Йосиф Бродски

19.01.2017

Избрани стихотворения в превод на Асен Сираков

 

 

На M.Б.

Прегърнах раменете ти. Зад тях

там всичко беше в ярка светлина

и слят един издърпан стол видях

със ярко осветената стена.

Ужасно ярка крушката ни беше

за ужас на протритата дамаска.

Затуй диванът в ъгъла блестеше

с кафявата си кожа в жълта маска.

Блещукаше паркетът. Маса гола. 

И тъмна печка. На стъклото в плен

пейзаж застинал. И бюфетът в хола

единствен бе за мен одушевен.

По нощна пеперуда взорът вял

от мъртвото към живото се спусна.

Ако ли призрак тука е живял,

отдавна е напуснал. И напуснал.

 

2 февруари 1962

 

 

ШЕСТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

 

Тъй дълго бяхме заедно, че днес

пак втори януари е във вторник

и стрелнатите вежди със финес,

по предното стъкло – чистачки неуморни –

                изтриха от лицето ми тъгата

                и виждах ясно пътя през мъглата.

                 

Тъй дълго бяхме заедно, снегът

си мислехме, че вечно ще кръжи,

и върху клепките й всеки път

дланта си слагах, да не замижи,

                но нямаше доверие във тях

и в шепата ми пърхаха от страх.

 

И нищо ново, за да ни разсъни,

в прегръдката ни, сплетена в съня ни,

                психоанализите избледняха.

И устните през рамото в нощта

със мойте, вече духнали свещта,

                без да измислят друго, пак се сляха.

 

Тъй дълго бяхме заедно, че ето

смениха се и розите дори

с брезички на продраните тапети,

и двамата видяхме се с пари,

                и морски залез трийсет дни със жар

                разстилаше над Турция пожар.

 

Тъй дълго бяхме заедно – без рафт,

без книги, мебели на тоз протрит

диван – и който първо беше прав,

триъгълно във ъгъла забит

                и вертикално – все едно да „свети”

                над слетите ни в точка силуети.

 

Тъй дълго бяхме с нея в самота,

че сенките ни станаха врата,

                където всичко сля се без остатък,

а тя залостена бе всеки път,

макар че някак минахме отвъд –

                през задната врата, навън, нататък.

 

 

* * *

Виж на око, сравни я тази страст

и негата – през болка – с любовта си.

Тъй всеки астронавт на път за Марс

ще иска да е близо до дома си.

 

Но ласката, която не е плод

на допир, тътне, хукнеш ли по склона:

раздялата е мощен небосвод,

по-траен от тавана на подслона.

 

Ноември-декември 1964
(XI от Einem alten Architekten in Rom)

 

 

ПЕСНИЧКА

 

„Пролята сълза

от бъдното ще донеса,

за пръстен ще я нароча,

ще си го гледаш сама

ще си го слагаш на

безименния, впрочем.”

 

„Ах, те са омъжени, да!

с пръстени – златна ръжда,

седефени обечки.

Сълза пък си имам аз,

втечнен тюркоаз,

сутрин изсъхва и не личи.”

 

„Носи го – не пречи,

докато личи отдалече;

ще има пръстени още.

А пък ако не щеш

може да го изтървеш

в кладенеца нощем.”

 

 

 ДИДОНА  И  ЕНЕЙ

 

Там до прозореца стоеше той,

велик. Светът ѝ свършваше във канта

на гръцката му туника широка,

надиплена богато сякаш бе

застинало море.

Той бе се взрял

там през прозореца и взорът му

бе тъй далеч от тук, устата бе

застинала подобно раковина

със тътен скрит, в бокала хоризонта

бе неподвижен.

Нейната любов

бе просто риба – да речем способна

след кораба в морето да се впусне,

да пори с тяло гъвкаво вълните,

да го задмине, може би – но той,

той мислено на сушата бе стъпил.

Морето стана на море от сълзи.

Но знаем, в тази именно минута

на отчаяние задухва, ето –

попътен вятър. И тогава той,

великият, напусна Картаген.

Стоеше тя

пред кладата, която

разпалиха пред градската стена

войниците. И тя, през маранята

съзираше през дим и огън как

беззвучно се разпада Картаген.

 

Преди пророчеството на Катон.

 

 

ПРЕСЕЛВАНЕТО

 

На М. Б.

 

Вратата хлопна, ето ги навън

на улицата. Вятър плътно

обгърна ги със мисли, сякаш сън

от мисълта си всеки да потръпне.

За миг замряха клоните, канала.

А вечерта студена се покри

от погледи, тъмата бе застлала

и масичката между тях дори.

Вратата хлопна, омотан с канап,

през дъното отвесно, после в пръстен

вратите да придържа, шкаф-долап

стоеше в тъмното като прекръстен.

Едва повдигнаха го от земята,

отвътре се дочу тих дрънкащ звук,

и ето, свързани чрез кръст в тъмата

те тръгнаха, прокудени оттук.

Един до друг и в пълна тишина.

Преплитащи се сенки непотребни.

Напред. От светлина към светлина

вървяха все по-дребни и по-дребни.

 

 

* * *

Строполяса се в бездната стол.
След него падна леглото.
След него бюрото – един дол,
не крия, помогнах му на бюрото. 
После учебникът „Родна реч”,
снимката, на която сме всички.
Стените и печката с напукана глеч.
Останахме аз и палтото самички.
Сбогом, любима. Свали си халката,
Модата виж, тури му вестник.
И после, да са точни нещата, 
заплюй моя заместник.

 

* * *

На М. Б.

 

Не, Музата не мълчи и не е в амок.

Вероятно юнакът се унесе в сън дълбок.

С кърпичка синя ми махна с тревога,

и с парен валяк по гърдите за сбогом.

 

И думите ни заднешком, ни напред –

не се връща цепеница в дървесния ред.

И с очи по калъфката едно лице

се разтича както по тигана яйце.

 

Сгря ли се под шестте завивки ти

там в онази градинка – Боже прости –

гълтах, като риба на сухо, да се спаси,

всичко, което вярвах тогава, че си.

 

Бих си пришил и заешки уши.

Сачми бих погълнал, ако решиш.

Сред корени в черно блато без бряг

Изплувал бих, не като онзи „Варяг”.

 

Едва ли ни е писано, съдбата преде.

Прошарих се, срам ме е да кажа къде.

Жилите – дълги сте, няма кръв за вас!

По-криви са мислите и от мъртъв храст.

 

Така е, завинаги се разделяме ние.

Нарисувай кръгче на лист хартия.

Аз съм това: празно е вътре, прозри.

Разгледай го хубаво и го изтрий.

 

СКИЦА

 

Слуга трепери. Роб се хили.

Палач секирата си пили.

Тиранин млад петел закла.

Луна над зимните била.

 

Отечеството – на гравюра.

На нар – Войник и Булка щура.

Старица дръгне се навред.

Отечеството – на портрет.

 

Лай еква, вятърът го носи.

Борис от Глеб юмрук си проси.

И двойки – в танц на бала тук.

В антрето – купчина боклук.

 

В очи блести луната обла.

Под нея, сякаш мозък – облак.

Да създаде пейзаж платен

художник по-добър от мен.

 

 

 

ОДИСЕЙ  НА  ТЕЛЕМАХ

 

Чуй, Телемах,

                Троянската война

е минало. Кой победи – не помня.

Май гърците: да изоставят мъртви

далеч от къщи  могат само те…

И все пак пътят, водещ към дома ни

бе прекалено дълъг, Посейдон,

докато времето пиляхме там,

разтегли цялото пространство.

Представа нямам ни къде съм аз,

ни кой е този странен мръсен остров,

постройки, храсти и свине грухтят,

градина буренясала, царица,

трева и камънак… Ех, Телемах,

знай, островите са едни и същи,

когато дълго странстваш, твоят мозък,

объркан, губи броя на вълните,

от хоризонта възпалено, плаче

окото. От месото оглушаваш.

Войната – не, не помня как приключи.

Не помня и на колко си години.

 

Расти, расти, голям да порастеш!

Дали съдбата ще ни срещне? Ти

сега не си кърмаче, пред което

аз биковете си възпрях. И бих

останал, но… попречи Паламед.

А може да излезе прав: без мен,

от страстите Едипови избавен,

сънят ти е безгрешен, сине мой.