля да се възпява социалистическото строителство. Не са графомани и Придворните поети, които лижеха задните части на Тодор Живков заради лична изгода. Като Лъчезар Еленков:

 

 

Или Нино Николов:

 

 

Любомир Левчев също не е графоман, макар че изпод десницата му излиза фамозното "Сказание за бялата птица". Там е описано как селските труженици посрещат Людмила Живкова на Самуиловата крепост: "Мъже и жени хвърлиха мотиките и сечивата на плодородието и се затичаха през браздите нагоре по стръмните землени укрепления. Бяха много. Превзеха крепостта. Но горе се стъписаха и насядаха тихо в сянката на дърветата, за да не пречат на Людмила. Само я гледаха и нейният образ потъваше в душите им завинаги. А тя като че ли не ги забелязваше. Но щом свърши работата си със специалистите и ръководителите, обърна се изведнъж и сама отиде при тях – обикновените истински хора – и подхвана разговор, сърдечен и весел като майски дъжд."

Тук Левчев сменя лентата на пишещата машина, за да получи по-ясен отпечатък, и обобщава: "Не всеки може да говори с народа от върха на Самуиловата крепост. Людмила Живкова можеше.

Не са чистокръвни графомани и Литературните наемници – автори, които пишат по заявка срещу заплащане. Класически пример е Фабриката за романи на Александър Дюма – баща (1802 – 1870). В нея задружният труд на бригада от таланти ражда около 250 четива. Доказано е, че наемникът Огюст Маке (1813 – 1888) създава най-доброто, излязло с името на Дюма.

Фабрика за романи работи и у нас в началото на 40-те години на ХХ век. Нашият Дюма се казва Стефан Брашнаров (1901 – 1966). Той изковава колективния псевдоним Е. Брин, под който пишат неколцина дарования плюс бъдещите класици Павел Вежинов (1914 – 1983) и Богомил Райнов (1919 – 2007). Фирмата Е. Брин попълва колекцията на споменатите седмични романи с над 200 заглавия.

Има случаи, когато наемникът първо създава творбата и след това я продава на събратята по перо. През 1901 г. Раздолчо Поета предлага на Иван Вазов ръкопис от 909 листа. Иска 400 лева. "Позволява ми след поправянето "правописанието и запетаите" да го напечатам под мое име и да печеля колкото ща от него", дава подробности за контракта Вазов. "Па и славата нека е ваша!", отсякъл на довиждане Раздолчо.

Цялата тази компания от Раздолчовци, Брашнаровци и Левчевци е наясно, че пустослови. Прави го от користни съображения. При графомана е коренно различно. Неговото перо не се движи от материалното. Графоманът реди думите поради неустоима вътрешна потребност за себедемонстрация чрез писменото слово. И вярва, че създава гениални творби. Тази вяра е бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони за нея няма открити! Няма открити!

Уважаващият себе си графоман не се равнява по халтураджиите, а по световната класика. Нягул Семков прописва заради Сервантес, Славейко Трепетликов следва поетиката на Омир, книгата на Димитър Даскала излиза в поредицата "Всемирна библиотека". Малко по-скромни са Димитър Стерев и Станислав Вихров. Първият се има за повече от Яворов, вторият – за повече от Вапцаров.

 

 

                                                       Очаквайте продължението!