Акцентът през месец май

20.05.2019

„Оръдия през август“ от Барбара Тъкман, отличена с Пулицър

Оръдия през август, Барбара Тъкман

Брилянтен военноисторически труд, който напълно доказва твърдението на Уинстън Чърчил, че първият месец на Първата световна война е бил „ненадмината драма".
В това знаково, наградено с „Пулицър“ изследване, историкът Барбара Тъкман пресъздава първия месец на Първата световна война: трийсет дни през лятото на 1914, които определят хода на конфликта, на историята и в крайна сметка – на облика на настоящия свят. Започва с

погребението на английския крал Едуард VII – най-голямото събиране на кралски особи и висши държавници някога, и проследява ескалирането на напрежението и неизбежния сблъсък, довел до избухването на Първата световна война. През кървавия месец август идва краят на илюзиите и началото на невиждана до този момент касапница. С невероятно майсторство, с богатство от детайли и истинска съпричастност Барбара Тъкман ни прави свидетели на този конфликт, причинил смъртта на милиони.

Книгата може да се разглежда и като ръководство за политическо обучение, трасиращо капаните и класическите грешки в политиката, които управляващите на всяка цена трябва да се стремят да избягват. Неслучайно това е била една от любимите книги на президента Кенеди, който я е държал на нощното си шкафче, подарявал я е на посланици и държавни глави и не на последно място – разпоредил е да се изучава от всички висши офицери на армията.

Но „Оръдия през август“ не предлага само проницателен политически анализ за причините, довели до избухването на Първата световна война, но и описва събитията с драматизъм, който ни кара да ги съпреживяваме заедно с участниците в тях. Този проникновен, но много човешки поглед към един от ключовите моменти в човешката история кара милиони читатели по цял свят да се връщат към книгата отново и отново, вече десетилетия наред.


Барбара Тъкман (1912–1989) е изтъкнат историк, двукратен носител на „Пулицър“, както и на престижната The National Book Award в областта на историята и на Jefferson Lecture – най-високото държавно отличие в областта на хуманитаристиката. Тя е и първата жена, президент на Американската асоциация за литература и изкуство, както и доктор хонорис кауза на множество от най-престижните американски университети. 480 с., мека корица: 29 лв., твърда корица: 35 лв.

През 1915 г. излязла книга за нахлуването в Белгия, написана от един от най-видните живи поети на Белгия, Емил Верхарн, чийто живот преди 1914 г. бил страстно отдаден на социалистическите и хуманитарните идеали, за които тогава се смятало, че ще заличат националните граници.773 Той започва разказа си със следното посвещение: „Този, който пише тази книга, в която не крие омразата си, по-рано беше пацифист. Никога преди не бе изпитвал такова голямо и толкова внезапно разочарование. То го порази с такава сила, че той имаше чувството, че вече не е същият човек. И все пак, понеже му се струва, че в това състояние на омраза съвестта му е намаляла, той с вълнение посвещава тези страници на човека, който беше преди. От всичко, написано досега, думите на Верхарн са най-горчивото свидетелство за въздействието на войната и нашествието върху съзнанието на хората от онова време. Когато Пограничното сражение свършило, войната продължавала вече двайсет дни и през това време тя породила различни страсти, отношения, идеи и проблеми – както сред участващите във войната, така и сред неутралните наблюдатели, – които определили бъдещия ѝ развой и хода на историята. Предишният свят и идеите, които го били оформили, също изчезнали по августовските коридори и в последвалите месеци, подобно на призрака на предишното Аз на Верхарн. Всички възпиращи фактори – социалистическото братство, взаимосвързаността на финансите, търговията и други аспекти на икономиката, – заради които се смятало, че войната е невъзможна, не се задействали, когато дошло времето. Чувството за национална принадлежност се надигнало като мощен порив на вятъра и ги отвяло.Хората се включвали във войната с различни чувства и идеи. Сред участниците имало пацифисти и социалисти, които в сърцата си били против войната. Някои, като Рупърт Брук например, я приветствали. „Сега да благодарим на Бога, че ни направи достойни за неговия Час“, пише Брук в стихотворението си „1914“, без да смята, че върши светотатство. За него това е време:Поемаме завета на дедите. Германците се вълнували от същите чувства. Томас Ман писал, че войната ще бъде „едно пречистване, едно освобождение, една огромна надежда“. Победата на Германия ще бъде победа на душата над множеството. „Германската душа – обяснявал той – се противопоставя на пацифисткия идеал на цивилизацията, защото не е ли мирът елемент на разрушението на обществото?“ Тази идея, огледален образ на основната германска милитаристична теория, че войната облагородява, е доста близо до излиянията на Рупърт Брук и тя се споделяла от множество достопочтени хора, между които и Теодор Рузвелт. През 1914 г., като изключим Балканските войни в периферията, в Европа не е имало война в продължение на едно цяло поколение и според един наблюдател положителното отношение към войната се дължало отчасти на „неосъзнатото отегчение от мира“ Там, където Брук възхвалява чистотата и благородството, Ман вижда една по-положителна цел. Той казва, че тъй като германците са най-образованият, най-дисциплинираният и най-миролюбивият народ от всички други народи, те заслужават да бъдат най-силни, да господстват и да установят „германски мир“ след онова, което „най-справедливо се нарича германската война“. Въпреки че Ман писал тези редове през 1917 г., той всъщност си мислел за 1914 г. – годината, която трябвало да бъде германската 1789 г., която да ознаменува утвърждаването на германската идея в историята, възцаряването на и осъществяването на историческата мисия на Германия. През август един германски учен, който седял в някакво кафене в Аахен, казал на американския журналист Ървин Коб: „Ние, германците, сме най-трудолюбивият, най-съвестният, най-образованият народ в Европа. Русия е символ на реакцията, Англия на егоизма и коварството, Франция на упадъка, а Германия на прогреса. Германската ще просвети света и след тази война никога няма да има втора Германският бизнесмен, който седял с тях, имал по-конкретни цели. Русия трябвало да бъде унизена така, че никога повече славянската напаст да не заплашва Европа; Великобритания трябвало да бъде смазана напълно и да ѝ се отнеме флотът, Индия и Египет; Франция трябвало да плаща такива репарации, че да не може никога да се съвземе; Белгия трябвало да даде морското си крайбрежие, защото Германия се нуждаела от пристанища на Ламанша; Япония трябвало своевременно да бъде наказана. Съюзът на „всички тевтонски и скандинавски народи, включително България, ще упражнява пълно господство от Северно до Черно море. Европа ще има нова карта и Германия ще бъде в центъра ѝ Такива приказки се чували в продължение на години преди войната и те не допринасяли много за едно приятелско отношение към Германия. „Ние често лазехме по нервите на света“, признал Бетман-Холвег, като нерядко изтъквал и правото на Германия да ръководи света. Това, обяснявал той, се тълкувало като жажда за световно господство, но всъщност било „израз на момчешка и неуравновесена буйност Кой знае защо светът не гледал на това по този начин. В германския тон имало една острота, която излъчвала по-скоро заплашителност, отколкото буйност. Както писал Джордж Бърнард Шоу през 1914 г., света „го заболя глава и му омръзна“ от германското дрънкане на меча. „Непоносимо се подразнихме от пруския милитаризъм и презрението му към нас, към човешкото щастие и здрав разум. Затова се вдигнахме и тръгнахме срещу него. Едни се вдигнали с ясното съзнание за проблемите и това ги задоволявало; други имали съвсем мъглява представа за причините; някои нямали никаква. Хърбърт Уелс бил от първия тип. На 4 август той заявил в пресата, че врагът е германският империализъм и милитаризъм – „тази чудовищна суета, която се роди през 1870 г.“. Победата на Германия, „на кръвта и желязото, на развяването на знамето на тевтонския киплингизъм“, би означавала „вечното възцаряване на бога на войната над всички човешки дела“. Разгромът на Германия „може“ – Уелс не казал „ще“ – „да открие пътя към разоръжаването и мира в целия свят“. По-малко наясно с проблемите бил един британски запасняк, който във влака на път за гарата обяснил на свой спътник: „Отивам да се бия с тия проклети белгийци, там отивам я...“ От третия вид, който нямал нищо против да се бие без някакви специални военни цели, бил майор сър Том Бриджис, командир на кавалерийски ескадрон, който убил първите германци по пътя за Соани. „Нямаше омраза към германците – казал той. – Бяхме готови да се бием с всеки. [...] Бяхме еднакво готови да се бием и с французите. Мотото ни беше: „Готово, ще го направим. Какво да бъде?“