Справедливостта е невъзможна

25.05.2018

Из дневника на писателя Васил Акьов 19 -24 май 1984

 
Художник Фернандо Зобел

 Васил Акьов е литературен критик, писател и сценарист. Роден е на 6 юни 1924 в Дупница.Някои от произведенията му са: „Република на смъртните“ (повест, 1966), „И дойде денят“ (роман, 1967), „Светове“ (критика, 1968), „Джокерите“ (роман, 1977). Автор е на сценариите: „Птици и хрътки“ (1969), „Тигърчето“(1972), „И дойде денят“ (1973), „Пантелей“ (1978), „Мигове в кибритена кутийка“, „Къщата“ (1979). Умира на 7 февруари 1989 година, малко преди 10-ти ноември. Получава посмъртно награда на СБФД за цялостно творчество.

 ВАСИЛ АКЬОВ

Дневник

19 май 1984г

Трябва да се знае, че в една революция между готовите за жертва са се подвизавали много мошеници. Накрая мошениците удържат връх и превръщат тая революция в промишленост за своето благо. Затова нито една революция не трябва да се надява на успех. Нейната смъртна присъда е присъдена още в нейното зачеване. Човешките страсти са непреодолими. Те са по-силни от човешкия разум. Те го използват като свое оръжие, но никога разумът не е могъл да подчини на себе си човешките страсти.

Това е вторият аргумент, че справедливостта е невъзможна. Трохи - да, но пълна справедливост – никога! Тя също се превръща в знаме, под което се секат човешки глави. Не вярвай на никого и нищо, вярвай на себе си и на сетивата си; когато слушаш радио, гледаш телевизия, четеш вестника, знай, че някой иска да те излъже. Затова си отваряй очите на четири по четири, на сто двайсет и четири.

Ще ме нарекат индивидуалист. Такъв съм. Колективът придобива единство само когато е застрашен от смъртта. Животът ни се дава един път, лозунгите се преплетоха, светът се превърна във Вавилон.
Сега никой не познава прелестта на тишината, на самотата, на размисъла, на щастието да се усетиш човек, да изпиташ радостта, че раждаш не прости физически движения, не само полов акт, а мисли.

Твоето съзнание обгръща света, то ляга като покривало върху него. Всички тия достойнства са вече достояние на шепа хора, но като изчезнат и те, какво ще правиш ти, човечество, понесло се на омаломощени стада (къде?) към своя свършек. Това не е песимизъм. Перспективата на света е в неговия край. Кой ще го дочака? Но това няма да бъде война, а нещо друго.

Не обичам пророчествата. Вече съм стар и усещам интонациите на Библията, но кой ще ми помогне да се променя. Ако успях да стигна до тия мои мисли, ми помогна всеки, когото срещнах в живота си. За това му благодаря.
Не ми се смейте на каламбурите. Аз съм нещо повече от талантлив, гениален, аз съм луд. Това вече е щастие!

24 май 1984г

...24 май. Какво става зад него? Какво има зад фасадата на културата?
Разбира се, че има - с големи усилия създавана от шепа хора, поставени в херметическо пространство. Иначе, ако погледнем в литературата, с незначителни изключения ще се установи, че шества официалният натурализъм.

Ние не можем да се влияем от Запада и високата култура поради простата причина, че нямаме равнище, нямаме натрупвания, които писателите преди нас притежаваха. Сега крайно остарелият битовизъм на Димитър Талев се смята за класика.

Какъв романист е Емилиян Станев в „Иван Кондарев“? Само тук-там някакви проблясъци. Ами в „Сибин“? Да споменавам ли други негови книги? Да не говорим за неговите закъснели философии, от които лъха на черковен амвон. Някакъв православен еретизъм, някакво закъсняло тотемистично мислене.

А колко реалист беше Димитър Димов? Също отчасти в „Тютюн“. Под реализъм не разбирам някакво стесняване на бреговете, а способността за вярно художествено внушение. Емилиян Станев винаги завиждаше на Димитър Димов, че е умеел като никой друг да описва чужденци. В това има нещо вярно. Самият Димов беше от такова естество, че се чувстваше по-добре в цивилизованите страни. Той имаше вкус към друг живот. Той беше духовен аристократ, имаше природно предразположение. И токовете в неговите книги не идваха от български акумулатори. Ѝ

Димов обичаше живота на по-друга класа, която в България едва се създаваше. Като писател той беше затворен в България в най-добрата си възраст. И за едно десетилетие издъхна. Изведнъж догматизмът и чуждите му художествени похвати го сковаха. Партията му помагаше да поправи „Тютюн“. И Димов, човек кротък, страхлив, направи второто лошо преработено издание.

Само от тоя пример е вече достатъчно да видим в каква непродуктивна, направо зла, разрушителна система живеем.

Една утопия.

Пукнатината вече е видна и за най-простото око. Отгоре слово и пропаганда, а отдолу – изместване на живота в друга посока. Той сам ще си налучка пътя, но какво да правим ние между триенето на тези две плоскости и при това въртящи се в противоположни посоки.

Подбор Асен Валентинов

 Радой Ралин за Васил Акьов тук