Игра на невидими същности

02.08.2018 1

от Асен Валентинов

 Игра на невидими същности

            Изкуството е непоносимо не само за онези, които го създават, но и за нас, обикновените хора, които постепенно свикваме да живеем с него. Така овчарят потъва в полуугасналата планина, застанал в просеката между видимия и невидимия свят, едва докосвайки грапавината на сянката ѝ. Той не върви, а само се поклаща, пелтечейки на някакъв непознат език, заслушан в звънците на стадата си, в камбанния звън на далечните хълмове, в безмълвния хор на онези митологични същества, които сякаш винаги са вървели пред него, за да му помогнат да прекоси планината, да премине оттатък, да възкръсне сред мъртвите.

           Навярно някъде тук са се появили боговете, сраснали са се със земята, с омиротворените хълмове. Нищо не е оставено на логоса, на ума, а е засято в тая вълниста, плодородна земя, където страстно предусещаме онова, което не знаем или по-скоро не помним, че знаем. Тук по брадясалите, ронливи пътеки, по които кротко кръжа като замаяна пчела, камъните ме гледат със своите леко присвити, милостиви очи. Аз съм сълза, отронила се от тях, преди много време. Тогава, когато не е имало още кой да брои времето. Когато уханията на мрака, на сякаш току-що набъбналото със звезди незараснало небе, са се стоварвали директно върху скалите. А думите са съществували в такъв суров вид, че хората – тези сенки, тези невидими същности, са се страхували да ги произнесат, да ги изговорят на глас, за  да не съборят планината, която и без това се е устремила към бездната.

                 И наистина, само когато застанеш до слюдестите землисти възвишения, редом до второстепенните персонажи на нарисуваната като че ли от някой прехласнат по човеците ангел картина, можеш да доловиш неразчленените звуци, идващи от боботещата равнина и да усетиш тяхното иначе почти незабележимо присъствие. Цялата планина е обвита от матовото обемисто стъкло на въздуха, през което самотно прониква  гълъбосивкавата светлина на утрото и се процежда късната, ранена светлина на залеза, когато върховете димят, недокоснати от никого. Птиците също спазват това ограничение, рядко ще видиш гарван да се олюлява някъде там, в далечината, опитвайки се да се домогне до стрелките на часовниковата  кула – единствената по-висока сграда, която се издига над замръзналите в своя  еднакъв сън каменни постройки на селището.

                   Не зная дали някой друг освен мен бе забелязал, че с времето планината ставаше по-едра, по-гръмогласна – от едно нейно кихане, от едно нейно задавяне облаците се разбягваха във всички посоки, и със своите малки, набръчкани като на костенурка крака, ситнеше на юг, а после на югозапад. Вятърът, който идваше от Голямата пустиня, довя заедно с тежката си безплодна миризма и стадо ниски, бодливи храсталаци, които се заселиха в пазвата на стръмна, камениста долчинка, където шаваха безмълвно, притиснали се един до друг като козички. Така пейзажът бавно се промени, на места стана суров, бдителен, непроницаем: там птиците виеха сводести, концентрични кръгове като над бездънен водопад, а само няколко километра по-надолу планината приличаше на току-що излегнала се в простора жена, със странно обемисти, огнени хълмове, зад които неумолимо надничаха черните слънца на пустинята.           

                         Понякога ми се струваше, че влизам за първи път в тялото си, че за първи път усещам плисъците на сияйния въздух, докато ръката ми се уголемява и кротко разплита сивосинкавите власинки на облаците, които преминаваха като чуждоземни кораби в безплътното небе. Следвайки млечната дъга на пътя им, подобна на белег от наскоро зараснала рана, веднъж стигнах толкова далече, че съзрях бедуините. Съзрях босите им пламтящи нозе да потъват в ленивите пясъци, които се виеха сякаш от хилядолетия около техните огромни като черковни кубета чалми. Съзрях плахата светлина на вечерницата, която непрекъснато струеше от очите им и нямаше нищо общо с дръзките луни в очите на планинците, които ясно различаваха деня от нощта. Съзрях облите, разбили се във вълните на пясъка и оглозгани от вятъра камъни, в които още кънтяха детските викове и тайнствените придихания на чезнещето под плоския гръб на пустинята море.

                     Друг път слизах просто да се предам на долината, и заровил криле като гугутка в мехурите на изпръхналата пръст, аз дълго слушах как времето тече на пресекулки, как бавно капе като смола от подивелите смокинови дървета. Тогава планината се отдръпваше, превръщаше се в каменен мираж, в избеляло слънце, устремило се за миг към висините. Нямаше ги вече хората, нямаше го радостното трополене на стададата, нямаше го безмълвният кортеж от сенки, прекосяващи я надлъж и шир. До мен достигаха единствено отделни имена, отделни словосъчетания и думи: алтар, фалесе, Гедеон, посърналият кръст върху гърдите ѝ, няма нищо записано, Садок и 128 мъченици с него, синовете на съня, червеният човек и кучето не живеят в един и същи ден, които поне засега си оставаха необясними.

                                       Асен Валентинов