Речни думи

28.04.2019 1

Поетична проза от Стилиян Иванов

                                                                                                  

                                                                                                      5

                                                    Сандъче на тавана

 След този ден все по-често придружавах дядо до реката. Събуждахме се още по тъмно, преди да запеят петлите, протягахме се като котараци и лениво обличахме приготвените от предната вечер дрехи, загасяхме с пръсти свещите в стаите и последните звезди на небето. Ароматът на кръглите, бели питки, изпечени от баба в нагорещения от огъня долап на старата печка се стелеше над пътеките в двора и се смесваше с уханието на чай от мента, откъсната преди минути от градината. Тримата седяхме на масата в тясната кухня, понякога мълчаливи, друг път обсъждайки кой участък от реката да посетим през днешния ден. С времето научавах нови хубави места и дядо все по-често се вслушваше в моето мнение. Баба гледаше и двама ни с безкрайната си усмивка и вадеше нови дъхви питки от долапа.

След закуска излизахме на двора, вземахме в ръка подпрените до стената на къщата клонки, дядо нарамваше раницата със стръвта, а аз – плетеното кошче за думите, и тръгвахме към реката по някоя от познатите ми вече пътеки. Поздравявахме се бързо и тихо с другите, които също като нас излизаха от домовете си в ранния час, напълнили своите раници и всеки стиснал своята клонка. Нерядко се случваше там, за където сме се запътили, да ни посрещат по-ранобудни, подредили вече своите кутии със стръв върху тревата и приготвили линиите си, нетърпеливи да започнат лова на думите. Тогава ние продължавахме да вървиме по брега към следващото обещаващо място, за да не си пречиме един на друг. На реката винаги имаше достатъчно свободно пространство за всички ни.

Утъпквахме свои пътеки сред тревите в непрестанното ни търсене на нови ръкави, завои и вирове, крачейки под короните на тополите и заобикаляйки пресните къртичини, които се извисяваха над полските цветя като миниатюрни, наскоро изгаснали вулкани. Чертаехме криволичещи линии между храстите, а крайречната коприва рисуваше със жарката си четка релефни картини по телата ни. И бродехме, докато не откриеме подходящ участък от реката, и едва тогава спирахме, разтоварвахме багажа от раменете си, и се залавяхме с приготовления за лова на думите. Дядо вадеше кутийките със стръвта, нареждаше ги една до друга върху тревата и всеки избираше за себе си с какво предпочита да започне. А после по цял ден замятахме с клонките си от речния бряг, притаени и тихи.

Понякога се радвахме на неочаквано богат улов. На път за вкъщи кошчето тежеше приятно на рамото ми, пълно с речни думи. Имахме и дни, през които не успявахме да уловиме нищо, или почти нищо. Всеки ден беше различно и всеки ден беше различен. Случваше се от сутрин до вечер да закачаме на острите кукички различни видове стръв, да сменяме местата, да търсиме думите в дълбокото, а след това и на повърхността, но нищо не даваше желания резултат. Друг път щедър улов ни изненадваше като внезапен и топъл летен дъжд. Но независимо от всичко дните край реката винаги бяха приятни, както по-късно и вечерите, когато сядахме тримата с дядо и баба да споделиме улова си на двора, или пък излизахме на улицата и се събирахме край някоя от пейките с нашите съседи. Тогава се показваха, обменяха и прибираха най-много и най-чудни думи.

Една сутрин, след като бяхме привършили със закуската, а после с баба поляхме цветята и лехите на градината в двора, дядо ме повика, застанал пред вратата на къщата ни, и когато дотичах при него, ми подаде в ръка свещ, нареди ми да го последвам по стълбата, извиваща се към тавана, където никога досега не се бях качвал. Запристъпвах внимателно след него по старите дървени стъпала и когато застанахме на тясната, скована от дъски площадка, той извади от джоба си голям, ръждив ключ, който се завъртя със скърцане в ключалката, отвори вратата и ние се изправихме един до друг в ниското, тъмно помещение. Запалихме свещите и го последвах по широката греда, която разделяше тавана на две равни части. Когато стигнахме до отсрещната стена, пламъчетата в ръцете ни осветиха два дървени сандъка. Първият беше висок почти колкото мен и ми се стори много стар, с железен обков и тежък, лакиран в черно капак. До него беше положено малко светло сандъче, ухаещо още с аромата на прясно рендосано дърво.

Дядо пристъпи напред и повдигна капака на големия. Той беше пълен почти до ръбовете на стените си и в него сякаш имаше всичко. Вътре бяха събрани различни по големина и форма предмети, появяващи се и избледняващи образи, тихи и по-силни звуци, променящи се аромати, засилващи и отслабващи усещания, и много стари и по-нови чувства. Голяма част от съдържанието му за мен беше ново и непознато. Помня как дълго време стоях неподвижен и не успявах да откъсна погледа и мислите си от него.

Това е моето хранилище, сподели ми дядо. Тук вътре е стръвта за думите, която съм събрал през годините и която продължавам да събирам. Всичко, до което съм се докоснал и което е имало значение за мен. После посочи с ръка ниското сандъче. Това е за теб, каза той, това ще бъде твоето първо хранилище. Събирай вътре нещата, които усетиш, че са важни за теб, които привлекат вниманието ти или грабнат и задържат мислите ти, и след време ще можеш да ги използваш като стръв за речните думи. Но аз не зная как, дядо, с едва доловим глас му признах. Ще те науча, обеща ми той.

И ме научи, а аз започнах да събирам. Не мина дълго време и дъното на сандъчето вече беше покрито с всичко това, което събирах и качвах неуморно ден след ден на тавана. С нещата, които ме караха да ги запазя и запомня. Пашкул от копринена пеперуда. Аромата на сладко от кайсии. Тиха нощна въздишка. Топлината на сутрешна прегръдка. Мириса на пластилин. Пробита квадратна монета. Цветовете на пчелояд. Име на книга. Крилце на летяща мравка. Сълза от върха на нослето. Черното на боровинките. Ръждива глава на пиронче. Червения сок на малината. Люспа от бяло грозде. Синьо перце на синигер. Бумтенето на коледния огън. Съскането на лятна светкавица. Извиканото ми име. Почукването на бастун по пътеката. Семка от диня. Бухане на бухал. Последното млечно зъбче.

Всеки ден намирах по нещо ново да кача горе и да го прибавя към вече събраното. Сандъчето приемаше всичко, което трупах в него и съдържанието му бавно зрееше под тънките бели нишки на паяжините и топлите керемиди над капака му. И не след дълго, когато тръгвахме към реката, вече добавяхме към стръвта в дядовата раница и по кутия, напълнена с част от събраното в моето сандъче. Усмивката на дядо грееше все по-широка и светла. Аз усещах реката все по-позната и близка.

А дните продължаваха да стават по-кратки.

 

 

 

 

 

                                                                  6

 

 

 

 

 

                                                        Речни думи

 

 

 

 

 

Вървим по пътя към своето там и се спъваме в болките си. Крачим през дните и нощите като малки двуноги паячета, разпънали широко около себе си тънките нишки на закърпените си мрежи. И се опитваме да уловим в тях всичко, което ни доближи и докосне. Имена, тела и отражения. Спомени, чувства и намерения. Дадени надежди и получени разочарования. Новородени илюзии и грохнало знание. Подарени умения и усвоени несръчности. Трудна сила и лесно безсилие. Упорство и отчаяние.

 

 

 

 

 

Улавяме всичко, което се изпречи на пътя ни в многократно преплитаните си крехки паяжини. Прибираме го грижливо и го трупаме върху вече събраното. А то пуска своите корени в телата ни и започва да расте и да пълзи като зелен бръшлян, който покрива стените ни от вътре. Колкото повече събираме през годините на нашето скитане, толкова бръшлянът израства по-висок, гъст и здрав, а разперените му листа стават все по-големи и зелени. През голяма част от времето той ни пази като вътрешна, невидима обвивка. Но понякога се случва, без да усетим, да натрупаме в себе си много повече, отколкото сме способни да поберем. Тогава бръшлянът се сгъстява и натежава, корените му разпробиват цялото ни тяло и той започва бавно да ни задушава – постепенно и необратимо.

Помня дългите летни вечери, които прекарвахме с дядо и баба, седнали под отрупаните с грозде лози на двора и под натежалото от звезди небе над тях. Тези вечери сякаш бяха създадени за дядовите истории, които той дълго ни разказваше с тихия си, дълбок глас, аз го слушах внимателно, облегнат назад в стола и вперил поглед в небето, а баба наблюдаваше и двама ни с нейната даряваща усмивка. Нощта заплиташе на дългите си, остри игли топло одеяло за трима ни, с което ни загръщаше в тъмнната. Разказите на дядо бяха неговото събрано знание, което той щедро ми предаваше. Най-често говореше за събирането и за бръшляна. И за речните думи, които ловяхме двамата с него в реката, за това колко са важни, нужни и значими.

Аз слушах внимателно и научавах, че думите от реката се хранят с листата на нашия бръшлян. А когато ги споделяме помежду си, те изнасят от телата ни това, което са успели да изгризат от неговите стебла и листа, и по този начин помагат да ни олекне, ако събраното в нас натежи. Дядо многократно ми повтаряше, че ако ги няма думите бръшлянът ще запълни и последните свободни ъгълчета в телата ни и когато тежестта му стане непосилна, ние ще се разпаднем сред облак прах от руините си, като стари къщи под натиска на времето. Искаше от мен винаги да помня, че думите са причината да продължаваме да вървим напред по тази земя, достатъчно леки да не пропадаме в нея и достатъчно тежки да не се изгубим сред облаците или звездите. Те ни дават силата да намираме и да губим. Настояваше никога да не забравям, че са много различни, също като хората. Всеки е длъжен да открие правилните за себе си и от тях да избира подходящите, които да разменя със своите събеседници. Това е трудно и важно умение, и коства планина от усилия и време, за да се усвои. Защото една и съща дума, споделена с някого в различни ситуации, е способна да го излекува от болките му, но също така и по-дълбоко да го нарани.

Дядо не спираше да разказва, около нас ставаше все по-тъмно, а звездите започваха да падат към земята, замитащи черното небе след себе си с късите си огнени опашки. Споделяше ми всичко, което беше узнал за думите. Как живеят на много места и във всичките пластове на реката заедно с останалите ѝ обитатели. Че са винаги там – сред рибите и видрите, сред водните змии и костенурките, в подмолите и под водораслите. И разнообразието им е неизброимо – тихи и гръмки, трудни и лесни, кратки и трайни, нежни и свирепи, творящи и разрушителни, тревожни и успокоитени... Едно безмерно множество, чиито представители могат да бъдат открити както под самата повърхност, така и в най-дълбокото, близо до песъкливото дъно. Слушах за малките думи, от които обикновено могат да се уловят по много, и за големите, които са по-трудни за хващане, по-силни и борбени. Те са и по-трудни за съхранение. И често са трудни за изричане. Рзбирах, че има и такива, които е добре да връщаме обратно в реката, вместо да ги прибираме в себе си, или да запазваме съвсем малко от тях, защото и те понякога биха могли да са ни полезни.

Дядо говореше до късно вечер, а ние с баба седяхме, поглъщайки думите му внимателно и търпеливо. Имах чувството, че продължавам да слушам разказа му още дълго след като той вече беше замълчал, съсредоточен в свиването на последната си цигара за вечерта. И нощите ни се превръщаха в дни, а дните ставаха години. Звездите продължаваха да блестят над нашата къщата, а дърветата галеха с дългите си клони червения ѝ покрив. Идваше време за съня, който да ни хване за ръка и да ни преведе до портата на новия ден. Заспивахме и сенките запълзяваха по стените в стаите. Думите вътре в нас се хранеха тихо с листата и стеблата на избуялия бръшлян.

Луната блестеше високо горе на небето като извадена от пещ сребърна монета. 

 

 

 

 

 

 

                                                                                          7

 

 

 

 

                                                             Брод

 

 

 

 

 

Самотата е, когато няма за кого да се грижиш. От нея гласът на човек ръждясва и сънищата му започват да боледуват. И той често изпитва желание да разравя с нокти дълбоко в спомените, търсейки лекарство, което никога не е там. Самотата е брод в реката, който нощем луната огрява. И отразените във водата звезди се разтварят във вълните и го ограждат с пулсираща, неправилна рамка.

 

 

 

 

 

Двамата с дядо много пъти сме минавали покрай този брод през нашите скитания по брега на реката, в търсене на място за поредния лов на думи. Тясна ивица от пясък и камъни под самата повърхност, която вълните през деня звучно прескачат, отнасяйки със себе си част от песъчинките и трупайки нови, събрани нагоре по течението, гладки камъчета. Понякога, макар и наистина рядко, се случваше да забележиме хора с клонки в ръка, преминаващи през брода. Някои прекосяваха реката, запътили се към отсрещния бряг, други се връщаха обратно към нашия, нагазили до глезените във водата. Не бяха от тези, които срещах почти всеки ден, бяха напълно непознати за мен.

Когато веднъж попитах дядо кои са те и какво има в другия край на брода, той ми отговори, че са наши съседи, които живеят в някои от околните къщи, близо до реката. А на отсрещния бряг, скрит между онези израснали в широк кръг една до друга високи тополи, има тих и много дълбок вир. В неговите неподвижни води живеят редки и силни думи, за които речното корито е прекалено плитко и поради тази причина те се срещат само там. Тези думи е много трудно да бъдат уловени и още по-трудно да бъдат употребени. Признах, че щом са такива, каквито ми ги описва, то аз не разбирам защо някой ще изпита нужда да се опитва да ги хване. И дядо ми обясни.

Понякога бръшлянът вътре в нас заболява. Част от листата му загниват и отделят в телата ни горчивата си отрова, от която започва да ни боли. Думите от вира се хранят именно с тези листа, с корените и стеблата на болните растения. Споделяйки ги, ние се прочистваме от събраната в нас горчивина. Но тези думи могат да бъдат много опасни и за споделящия, и за приемащия ги. Те трябва да са подготвени както да ги изговорят, така и да ги чуят. Затова човек преминава по брода само когато е убеден, че наистина трябва да го направи. Когато е опитал вече всичко друго, но нищо не е било достатъчно да го избави от болката.

Често се случваше да минаваме край брода, но винаги оставахме от нашата страна на реката. Утъпквахме познатите пътеки и ловяхме думи на познатите ни места. Реката течеше и вълните ѝ носеха надолу нови камъчета за брода и нови години за нас.

И до днес помня ясно лепкавия от горещина ден, в който положихме баба да легне до сестрите и брат си в края на селото. От ранното утро до падането на нощта пчелите и птиците вървяха сред нас по улиците между дворовете с прибрани криле, за да е чисто между земята и небето. Къртиците изпълзяха върху земята, вдигнали нагоре слепите си очи, а чакалите, клекнали смълчани над тях, сресваха с грапавите си езици късата козина на дебелите им гърбове, старателно скрили острите си, кучешки зъби, за да не ги наранят. Слънцето изгря рано и остана ярко червено през целия ден, а привечер преля своята кръв във вените на луната.

Дядо стоя до късно вечерта изправен и неподвижен пред издялания камък със снимката и името, и никога преди или след това не съм виждал как един-единствен ден има силата да разоре лицето на човек с острия си, невидим плуг. След като падна мракът, той се качи на тавана и, легнал сред тишината на стаята си, аз дълго слушах как изважда нещата от стария си, тежък сандък и пълни с тях кутия след кутия. Рано на следващата сутрин, вървейки към реката, забелязах, че раницата му е пълна и тежка, каквато никога по-рано не съм я виждал. А когато спряхме на брега, той помълча за кратко, загледан във водата, и тихо ми съобщи, че днес всеки от нас ще лови сам думите си. След това закрачи по брода към отсрещния бряг и не след дълго изчезна сред дърветата, надвесили клоните си над дълбокия вир. И това се повтори отново на следващия ден, и после пак в деня след него.

Дядо се промени и тази промяна дойде внезапно и много бързо. Виждаше се, че той започва да натежава. Когато вървеше сутрин пред мен към реката, краката му потъваха до колене в земята и той често спираше задъхан, за да събира нови сили, подпрян на ябълковата си клонка. Вечер почти не разговаряхме. Имах чувството, че мога да чуя в тишината как бръшлянът вътре в него расте и го изпълва със загниващите си листа. И по израза на лицето му гадаех колко силна може да е болката му. Денем наблюдавах как гори скръбта му, а нощем се взирах в пламъка на свещта до леглото ми, дълго преди да успея да заспя.

Дворът ни беше станал тих и празен. Всяка сутрин отсъствието на силния и сладък аромат на питките и чая, който преди ни посрещаше, докато изпълзявахме от уюта на сънищата си, ни караше да усещаме от рано липсата и празнината. Вечер, когато сядахме под лозите, поставяхме на пътеката до нас и празният стол на баба, и когато затварях очи си предствях, че тя е тук, до нас, и ни наблюдава с вечната си усмивка. Понякога се опитвах да заговоря за нея, но дядо винаги рязко и твърдо ме прекъсваше. За да го разбера ми споделяше, че споменът за баба е като трънлив шипков храст, поникнал в тялото му сред бръшляна. Думите, които опитват да се нахранят с листата му, се закачат на бодлите, покрили сплетените му клони, и крехките им като слана тела биват разкъсани и се разпадат вътре в него, преди да успее да ги сподели. Преди да успее да ги изрече.

Оставах с него на двора докато ме изпратеше да се прибера в стаята си, а той продължаваше да седи навън, пушейки цигара след цигара, загледан в лехите с цветята. Цветните чашки се затваряха, пазейки крехките си пъпките от нощния хлад. Дядо се беше затворил в себе си, пазейки своята болка.

 Аз лежах на леглото в стаята си без да мога да заспя и дълго се взирах в пламъка на горящата до твърдата ми възглавница свещ.

 

                                                                 8

                                              Светулка сред звездите

    

Това далечно, старо лято се случи едно от най-горещите, които помня. Най-късно около обед дните започваха да се пропукват като огромни зрели дини и ни заливаха с топлия си лепкав сок. Бяха дни, през които не е възможно да се създават нови познанства, защото не бяхме способни да изричаме залепналите зад езиците ни имена. И хората оставха непознати и чужди, скрити сами в студените стаи на къщите или под гъстите сенки на дърветата. Стадата от полето слизаха до реката и струпаните едно до друго животни дишаха тежко, заровили ноздри в тревите. Гълъбите и щъркелите се спускаха от покриви и стълбове и се нареждаха до пчелите и пеперудите край каменните корита на кладенците.

 

Мисля си, че топлината стоварваше допълнителна тежест върху дядо, който продължаваше да пристъпва с крака, потънали до колене в земята, а тъгата му пълзеше след него като смок. Откакто баба я нямаше, той се стараеше да се грижи за мен сам, но аз имах чувството, че след нея започвам да губя и него, само че по различен начин. Все още продължавахме да ходим заедно до реката, но там неизменно се разделяхме – аз оставах на нашия бряг, а дядо прекосяваше брода към отсрещния. Вечер се прибирахме по различно време и до късно седяхме на двора както преди, но все по-често прекарвахме тези часове в мълчание, нарушавано само от бръмченето на някоя закъсняла пчела, търсеща трескаво в тъмнината пътя към своя кошер. Нощем дядо почти не спеше. След загубата на баба той изгуби и съня си. И поради умората, която нарастваше в него ден след ден, прекарваше голяма част от времето, въртейки се до късно в леглото си. А аз започнах да ходя сам до реката.

Събирах думи, с които да поразчистя своя бръшлян, и понякога успявах вечер да споделя малка част от тях с дядо. Но осъзнавах, че тези, които можех да му предложа, нямат силата да го разведрят, да подобрят състоянието, в което се намираше. Започнах да разбирам, че той се нуждае от други, различни, които сам трябва да улови. От онези, които живееха в дълбокия вир под тополите на отсрещния бряг.

Един ден, когато се прибирах късно от реката в синкавия здрач на ранната вечер, срещнах дядо, който идваше срещу мен с ябълковата си клонка в ръка. Когато се приближихме, спряхме за кратко, колкото той да ми съобщи, че ми е проготвил вечеря, и на следващата сутрин ще се прибере рано, преди да съм се събудил. Попитах го накъде е тръгнал толкова късно и той ми отговори, че ще бъде на вира, да лови нощни думи. Прекара нежно тежката си ръка по косата ми, стисна ме леко за рамото и продължи надолу към реката. Аз се прибрах, подредих и приютих в себе си думите, които бях успял да уловя, навечерях се и си легнах. Докато заспивах, се замислих какви са тези нощни думи, които дядо ще се опита да улови, но накрая потънах в съня без да успея да си ги представя. Когато на сутринта се събудих, той вече беше вкъщи, приготвил закуска и ме чакаше, седнал под вишната на двора. Когато горещината захлупи земята по-късно през деня, аз поех към реката, а той се прибра вътре в студената ни къща за да се потопи в неспокойния си дневен сън. А късно привечер отново тръгна към вира. И така продължихме да се разминаваме през много от следващите дни.

Една вечер, след като се прибрах и се навечеряхме, дядо подреди трите стола под лозите, извика ме да седна до него, извади от джоба си кесийката с тютюна и започна да си свива цигара. Попитах го кога ще тръгва към реката, а той ми отвърна, че тази нощ ще остане вкъщи. Помоли ме да му поговоря за моя улов през последните дни, и аз започнах радостно да споделям с него събраните думи, докато той пушеше бавно, а зад сивите струйки на тютюневия дим за първи път от дълго време забелязах на устните му плахо да се прокрадва усмивка. Откакто баба си отиде за първи път го виждах да се усмихва. Когато спрях да разказвам, дядо ме мопита дали искам да чуя за лова на нощните думи. Не очаквах този въпрос и в изненадата си подскочих високо над стола, заявявайки колкото по-гласовито мога, че много, ама наистина много искам. И той подхвана своя разказ.

Когато слънцето се скрие под полето и луната се заизкачва нагоре в небето, водата на вирчето застива неподвижна и животът в дълбините му притихва. В тези минути, говореше дядо, каквато и стръв да използваш, на каквато и дълбочина да спускаш куката, не би могъл да уловиш нищо. Защото думите, които плуват във водите на вира през деня, се прибират дълбоко в подмолите и остават стаени там през цялата нощ. Но след като луната се изкачи високо и звездите се наредят проблясващи около нея, тогава от убежищата си по речното дъно нагоре към повърхността се надигат нощните думи. И започват да плуват между отраженията на звездите. От време на време някоя от тях се засилва изпод гъстите водорасли към луната, извисява се за секунда над водата, сякаш подтикната от неустоимо желание да полети към нея, и се гмурва с шумен плясък обратно във вира. Тези думи са топли и нежни, но също така борбени, силни и винаги много подозрителни и предпазливи. За да уловиш някоя от тях, е нужно да вложиш цялото търпение, умения и упорство, които притежаваш.

А какво използваш за стръв, дядо, поисках да узная аз. Различни неща, отвърна ми той, но те винаги трябва да са ярки, да блестят като звезди във водата. Снощи, например, имах наистина добър улов на спомена за усмивката на баба ти. Хванх няколко и на кичур от русите ти коси, които падаха въру челцето ти, докато ти беше съвсем малък. Понякога използвам опашката на слънчево зайче. Друг път – черупка от боядисано великденско яйце. Дядо изброяваше търпеливо всички подходящи видове стръв, за които се сещаше и в същото време споделяше охотно с мен своите уловени нощни думи.

А в тъмното как виждаш кога потъва перото, за да разбереш, че думата се е хванала, сетих се да го попитам. Той се усмихна отново, извади от джоба на панталона си смачкана кибритена кутийка и ми я подаде. Отворих я внимателно. Вътре в нея пълзяха десетина светулки със запалените си фенерчета.

Когато закача стръвта на куката, изваждам по една светулка от кутията, близвам внимателно с език коремчето ѝ и я залепям за върха на перото, обясни ми той. И след това замятам с клонката във вира. Светулката плува над водата сред отраженята на звездите и примигва като фар със своето фенерче. Когато светлината ѝ рязко изчезне, разбирам, че думата се е уловила. Звучи красиво, отроних аз тихо, вдигнах нагоре очи и се загледах замечтан в дългия облак на млечния път, който се рееше високо над нас. Красиво е, съгласи се с мен дядо.

Тази вечер двамата с него се прибрахме заедно в къщата и докато вървяхме по пътеката към входната врата забелязах, че земята едва покрива само глезените на краката му. Всеки влезе в своята стая със запалена свещ в ръка и легнахме уморени в леглата си. И сякаш само миг по-късно вече спяхме дълбоко, потънали в сънищата си.

Сенките ни се срещнаха под разлистената лоза на двора и, хванати за ръце, забродиха заедно навън сред тъмнината.