Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Отец Александър Лашков: Църквата има една единствена цел, да каже на човека: „Бъди добър!“

01.01.1970 | автор:  Вивиана Асса1

И в деня на Страшния съд Христос няма да ни пита колко сме постили и колко пъти сме се кланяли пред иконите на Бога, а ще ни попита дали сме били добродетелни, дали сме били милосърдни, дали сме дали хляб на гладуващия, дали сме дали лек на болния, дали сме помогнали на нуждаещия се

Oтец Александър Лашков е свещеник в столичния храм „Света Троица“. Роден е през 1943 в гр. Фердинанд (дн. Монтана). Детството си прекарва в с. Лехчево, Монтанско. Завършва Духовната семинария в Черепиш, Духовната академия в София и Музикалната академия в Пловдив. Работил е като диригент и музикален педагог. Композира предимно църковна музика, има 6 православни литургии. През 1992 приема духовен сан, а от 1993 е свещеник в софийския храм „Света Троица“. Автор е на трилогиите „Пътят към храма“ и „С дух и истина“. Неговите беседи и проповеди предлагат мост между Божието слово и всекидневния живот, дават изобилна информация за православния храм и богослужение, както и знание за основните християнски празници. Отецът обслужва миряните в район „Илинден”. Там живеят предимно наследниците на изстрадалите бежанци от Егейска и Вардарска Македония, но са го приели за техен духовен водач, другар и съветник.
 
 
- Отче, Вие сте композитор, музикант по образование, но и духовник по призвание... Как се получи тази симбиоза?
- Роден съм в семейство на религиозни българи. Братът на баща ми бе уважаван свещеник в родния ми град. И баща ми, а и чичо ми настояваха да запиша Семинарията. До този момент се интересувах повече от самолети и от машини, но също така много обичах музиката. Свирех на цигулка и мечтаех да стана диригент. Затова колебанията ми къде да продължа образоването си бяха между механотехникума и Семинарията. Но докато в училището за свещеници седмично се учи по 3 ч. пеене, в техникума този предмет бе изключен от учебната програмата. Това определи избора ми. Докато учех в Семинарията, силно се да надявах да продължа да следвам  в Консерваторията, затова не спрях да ходя на уроци по цигулка. Кандидатствах в Музикалната академия, но се оказа, че подготовката ми не е достатъчно добра. И записах Духовната академия в София.
- И временно скъсахте с музиката...
- Не съвсем, защото влечението ми по нея никога не бе преставало. Затова, след като завърших двугодишния полувисш институт за диригенти, започнах работа като гимназиален учител по музика в Пирдоп. Там ръководех и градския хор. В продължение на шест години учителствах, но продължих да следвам задочно в Музикалната академия в Пловдив. И след като я завърших, животът ме отведе в София, където бях назначен за диригент на духов оркестър.
- Как се върнахте към религията, към духовното?
- Църковната музика винаги ме е привличала - и като бях студент, и като църковен певец в софийската църква „Св. Кирил и Методий”, и докато преподавах... Но когато се върнах в София, започнах да дирижирам църковния хор в Руската църква и в храма „Св. Богородица“ в Подуяне. Постепенно започна да назрява и желанието ми да се върна към проповедническата дейност и свещеническо служение. Тогава се случи нещо, което изцяло промени живота ми...
- Бихте ли го споделили...
- Нямах още 40 години, когато веднъж след репетиции с църковния хор хванах Евангелието и го изчетох наведнъж. На един дъх, както се казва. Тогава като на филм изникна образът на Христос и се врязва в сърцето ми. Останах поразен. И си казах, щом се пенсионирам, ще стана свещеник.
- Какво Ви пречеше да го сторите веднага?
- Много обичах музиката и професията си, свързана с нея. Но през 1991 г. стана така, че покрай това, че започнах да дирижирам хора на „Св. Троица”, постепенно започнах да практикувам и като свещеник, какъвто съм и до днес.
- Сигурно като духовник често Ви се налага да давате подкрепа на хората, но случвало ли се е и обратното?
- Да, преди години се срещнах със семейство в нужда – съпругата бе доста болна. Съпругът ме посреща любезно и преди да ме въведе в стаята на болната, ми каза: „Не се съмнявам, че ще успеете да я ободрите и да й вдъхнете воля за живот. Вие, свещениците, сте събрали и носите в себе си цялата мъдрост на Библията и знаете как да постъпвате в такива случаи“. Макар че не го познавах, бях изненадан и поразен от думите на този мъж. Той, както сам ми призна, не бил особено религиозен, но какво високо мнение имаше за нас, скромните Божии служители. В оня миг си дадох сметка колко съм далеч от представите на този човек за мен. Осъзнах колко съм „беден” и колко много още трябва „да събирам”, за да мога поне донякъде да изпълнявам пастирските си задължения. Признавам, че думите, очакванията и доверието на този мъж се оказаха за мен много силен и траен подтик, несекваща и до днес подбуда „да събирам мъдростта на Библията“, за да мога с нея да подкрепям и насочвам онези, които се нуждаят от нея и я търсят.
- Известен сте и като композитор на църковна музика, освен че сте автор на 6 литургии, но и на  много сюити и песни, както и музика за духови оркестри… Кое е общото между вярата и музиката?
- Църквата приютява под крилото си всички изкуства. Архитектура, литература, поезия, живопис, музика. Приютява ги с една-единствена цел, за да каже на човека: „Бъди добър! С други думи, в църквата естетиката е подчинена на етиката, красивото в служба на доброто! Църковната музика има първостепенна роля в богослужението. От една страна, църковните певци от името на богомолците възнасят молитвите им към Бога, а от друга страна, с пеенето си те настройват душите им за молитва. Тя цели да издигне душите на богомолците в молитвеното пространство – в храма. Затова религията е неразривно свързана с музиката.
- Как я възприемат миряните?
- Ако хорът пее стройно и песнопенията са издържани в чист църковен стил, богомолците изпитват естетическа наслада и се настройват молитвено. Редица съвременни композитори съчетават дълбоко богословския текст на литургията с напълно светско звучене. Църковната музика трябва да е плавна, да успокоява, да достига с лекота до вярващия, защото главното й предназначение е да го въведе в молитвеното пространство, като самата тя е молитвено пространство. Мелодията не бива да е разкрасена, тогава се постига обратен ефект – отвлича се вниманието на богомолеца от молитвата, от единението с Бога. И вярващите започват да се любуват на красотата на музиката и забравят да се молят.
- А какво е мястото на Възкресението, на Великден в духовното ни битие?
- Върху Възкресението се гради християнската религия. Никоя друга религия не се гради върху основата на определени факти като Възкресението Христово. Защото, ако нямаше Възкресение, нямаше да има и християнство. Възкресението е увереност, че доброто и любовта могат да бъдат убивани, да бъдат разпъвани на кръст, но не могат да бъдат унищожени. Те ще възкръснат. Великден ни дава увереност, че добротата и любовта ще останат завинаги в човешките ни сърца. Всеки ден се срещам с радостта на хората, че този празник ще изпълни душата им с надежда. Християнството ни дава вяра, че в живота може да има беди и несгоди, че можем да стигнем дори до своята Голгота, но накрая доброто ще възтържествува, ще Възкръсне. Без надежда за Възкресение светът би бил мрачно и безнадеждно място.
- Дали всички, които влизат в храма, осъзнават това?
- За жалост повечето хора търсят приют в църквата, когато са преживели някакво съдбовно премеждие, катастрофа или страдат от неизлечима болест. И тъй като не могат да си обяснят по друг начин оцеляването освен с чудната намеса на Бога, стават религиозни. Идват тук, при нас, и намират утеха, опора и посока и дори смисъл в живота си. А основата на християнските добродетели е любовта. Тя се изразява чрез добрите дела и милосърдието. Но милосърдието не е само материално. То може да бъде изразено и като добра дума, и като насърчаване за добрите дела, и като подкрепа на лутащата се между доброто и злото  душа. Христос ни учи, че основният признак, по който личи дали сме християни, е дали ни е присъща добротата и любовта. И в деня на страшния съд Христос няма да ни пита колко сме постили и колко пъти сме се кланяли пред иконите на Бога, а ще ни попита дали сме били добродетелни, дали сме били милосърдни, дали сме дали хляб на гладуващия, дали сме дали лек на болния, дали сме помогнали на нуждаещия се.
- За мнозина българи Великден продължава  да е поредният почивен ден... Как трябва да го празнуваме?
- Съветвам българите да празнуват Великден не само на битово равнище – козунаци, шарени яйца, агнета… трапеза. А да стигнат до сърцевината на празника, до неговия смисъл и съдържание. На този ден да си дадат сметка за Христовата саможертва, за страданията Христови, без които не би имало нито Възкресение, нито Спасение, нито празник. 
- А извън празника, в делниците, какви трябва да бъдем?
- Ние, християните, трябва да обичаме всичко: не само хората, но и природата – да я тачим, да я поддържаме. Трябва да обичаме дори и онези, които ни вършат зло, защото, ако връщаме на злото със зло, спиралата на злото продължава без край. Кръвта не се измива с кръв. Тя се измива с вода. Някой е направил зло – за да се сложи край, трябва да му се прости, а не да отмъстим.
 
Прочетено във в. „Животът днес“

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  11.05.2014 09:18 | #1

попщини‚ дайте някой умен

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: