ФАКЕЛ

Поетът на немите думи

02.02.2017

Из колекцията на Асен Валентинов

Асен Валентинов

ПОЕТЪТ НА НЕМИТЕ ДУМИ

Липсват ми думи, казваше той и разговаряше сам с тишината. Беше поет, но не от ония, които събират тълпата, за да им ръкопляска, а от самотниците, които замислено вървят край белите стени на града и с цветни бои изписват по тях тъжните си стихотворения. Вярваше в чудото така, както някои вярват в Апокалипсиса и не хвърляше трохи на гълъбите из градските паркове, а нощем излизаше да нахрани душите на уличните котки, които се шляеха като него в беззрачните барове. Може би някъде имаше война и пламъците ѝ изгаряха къщите на простосмъртните хора, ала той не се плашеше от тях, защото други пламъци изпепеляваха очите му.

Понякога се отбиваше за малко да поиграе на топка с децата, но дори тогава не преставаше да мисли за думите – за тези нощни пеперуди, които изхвръкваха мигом от сърцето му, за да не се завърнат повече никога. Друг път седеше омърлушен на гарата, сякаш чакаше непозната жена, облечена цялата в черни дантели, да слезе от влака, да го изтръгне от треската, да разплете сънната материя на безсънния негов живот само с крайчеца на пръстите си. А после, тласкан все от същия инстинктивен устрем, той щеше да продължи да пише по стените на безкрайните тунели: Всички пътища водят към Гоби. Някой е преместил света като пролетно дръвче сред пустинята.

И така, заслушан в сирените на презокеанските кораби, той сигурно щеше да преплува още много морета, да достигне най-отдалечените и безлунни брегове на света, преди да се появи пак край това оскъдно море в опожарения от думите град. За да бъде отново и просто човекът от съседната улица, когото всички познаваха, но след когото никой не извръщаше глава, не спираше да си поприказва или да изпуши по една цигара, понеже смятаха, че няма какво да им каже.