ФАКЕЛ

Няма да тръгвам, Ангеле

05.12.2017

Из СЛЕДВЕРИЕ, новата книга на Васил Славов

В своето уединение, ако не е наложено насила, писателят е обладаван често от натрапчивата мисъл – на кой висок хълм да възлезе, та по-добре да е видян...Васил Славов – и в поезията, и в прозата – е отдавна на върха, без сам да знае. Може би защото никога не е знаел, че е „човек на изкуството“, а работник приведен над Пътя, по който върви и отминава... Човекът.

Борис Христов

Васил Славов е роден на 25 февруари 1958 г. в София. Той е син на писателя Атанас Славов. Завършва английска филология от СУ „Климент Охридски“. Пише стихове, проза, преводи и критика. Участва в първите броеве на „Лит. вестник“, сп. „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютната му стихосбирка „Спомен за Потоп“, излиза през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература.

Автор е на поетичните книги „Бич Божи“ (1992), „7 часа слънце“ (2005) и „Американа“ (2010), както и на белетристичните сборници „Фургоните на Адамсбърг“ (1998), „Записки на Препарирания“ (2001) и „Тунелите на Галицин“ (2001).
През 2014 г. излиза стихосбирката му „Звяр“, която е номинирана за наградата „Христо Фотев“. Публикува в литературни издания на САЩ и Великобритания.
Васил Славов живее със съпругата и дъщеря си в Питсбърг, Пенсилвания.
В сборника „Следверие“ са включени най-новите му стихотворения.

Поет

Загубил пътя си сред мрака,

върви до падналата есен;

върви и в спомени се спъва,

върви като в мъгла отнесен.

Докоснат с гребена отдавна,

под който сресват мъртъвци,

върви, опънал остри скули,

върви под срутени звезди;

върви прегърбен, още див,

върви изстинал... и изпит,

изхвърлен върху сгур от ада,

светец, като на кол побит.

И всеки ден е клин ръждясал

и всяка нощ с молитви – горе;

нали затова бе тази лудост,

нали затова с небето спори.

Върви... не знае че е жив,

и пак върви, върви... и вие,

а някакви притулни сенки

нозете му за святост мият.

От стъпките му капе прах,

окото – с тъмно наранено;

около него живите шумят

и сричат хилавите си поеми.

Върви в дъжда – загубен, лек;

дъгата – с черната премяна...

Върви по улиците на града си –

една кървяща и ненужна рана.

Завръщане

Видях го там, на камъка приседнал,

до него пушка, в скута му змия.

Прахът в каньоните отдавна бе изтекъл...

Отвъд – червена като кръв земя.

Огънати като разбит боксьорски нос,

чак шпорите му бяха изтънели,

преминали през огън и вода

и в люлката на лудостта му спрели.

Прошепна тихо и змията си погали,

а тя изгря от ступор, изсвистя.

Усетих я как в гърлото ми се увива

и как езикът ѝ в окото ми замря.

Усмихна се мъжът като посечен –

стопанин див на долните земи,

където днес без време се завръщах

при тез, с които бях живял преди.

– Ще ме целунеш ли? – изсъска ми змията.

– Отрова да ти дам за път.

Отровен в храма на дома да стъпиш,

в местото, дето нивите горят.

А той, посеченият, стана като сънен,

сънят му силата на камъка отрони

и махна, сякаш каза ми: – Върви

в земята на тъгата и на спомените!

И плюна. И влечугото прибра...

До него пушката и паднал слънчев прах.

А аз, отминал, губех свойта диря

и чувах дълго лудия му смях.

„Стопанинът замина за Америка“

Стопанинът се върна от Америка –

изметнат праг, тъга и тихо...

Пристъпи както палиш свещ

и в стаята, и в коридора – никой.

Остави куфара си пълен с мъх

и седна до ръба на светлината.

Изтряска гръм и слитна дъжд

в града – стопанина дочакал.

Проплака старият таван

звездите както капят от небето;

под кръст от спомени скован

стопанинът протегна шепи.

Изтичаше ръждив порой

през цедката на мъртвата му къща,

по дланите догаряше вода –

сълзата както камъка прегръща.

Забравил просеките на нощта

и спирките по дъното на океана,

покръстен с падането на деня,

стопанинът до сенките остана.

Стопанинът се върна от Америка

и често залезът, обесен недалеко,

го виждаше по улицте на земята,

загледан в облаците на небето.

Няма да тръгвам, Ангеле

На Людмила

Няма да тръгвам още, Ангеле,
дето ме викаш,
огъна се времето, отвън оградата падна.
Вземи си и комките, и свещите
... питата,
уж топло държиш, а в дома ти – все хладно.

Чакам аз, Ангеле,
трябва да знаеш,
да слезе богиня една, да дойде при мене,
да седнем с нея двамата,
съня да познаем,
да докосна душата ѝ, тя на ръце да ме вземе.

И да хукнем после –
жребчета в любовните ниви,
да зобя от вятъра като лудо животно,
да хвърча и да пърхам,
в небето да цвиля,
да се смея високо, да не съм вече самотен.

И да ми каже тя, Ангеле,
живота къде е,
колко остава и защо така денят се загуби,
да погали тревите ми,
без глас да запее
и да чаткат от обич лудо моите зъби.

Чакам аз, Ангеле,
на тебе само ще кажа,
момичето мое, което зад клепачите тича
и вдига се с вятъра,
и духа ми тревожи,
докоснем ли устни, към сумрака политаме.

Пък ако някога паднем,
ще паднем в звездите,
сред тяхната вечна, бляскаво-бликнала яма.
И пак ще търся,
ще търся очите ѝ,
дори, Ангеле, когато вече ме няма.

Старият град

И как летеше тази светла пръст

и чайки плуваха в небето,

сън и море,

градът и дървен кръст

и тихо от страната на сърцето.

А после от вълните изпълзя мъгла

и само островът с крилото си остана

да чезне – белег,

върху който спря

и плисна синята небесна пяна.

Изписка птица, паднала далече,