„Реквием за никого“ е романът на 2011

08.06.2011 | автор:  Румен Леонидов2

Книгата на Златко Енев не е измислена, а изживяна в потрес и погнусение

Новото десетилетие на ХХІ в. е ознаменувано с появата на първия драматичен като внушение и изпълнение текст, който рязко се разграничава от постмодернистките напъни на новите производители на проза. Той туря най-сетне точка на безплодното самолюбуване върху препуциума на егото и биенето на челото пред иконите на демодираната модерност. След 20 годишните опити да се естетизира и херметизира прозата ни, Златко Енев някак от засада забива мощен шут в шутовщината на бързата, бавната и бездарната литературщина, поднасяща ни хранителни заместители вместо реална храна, дъх на аерозол вместо глътка чист въздух, ултравиолетови облъчватели вместо слънчева светлина.

Енев е написал вече няколко книги, три от които са за деца. Една от тях е в учебника за четвърти клас, а другата – издадена в Китай, колкото и невероятно да звучи това у нас. Първият му роман май никой не е прочел и затова Реквиемът изскача малко неочаквано – като пословичният пухтящ локомотив, обвит в облаци от пара, издишващ пушек и сажди, които бъркат в дробовете и душите ни, давят комай до сълзи. Сюжетът ни отнася уж назад във времето, а всъщност ни хвърля напред – в проблема за бъдещето ни като нация, народ и общество. Романът бърка в нравите ни – битови и битийни, търси ред и логика в душевния ни и духовен хаос, в нехристиянската ни разпънатост между наследеното православие и безпощадното настоящо безбожие. Енев не го е еня за постмодернизма, пука му обаче дали можем да се самоопределим като духовност и дух, съхранил закваската си на отвореност към новото, към преносимия прогрес и цивилизоваността. Защото дори всенародното ни любопитство на кокошка вече е трайно трансформирано в агресивна простащина, превърнала се във втора природа на масовия и среден съвременник.

В Реквием за никого на практика няма фактология, няма политизиране на безумието, наречено „Възродителен процес“, няма идеологеми. Затова пък има всякакви типажи от късния ни закъсал комунизъм, премълчани в литературата, но живи и здрави до днес. Те присъстват навсякъде, веднъж като обществени постове и властови йерархии, а втори път – като нравствени мащаби и психологически утайки в особено обърканата ни сегашна душевност, просмукана от българско безбожие, безсмислие, бедност, безделие, безпомощност, безпросветност, бездарие, безбъдност и бесовщина.
Милото ни мучащо общество живее в миналия век, мисли не с главите, а с телевизорите на раменете си. То не смята за нужно да се радели с навика да ходи в дворния нужник, да се къпе редовно, да престане да краде от собствената си държава, да мисли само за началото и края на собственото си дебело черво. То търси вината за незавидното си съществуване навсякъде другаде, но не и у себе си, не ще да възприема завистта като нещо осъдително, да види в самото себе си причината за неудачите, да се пребори самó със собствената си тъпота. Не ще да се раздели с покорността пред силния на деня, съчетана с нечовешка жестокост, размазваща всеки, който е по-слаб физически или просто различен – не-американец, не-французин и не-германец, а примерно обикновен „педераст“ или може би африканец, дошъл да се образова у нас.

Днешният българин мрази българската си участ, българската държава. Той е християнин на думи, но бие и рита люде по време на молитва. Той мрази католиците и протестантите, ненавижда „рязаните“, мюсюлманите, арабите, евреите, намира отдушник в говореното срещу циганите. Той обича да има видим враг и го открива навсякъде – в съседа, в „чернилките“, в „другия“, който говори чужд език и изповядва друга религия. (Инак ходим на черква и сторваме кръстния знак, носим и златни кръстове като модни медальони.)

Ние не познаваме националната си история и духовните си водачи. Понеже не виждаме нито близкото, нито по-далечното си бъдеще, възприемаме героичното си минало като фанатично право да изискваме и днес уважение от нации и общества, които за разлика от нас са оставили цървулите в средновековието, докато ние сме останали надире. Още не сме излезли от потурите, от селяндурските представи, от робското малодушие. Не сме мръднали от свинската си интелигентност, от навика да мятаме очички и да грухтим недоволно. И не щем да осъзнаем, че другите в Европа отдавна са се научили да подреждат йерархиите и държавностите си покрай християнските си ценности, без непременно да отхвърлят различното.

Златко Енев е написал роман за четене. Със завиден реализъм, драматичен и на места дори трагичен в общия контекст на българския бит и душевност. Това е особен вид художествен учебник, който новите български деца могат да изгледат като игрален филм и – може би! – да разпознаят в него родителите и дедите си. Те дори могат да вземат участие в Златкоеневата екранизация; да доловят със собствените си възприятия каква е същността на комунизма и защо той все още има почва у нас и в нас. Този страстно написан текст създава усещане за изригване, но в него не се осъжда никого – може би защото търсенето на колективна вина е губене на време, а поотделно всички сме невинни, разбира се: вместо това ние просто сме сварени в собствения сос, в личното падение, в дребничкото самосъжаление и всеобщия отказ от изкупление.

Който не е прочел книгата на Енев може да си помисли, че „германецът у него е издрайфал нещо антибългарско“. Собственото ми усещане е точно обратното – че тук проклетият въпрос: „Защо сме такива?“ и призивното: „Така не бива!“, търсят някакъв нормален, човешки отговор, макар че непосилността на това начинание често води до усещането, че те безпомощно се мяткат от слепоочие до слепоочие в читателското съзнание... Накратко – това е книга, в която липсват готови, предъвкани отговори.

Ще завърша с един дълъг цитат от Реквиема – единственият молитвено-публицистичен опит за прошка, който роденият в Преслав писател е допуснал в книгата си…

Която, повтарям, не е измислена, а изживяна в потрес и погнусение.
* * *
„Има нещо атавистично…“, пишеше в дневника си репортерът на радио Свободна Европа, изпратен на българо-турската граница, за да интервюира стотиците хиляди бежанци, напускащи България в непоносимата жега на онова жестоко, блудно лято… „Има нещо атавистично, но същевременно безкрайно величаво, каращо кожата да потръпва, а очите – да се насълзяват, в движенията на огромните човешки маси, следващи повика на свободата по същия начин, със същата инстинктивна непреклонност и непоколебимо усещане за неизбежност, за липса на друг избор, по който правят това и гигантските стада в Серенгети. Вазов, преди сто години, беше нарекъл това „пиянството на един народ“. Днес същият този народ – или поне част от него, защото, каквото и да си мислят хората в България, за мен тези бежанци са точно толкова част от българския народ, колкото и ония, които ги прокуждат от родината им – днес същият този народ отново е пиян и отново, също като преди сто години, зарязва съветите на здравия разум, зарязва мисълта за добруване, сигурност и имот, и иска само едно. Едно-единствено нещо: свобода, свобода, свобода. Гео Милев, няколко десетилетия след Вазов, беше описал тези хора като „шопи със сопи, с пръти, с копрали, с търнокопи, с вили, с брадви, с топори, с коси, и слънчогледи“. Днес това са турци – български турци! – със сандъци, с куфари, с денкове, с бохчи, с чанти, с вързопи, с раници, с детски чанти, с мрежи за покупки, накрая, с голи ръце. Единствената разлика между тях и хората, описвани от българските класици, е че тези тук хора не желаят да се бият. Не желаят да убиват, не желаят да бъдат убивани. Може би това е така, защото ония от другата страна на границата по някакъв начин все пак са успели да ги убедят, че това парче земя, където са се раждали, живели и умирали предците им от поне пет-шест поколения назад – а всъщност много повече – че това парче земя всъщност не е тяхна родина. Че то е нещо, което те се опитват да откраднат, да завладеят мълчешката, да си го присвоят под носа на хората, обявили себе си за собственици на думата „родина“. Може би, наистина. А може би… може би те просто са по-благородни. По-малко кръвожадни. По-малко фанатични. Ние никога няма да знаем пълната истина. Остава ни единствено мрачният, сух, канцеларски глас на фактите: в продължение на само два месеца

България беше напусната от повече от 300.000 бежанци – под носа на щастливо дремещата Европа, която дори не забеляза, че някъде там, в нейната периферия, се извършва първото масово етническо прочистване в следвоенната история на континента. Дали това не е само предчувствие за нещата, които бъдещето е подготвило за тази част от Европа?

Поклон пред мъката ви, хора. И, ако можете, простете ни! Простете ни, простете ни, простете ни!“