Стихове от Васил Славов

21.05.2019 1

Към Мара


Към Мара – горило, дето стърнищата скърцат; 
жълтъкът на слънцето от девет църка в тигана,
едно изнасилване, четири черни присъди,
лежал и за песа, дето и еша си няма.

Камионът – очукан, разбит от безпът и безвреме,
съсечени драки, пребити треви –
захрачва, препсува, натиска педала към края,
към паднали нейде, до лудост красиви звезди.

Кърваво плато, тризъбец на кактус пробожда,
в платното отгоре белнали пепел и кръст;
змията се зъби, гущери чаткат с подкови,
под плоските гуми – трънаци и камък, и пръст.

Препълно, налудно пладнето дърпа езика
на някаква пчелна с качулка на цвете камбана,
горе – небе, долу – ронлива чернилка,
къде да се скрие, да люпи съсирени рани.

От облака ангел или клюн на орлица се зъби,
сянката дреме с подивяла от глина опашка,
свършване няма... все това пропуснато време...
и все това дуло, опнало спусък под плаща...

Бе тръгнал отдавна, оставил зад себе си спомени,
домашната библия, някакво тъжно огнище, 
под дюлата – гроб, пресъхнала газена лампа 
и някакви думи от порои и време разнищени.

Бе тръгнал натам... към голямото падащо слънце,
дето денем те мами, а през нощта те отвива 
и друмове влачи и гори на човека крилата,
а после изсмуква му сламките и го оставя без сили.

И върти тези друми както торнадо чекръка
а в черния облак – дим и забрава
и разпънат в небето не знаеш колко е минало,
къде падна деня ти и колко до края остава.

Пътува към Мара – мастилна, пропусната спирка,
площада и масата, бели от време приятели,
... суха черница ... продраскани с пръчка гробове
и празният стол, дето все хърка под вятъра.

Рекица – пресъхнала щом в бавното дъхне южнякък,
път хвърлил безпътие в прокълната стряха,
спомен, в който отдавна детето проходи
и сянка, под която отдавна всички умряха.

Ще стигне, ще стигне, ще стигне скоро до Мара,
нали и той е човек, а човекът след време се връща,
напук на съдбата през всички наупкани пътища
към някакъв спомен, към някакъв мирис на къща,

към някаква тъжност, дето все вие крилото 
и после отлита и голеничък, по душа те оставя, 
а ти тичаш след нея, препъваш се, лющиш коляно
падаш, изправяш се – и вече си стъпил във Рая.

Пътува към Мара – там стърнищата плачат,
там сърцето на слънцето от девет църка в тигана,
едно изнасилване, няколко черни присъди,
лежал и за онзи, дето и в съня ти го няма.

Залез отсреща, 
небето без име
уморена земя, 
вечните, тихи треви,

но ще види отново, 
ще види отново пред края си 
тези лудобезумни, 
до скършване нежни звезди.

ххх

Загубени в сметищата от сенки,
зарити в солни облаци, без път,
животът ни отдавна хвърлил корен
под кръст, 
където блудните лежат;

където думите ни плуват все бездетни,
а страшният ни ръст е само грях,
където сетният пророк от хълма ревна
към среза на небето: 
„Подивях!“

Как блъскахме с крилете си съдрани,
огромни, 
тежкослепнали с нощта,
как чаткаха копитата ни глухо
извън звездите и отвъд света.

Бездънен смях, пред нас – морето,
а ние, сетните - 
проклети синове,
пак просим прошка и в небето вием
от чужди, 
безразлични брегове...

xxx

из "Спомен за Потоп", първа публикувана стихосбирка 1989г.,
редактор Георги Борисов. Стих, писан в кенефа на Народна Библиотека след уволнението

Лов

Зверчето чакат. Дебнат от засада.
А то опашката си гони с кални лапи.
В мъха се спъне, с желъда играе,
от клонче – 
трънка ще отхапе.

Но те не дремят. 
Спусъците галят,
защото някой ден зъбът ще се изостри.
Представят си прегризаното гърло
и вече чуват хрускане на кости.

Представят си... 
Главите пушат.
На палец – челюстта на ножа мерят.
И дим да се изправи пред окото,
дима във упор ще прострелят.

Зверчето слънцето изпраща,
крачка прави.
Светулки ли го канят на игра?
От влажнтата муцунка въздухът изтича,
след въздуха се плисва и кръвта.

Постой на зимните скали,
чуй фарът пак тръби в мъглата;
далеко детството 
със газената лампа
светлика тихо пали в тъмнината.

Пред теб е островът с мъгла повил
душите ни, 
преди в нощта да спреме,
докоснал с дланите от кремна пяна
копнежа по едно далечно време.

Следобедът из римните остава диря,
побягват снежните пасажи към морето
и мрежите от водорасли и от сенки
пристягат улова 
от свода на небето.

И фарът пак разкъсва тишината
като прегракнала от болка птица,
смокините изстиват изумрудени
и бавно 
пясъкът на дните ни изтича.

Ела. Постой на зимните скали
тъй както спира се и диша красотата.
Вълните падат,
пристанът тъжи 
и фарът пак бучи, бучи в мъглата.

Радост да ти е днес, Румботавре! 

Въглените на очите му, шекспирянското трещене в скрипците на сърцето му. Молещият се под престола на Облака и на Агнето. Поклоникът на Пречистването. Членът на Партията на Бога. Членът на Сдружението на Ангелите. Провикналият се в този проигран град с думите на Пърличев: „Съвършенство или Смърт !“, пренесъл думите и делата и родил чистата Поезия, позакърпил лудостта, поплакал в лудостта, вдигнал торбичката ѝ и тръгнал, тръгнал вече на раневу със Светци и Демони, между два свята, между Небето и Земята – гост на единия и син на другия – между небесната пръст и божия дим, с домове и тук и там, с трапези и тук... и отвъд...

Тъжен и верен.

И тук... и отвъд...

Отвъд... изстрадал този град на рождеството ни, усмирил в душата си крясъците на лудите до Жабешката Река, още губещ дъх пред тази коленичила, похитена наша Витоша, пред тази мъка, пред вечната ни притихналост, пред вечната ни продаденост. Яростен с най- вълчата ярост, тих с най-смирената тихост. Прозрял, че само тишината ни учи на толерантност, защото с годините, с времето, воят заглъхва, пилее се, изтънява, изтънява като непреродените ни души. Троши се воят ни. И трябва да вдигнем пицикатите, струните на душите си към заглъхващите арии на Бога.

... Няма вече строшености, ярост, болка, защото всичко е молитва, покаяние и единствено обичта може да роди тези думи, тези димни думи.

И все по-самотни стават стиховете, и все по-призрачни стъпките.

Не е ли това, което чертае съвършенството? Достигнатото съвършенство. Преди смъртта. Пред Чистата Чиния на Луната!

Защо търсим, защо винаги търсим някой друг, някъде другаде. Толкова ли скверни са душите ни, толкова ли сухи са сълзите ни, толкова ли слабост и сянка лепнат по нас.

Нека пада нощ! Нека просънуваме Молитвите си! Нека Човекът, срещнал слънцето, седне до съпругата и принцесите си. Нека и тази вечер е свято гнездото на сплетените им ръце.

И, може би, тогава, прозрели и признали, ще чуем Песнопеенето на Покаянието Господне.