Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Цялата гора, възправила се, гледа

02.02.2017

Из колекцията на Асен Валентинов

 

 

Биньо Иванов
И ТОЯ СВЯТ РЪЖДИВ...

 

Да ме пази господ от пъдари. 
Сред ден аз и динята да седнем 
(рожби две от сладък сок и глина) 
и със слънчев пръст да я отворя, 
и да я целуна по сърцето.

В лозе кипнало и аз да кипна, 
на завръщане съвсем наопак 
да въртя на вестите езика.

Крадените в мисълта ми круши 
за деца болнави пазя аз. 
Сред съня ми плеснали пъстърви 
нося на рибари без късмет.

А огради с колове в небето 
- гърбове с трънлива тел - пред мен 
ред по редом същества потайни 
със озърнати уши - зад мен

Гледат как и мен с уста от злато 
ще ме глътне тоя свят ръждив; 
как в търбуха му ще се излегна, 
там да тъпча своето си гърло, 
там да пълня свойта си душа.

И ме вдига нещо от добрата,
бавната постеля на ума ми.
Сам не зная накъде ще тръгне,
нито виждам докъде ще стигне,
но мирише
вече
на скандал.

 

 

ЦЯЛАТА ГОРА, ВЪЗПРАВИЛА СЕ, ГЛЕДА

 

***

Три хоризонта

книги се катерят по стената.

Приведен над небето, 
Ван Гог събира хляб.

Дете в постелята сънува дъжд, 
той го топли.

Жена пришива копче, 
като очите ѝ кафяво.

 

***

Не мога да помня всичко, всички 
стоъгли камъчета в босите ни стъпки. 
Небето ходи около върха замаяно, 
дими на пресекулки като в колиба, 
в гърба ни храстите пищят от болка, 
разцепени от кошерите слънчеви игли, 
а ние двамата седим в тревата, 
растем набодени на връховцете ѝ
с приятеля ми - най-един от всички,
най-безкраен,
най-безброен,
за несътворения нектар узрял, 
за неизгрелите звезди узрял, 
приятелят ми, който ще умре, 
приятелят ми, който ще умре.

Цялата гора, възправила се, гледа.

Как леко дишаше тогава въздуха,
как в него тегнеше околността!
В кръвта ни, във водата ни гореше
медът на прашния език на пътя,
облизал дългото поле - оттам в мъглата;
очите ни се дърпаха след него, след него,
приятелят ми, най-един от всички, ги влудяваше
с думи, думи, думи, думи, дъги на катерички,
в лицето му последен вятър идеше,
нарязваше челото, устните, къдриците,
отгребваше, отгребваше, отгребваше
по косъм
и по капка
и по зърно,
един след друг го слагаше встрани...

Какво те блъсна и зашемети, приятелю?
Изпод телата ли кънтяха корени, мравуняци
течаха;
но защо полетата блестяха мразовити,
а мравките не влачеха живот?
Нали ти казах:
Ела живей, в света се търколи и облепи се
с песъчинки;
слънчасай, наведи се сит над кладенеца
и не дели водата и не ми давай своята;
и не протягай бедна длан над вси ни -
най-паяжиненото трънче ще я прободе?

...тишината падна като слънце,
последна първа птица грейна пещерата,
над камъните сипнаха дъгите-думи,
валяха звукове, праха златееше,
изкъпания силует - ръцете на тила - се откова,
отковалия се силует стремглаво се понесе,
отковалия се силует достигна до земята,
вби точно в нея трудното си семе,
тя притвори памет и се завъртя.

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: