Тъмното слънце на Александър Вутимски

30.12.2017 1

Малка книга, подредена от Асен Валентинов

 Александър Вутимски

ТЪМНО СЛЪНЦЕ 

(Малка книга във фейсбук)

 

УМОРЕНИ НЕБЕСА

I част

 

***

ТИ КАЗВАШ, че животът ти тече
като река спокойна в равнината
и твойто трепетно сърце влече
надолу във вълните... Тишината,
о, тая, черна, страшна тишина,
като гранит над теб не тегне, зная...
...Сега мълчи в мансардната ти стая
подпухналата ледена луна.

В безумна, синя вечер е града.
И улиците, стихнали - почиват. -
И къщите разкъртени. В студа
и хората - измръзнали и сиви.

Тежи ти, казваш, тая тишина.
Сърцето ти е топло и тревожно. -
И питаш ме: нима не е възможно
под лунната и електрична тишина
да светят други, по-просторни къщи,
и други - бодри хора?...Тишина.

Пред сивите стъкла мълчиш намръщен
и гледаш вънка бялата луна.

 

 

***

АЗ ЗНАМ, че дядо господ е добър.
А къщичките бяха от картон...
Нощта отваря като син чадър
един увехнал, прашен небосклон.
И детските играчки изпочупени
момченцето захвърлило на плочника;
умира хвърлено дървеното клонче,
горят звезди, шумят черковни куполи.

Това са детски, дървени играчки – 
червени кукли с шарени очи.
Те дълго се разхождат в полуздрача
и шепнат на големите звезди...
Или съм сам във улици, уви, 
мечтая за ливади и треви,
що значи да вървиш в духа на времето
със синия чадър и небе задрямало.

Защо е синя приказната къща, 
която вехне в старото предградие.
На прага ѝ едно дете се радва
на сребърното слънце.
Прозорецът ѝ вече свети радостно,
на стряхата ѝ месецът завръща се.
Трамваят е зелен и си отива,
на релсите се отразяват пламъци.
И евтините, шарени реклами
горят усамотено върху фирмите.

Аз знам, че дядо господ е добър,
че къщичките бяха от картон.
Къде е тоя златен небосклон,
що радостно ми свети.

 

 

***

АЗ ЩЕ СПЯ ДЪЛГО
в тъмната градина
Ще докосвам мъх 
върху грапавите дънери, 
ще сънувам. 
Ще усещам движението 
на здрача и на въздуха.

Ще бъда сам.

Тук едно дете 
отдавна търси къщичката на кучето.
Неговите тъмни очи 
отразяват червения полумрак 
на залеза. 
Неговите ръце 
докосват тревата 
и прозрачните стебла.

Стъмва се.
Аз обичам луната, - нейният златен здрач.

Аз ще спя дълго в тъмната градина.
Малкото момче 
ще ми припомни отживели приказки, 
полузабравени припеви, 
наивни стихове за деца 
и момчешки преображения.

 

 

***

АЗ ЗНАМ старинни приказки за принцове.

Поискай ми да ти разкажа нещо...
Навярно ти не ще узнаеш никога
от що е мойта радостна въздишка.
Аз ще ти разказвам в здрачината тихо
и ти ще си до мене и ще слушаш...
А щом се уморя, ще замълчим -
да стане тихо като в стара къща.
До старото пиано ще останеш ли?

Пианото разказва за дете, 
което се изгубило в гората.
Очите му учудено блестели
във сребърния здрач.
Във храстите играели джуджетата
с качулки от сребро.
Във сянката на старите дървета
се криели прегърбени магьосници.
Детето кротко в здрача се усмихвало, 
на пръсти то вървяло през гората.
И през нощта детето влязло тихичко
във мъничката къща на луната.
Пианото разказва за дете...

Във здрачината чу ли мойта приказка?

Поискай да мълчим...
И остави да светят твойте къдрици
безмълвно над очите ти.
Сега е тихо... Принцовете спят.
...Детето се изгубило в гората.
А в мъничката къщичка луната
седи сама на сребърния праг...

Аз знам старинни приказки за принцове.

 

 

***

СТИХОВЕ ЗА ЕДНО МОМЧЕ

МОМЧЕТО ВЪРВЯЛО през старата тъмна гора.
От росата отдавна обущата станали сребърни.
То свирело с устни, говорело тихо с дърветата,
със ръце то докосвало тяхната златночервена кора.
Птиците тихичко пеели, скрити в тъмните клони.
Момчето им махало тъжно с ръка, то било със перо 
върху шапката.
Гората се свършила привечер. Израснал голям хоризонт.
Пътувала стара каруца, с коне остарели и прашни.

Момчето се спряло на пътя, погледнало златния залез,
каруцата синя във здрача, мълчаливата тъмна гора.
Със чело позлатено от слънцето, с очи пламтящи и алени,
момчето заплакало тихо и тъжно се стелело здрач.

АЗ СЪМ МОМЧЕТО, което пътува през тъмна гора.
Болно е слънцето, болен е въздуха, болни са птиците.
Тъй както е хилаво цветето, раснало някъде в мрак,
така е красиво и слабо момчето със тъмни зеници.
Аз не живея на слънце, аз дишам, аз растя в тъмнина.
Аз обичам полумрачните стаи, с пожълтели 
портрети и скринове,
огледалато мое, отразило тъмнина, до стената;
ето котката, жител на мрака, е моят приятел любим.

Аз обичам големите пустите кръчми, недостъпни 
за синьото слънце. 
Аз бълнувам хоризонти във мораво, фенери, 
танцуващи в черно.
Аз съм луд, аз съм болен, заразен върху мене е въздуха.
Затвори се голям хоризонт. Затворете, затворете предверията.

МОМЧЕТО ПОД СТАРИЯ, тъжен фенер се усмихва безпомощно. 
Не дoкосвайте никога пръстите, нито очите му тъмни. 
Ще проникне зараза във вашия кротък и радостен дом.
Ще презрете света, който пее и страда под слънцето.

 

 

***

КОГАТО ЗАПРИКАЗВАМЕ

за Нарцис,
насядали край някой стар диван,
аз виждам огледалото пред себе си, 
прозрачно като сребърна вода.
И чашата със черен ром гори
от две очи, пламтящи в полумрака,
който съзерцавам във безмълвие.

Не ме докосвайте.

Челото става златно и звънти
от лекото докосване на въздуха.
Косите в здрача светят като залез,
като самото слънце недостъпни.
И пухкавата, бяла котка само
стои върху ръцете неподвижна,
със сребърни очи на идол източен.
О, Нарцис, аз те виждам в огледалото.
Ти си дошъл от древността при мен, 
изящен, в здрача на старинен дом, 
чувствителен и тънък като лилия.
Не можеш ти да бъдеш прелъстен,
самия ти за себе си желан,
и пак далечен, пак непостижим.

О, Нарцис, Нарцис,
докосни ме Нарцис.

Във тъмнината ти ще дойдеш, знам,
при мене, сам, 
студен като ахат.
Ще ме докоснеш ти
със твоите прозрачни като лед ръце.
Ще влезеш в мене, ще трептиш
до мойте устни в здрача, ти,
като листа на лилия...
Напразно плача всяка вечер. Аз съм сам.
И Нарцис в огледалото е скръбен.
И котката, безмълвна като идол
със сребърни очи – мълчи.

Не ме докосвайте.

 

 

***

ТЪМНО СЛЪНЦЕ

Слезни
на тъмната трева
и дай ѝ пламъци,
и дай ѝ черен дим,
могъщо слънце.
Вземи ме
в бляскавия въздух,
за да раста
и да те стигна
и да целуна твоя пламък,
що убива, тъмно слънце.

- Ще слезнеш ли при мен.. 
ще дойда ли при теб...

Ела, убий света.
Прати му твоя зъл 
и весел огън.
Убий пламтящото небе,
изпепели го.
Защо не пуснеш смърт
върху света...Защо не искаш...

Мой лъчезарен враг,
червен и златен, и безмълвен -
дай да целуна твоя пламък,
да умра.

И като дим да бляскам над света,
да бляскам върху теб -
Изгарям върху пясък 
в черно лято.

Защото аз обичам най-могъщото,
най-безнадежно, най-ликуващо,
врагът си - слънцето - мъчител
на света.

 

 

***

СКРЪБТА ЗАСЕДНА
КАТО ЗДРАЧ

И моят разговор е скръбен.
Да идем в тъмната гора
по шарените калдъръми.
Във тъмната гора луната
по кривото дърво катери се.
И жабите в тревата дремят
с изпъкнали очи от злато.

Подай ми твоята ръка
и нека нищо не говорим,
Да се разсъмва над гората,
да скита кривото дърво.
Да скита тихо в пещерите
и да бере забравен мъх.
Сложи ръка върху очите ми,
стопли ме в синьото безмълвие...
И ми кажи защо съм сам,
защо изглежда, че те няма.

Скръбта заседна като здрач.
Над калдъръмите се стъмва.

 

 

***

ОБЛАЦИТЕ БАВНО преминаваха,
белите и златните, и сините.
Хвърлиха една голяма сянка
във градината.

Облаците уловиха слънцето,
скриха го и нещо си продумаха.
После отпътуваха безшумно
белите и златните, и сините.
В сянката им спи едно момиченце
на дванадесет години, в бяла рокличка.
То тичаше през деня самичко,
то тичаше между розите.
Малкото момиченце в градината
гледаше внимателно тревичките.
Неговият татко бе починал
вчера привечер.

Облаци, които отминавате,
сини и оранжеви, и морави,
някакъв пияница бърбореше, 
позлатен от слънцето на заник.
Той бе седнал скръбно върху плочника
и самотно плачеше и хълцаше.
Малките деца със пръст го сочеха
и пътуваха във сянката.

Сянката на облаците скри,
във един студен и прашен ден,
плахата усмивка на старицата
с бяла шапчица от лен.
Хората я блъскаха безжалостно,
блъскаха ѝ кофичката с въглища.
Тя се извиняваше уплашено,
тихо и виновно се усмихваше.

Облаци, които отминавате,
многоцветни, бавни, уморени,
сенките ви падат, отчуждаващи
върху мене, скръбния, студения.
Облаци, до смърт преуморяващи!

 

 

САТУРНОВ ПРЪСТЕН

II част

 

 

***

БИЛО Е СЪН МОМЧЕТО ОТ СРЕБРО,
със синята фуражка и пагоните.
Да разговарям със звезди и котки
причината навярно е във рома.
Не съм живял във двор между дърветата
под облаци и залези оранжеви.
За сребърно момче съм взел портрета
на негъра от френски календар.

Бълнувал съм пияни, златни ангели.
Не е валяло, а съм слушал дъжд.
Било е тъмно, а съм виждал залез
и съм целувал не ръце, а стълбове...
От синьото съм съзерцавал сам
очи въображаеми и устни,
и празни чаши, и сълзи, и танц...
Пиян съм бил, разбирам, бил съм луд.

 

 

 

***

ГРАДЪТ Е БЯЛ И Е ВРАЖДЕБЕН,
и аз съм сам върху тревата.
Двете зелени буболечици
не са ми чужди като тебе.
Двете зелени буболечици
върху стеблата се разхождат.
До вечерта ще изпълзят
високо до небето сигурно.
Над мен се навежда вятърът
като глухарче розово.
Ще поприказвам със тревата -
дано израснат рози.

Аз сам седя върху тревата,
а твоите очи са ледени.
Двете зелени буболечици
не са ми чужди като тебе.
Една след друга в мрачината
те крачат кротко по ръката ми.
На дълъг път вървят безшумно.
Катерят се към слънцето.

 

 САТУРНОВ ПРЪСТЕН

 

КОГАТО АЗ СЪМ СТРАДАЛ, БИЛ СЪМ САМ
и твойто име стенел, съм Рембо.
Пълзях в зловонно тинесто подземие,
Разяждан от безмилостна любов.

Аз мислех, че това е твойта стая,
но столът беше със единствен крак.
И гардеробът гниеше мухлясъл
пред моята протегната ръка.

Това не е Париж и не е Франция.
Но ти си тук живял, в това съм сигурен.
Ти тук си шепнел „Моето бохемство“,
когато влизал вятърът през отвора.

Аз страдам непрестанно и съм радостен,
защото ти ще дойдеш, аз предчувствувам.
Ще минеме през мрачното подземие,
за да излезем от нощта на ада.

С пияния ти кораб да отплуваме
във синя, звездна нощ през океан.
Войниците ще бъдат пак пияни
до твоето открадното сърце.

Рембо, не си ли страдал от любов,
от вино и от рана като моята?
Не си ли искал да умреш, Рембо,
в тропичен град от пладнешкия зной?

Отдавна аз седя във тъмнината
до гардероба, който тихо скърца.
И гледам пак като дъга оранжева
през отвора Сатурновия пръстен.

 

 

***

НЕ ЗНАЯ СТАРАТА СТРАНА, В КОЯТО БЯХ
дали е съществувала наистина.
Там имаше посърнало небе,
високи, сребърни стъбла, листа.

Във тъмните градини скитах сам
и слушах шум от скрити водоскоци.
Замислените юноши от мрамор
стояха неподвижно върху розите.

Самотно слънчогледите заспиваха,
навеждаха се цветовете бавно.
От розови веранди ме зовяха
далечните въздишки на пиано.

И нямаше ни хора, нито приказки,
денят ми беше дълъг, монотонен.
Кажете ми, била ли е наистина
страната, за която си припомням.

 

***

НАД КЪЩИТЕ ПРИПАДА БАВНО МРАК.
До старата жена присяда котката.
И в мрака две очи сияят кротко
до стихналия праг.

Във кръчмата нахлуват светлини.
И вятърът удря по стъклата.
И някой влиза звънко през вратата.
И греят в синьо белите стени...

Едно само момиче се усмихва,
със поглед тих, със поглед уморен.
И гледа вънка слънчевия ден.
И слуша как капчуците се плискат.

Звънят стъкла, часовници, врати.
И някой тихо пее в огледалото.
Навън тревожен вятърът трепти
и маха със ръцете си запалени.

Момичето е тръгнало във вятъра.
И в неговите ледени очи
внезапно пламват сребърни лъчи
от блясъка шумящ на небесата.

Капчуците звънят и то трепти
със трепета на пролетните покриви.
И гледа как през хоризонта тих
греят къщите златни и измокрени...

Момичето се спира и мълчи.
Над него небесата засияват.
И в тъмните му, стоплени очи
две-три сълзи смирено затрептяват.

 

 

АНГЕЛ

 

ДЪЖДЪТ ВАЛИ НАД РАВНИНАТА,
дъждът е тих и сребърен, и тъмен.
Той шушне уморено в далнината.
И над безкрайната и пуста степ
се съмва.

Аз сам вървя под старите дървета.
И виждам как мъглата пада тихо над ръцете ми...
Мъглата пада бавно върху теб.
Аз те докосвам, милвам те – – 
целувам твоите тъмни пръсти,
АНГЕЛ.

Ще падна върху сребърната пръст. 
Ръцете ми ще пожълтеят. Тихо
ще шушнат върху мен 
листата на дърветата. – – 
Ще свирят златни старите листа
под есенния вихър – –

Аз ще умра далече от небето –
без да го виждам в есента –
без да се моля, без да плача сам, без да проклинам.

Тогава искам ти да пътуваш в безкрайността –
и да бълнуваш пак за свойто болно слънце – винаги! – –
Да се усмихваш тихо срещу тъмните,
безшумни дъждове...

Не ме докосвай – целуни ме… не! …аз, умирам
под пръстта,
под пустошта
на равнината.

АНГЕЛ.

 

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ЕДНА РАНА

ВЪВ КОРИДОРА НЯМАШЕ ЗВЕЗДИ.
От вечерта стоеха златни стълбите.
Тогава аз се смъкнах уморен
на стъпалата сам –
и стенех.

Над мене коридора потъмня.
Стените отпътуваха към залез.
Таваните изглеждаха съсирени
от кръв и от сребро.
Те падаха.

Не се учудвай ти на тези стихове.
Аз имам рана що на кожата гори,
на кожата расте, разяжда ме, боли.

Седни до мен,
макар че аз съм сам и че треперя
във старата и златна болница,
под черен и прозрачен коридор.

Когато болката разтърси моите ръце
и моите очи изпълни с кръв и със сълзи,
тогава искам мойте болни устни да докоснеш ти,
студените ми, болни устни ще целунеш ли?...

Аз искам да боли.
И нека тази рана ме гори,
ако те виждам как трептиш във рамката на залеза.
Аз искам да умра,
когато моят вой във тъмнината
ще прокънти във пусти улици.

Фенерите пияни и дъжда
Ще те целуват ... още... още
Раната расте.

 

 

***

В ЕДИН ДАЛЕЧЕН ПАРК ЩЕ СЕДНЕШ САМ ВЪВ ЗДРАЧА
и кестените там небето ще закриват, 
ще слушаш ветрове, замислено ще крачат
в алеите жени спокойни и красиви.

Ще има тишина и само от фонтаните
ще иде дълъг шум от падаща вода.
От черквата сега ще зазвучат камбаните
и ти ще чакаш сам да падне вечерта.

И после над града големи, златни облаци
над тъмен хоризонт ще се изкачват дълго.
Обичам вечерта в градините на София
с увяхващи треви и залези безмълвни.

 

 

***

НЕ СЕ СЪРДИ, ЧЕ СИ РАЗЛИЧЕН,
че не приличаш на околните.
Ти виждаш, че децата тичат
и гледат бягащите облаци.

Обичай вятъра, водата -
върви, свири и пей с дъжда
и през безкрая на света
танцувай сам във здрачината.

 

***

АЗ НЯМА НИКОГА ДА ПЛАЧА
за светлото, което бе.
Ще гасна сам, безмълвен в здрача,
загледан в чистото небе.

Ще тръгна някога бездомен
във есенната тишина.
Над мене ще трепти огромна,
спокойна, златна ведрина.

Когато лете падне мрак - 
пред къщата, запяла мирно, - 
ще спра в мълчание и пак
със тих възторг ще ти подсвирна.

Ти никога не ще разтвориш
безмълвния прозорец, знам.
И аз във мрака ще говоря
със вечерната тишина...

Ще натежат звезди огромни, 
ще слезне жълтия простор,
и аз на сън ще си припомням
за някогашния възторг...

Аз няма никога да плача
за светлото, което бе.
Ще гасна сам, безмълвен в здрача,
ще гледам чистото небе.

 

 

***

ПЪТУВАХ НОЩЕМ ПОД ЕДИН ЧАДЪР
към хаотично, мораво небе.
Едно старинно, каменно кубе
мълчеше като птица под дъжда.
Аз слушах как големите дървета
във тишината пиеха вода.
И тихо в тъмнината на нощта
пълзяха бавни капки по ръцете ми.

Проклинах гарите, които светят
далеч от къщите на селото.
Пътеките ругаех и дърветата,
изпредени като къдели...
И исках да заплача в храстите
и да потъна в тъмната вода,
да се изгубя без следа
в шумящия и безпределен хаос.

Пътувах нощем под един чадър...