Малка Финландия

23.05.2019

от Алберт Бенбасат

Дженифър Анистън му поднесе кафе в елегантна чашка с надпис I LOVE NY. Със сърчице вместо LOVE. Не можа да опита кафето, усети само аромата му, аромата на синеоката Дженифър Анистън.

 Сън беше, разбира се, затова не пи от кафето. Когато сънуваш, никога не става това, което искаш.

Надигна се от леглото и раздвижи изтръпнали крака по посока към кухнята, сам щеше да си приготви кафе.

Защо тъкмо Дженифър Анистън? За чашката нямаше съмнение, същата е – сувенирната, дето я донесе преди 25 години от Ню Йорк. Все с нея си пиеше кафето.

Защо Дженифър Анистън? – мислеше, докато отпиваше от кафето. Интересна жена, неамерикански тип, не и балкански. Излъчва еротика като опърничава тийнейджърка, която е духнала от къщи. Кога я видя за първи път? Не на екран, а на живо. Не беше ли в онова одимено кафене на Университета (викаха му „Кафана”), където си прекарваха времето, чакайки да оттече скучната лекция по старобългарски на престарелия Кир-Мир, който мърмореше по-скоро на себе си. Тогава тя влезе и само двамата с Коко, шантавия колега, я забелязаха: с пола четири пръста над коленете и кестенява опашка, вдигната над ситни сребърни обеци във формата на четирилистни детелини.

Не, не беше тогава. И не, тя не беше Дженифър Анистън. Казваше се, казваше се… как всъщност се казваше? Няма значение как се казваше – Елка, Верка, Ваня, както и да се именуваше, не тя бе Дженифър Анистън, и нито той, нито Коко, колкото и да се правеше на интересен, успяха да й привлекат вниманието, тя се влюби в Йоло. Той пишеше граждански стихотворения на селска тематика, докато Коко се имаше за основател на течението „смрадлива поезия”. Йоло я заряза, както зарязваше всичките си гаджета, и тя, Елка, Верка, Ваня прекъсна следването си във втори курс и си отиде в провинцията, откъдето беше дошла.

 Взе си по навик вестник, тръгна по „Раковска” към „Свети Седмочисленици”, харесваше му да върви пеш и да усеща мириса на мръсния опушен град, страдащ от перде на окото. Градовете си приличат, стига да не поглеждаш витрините. Ню Йорк не изглеждаше страшен, ако ходиш с наведена глава и не я вдигаш нагоре към небостъргачите. Момичето в сувенирното магазинче го поздрави с „Хай!”; той дълго зяпа изложените чудесии, тя искаше да му помага в избора, той отказа. Купи две чашки с надпис I LOVE NY, зарадва го червеното сърчице вместо LOVE. Сега такива чашки с лопата да ги ринеш, на всеки ъгъл сувенирни магазини, девойчета с впити дънки ти предлагат какви ли не декорации и джунджурии, кой да купува обаче?!

Пред черквата стоеше лятно кафене с чадъри от протрит плат и изглед към двете плачещи върби, разположени току пред входа, от едната и от другата страна, все още зеленеещи, понеже не беше есен, а още по-малко лято. Придаваха печален изглед на пейзажа, въобразяваше си, че са изрисувани от Клод Моне, но с привкус на православна архитектура. 

 Поръча си второто кафе за деня, разтвори вестника, но не го зачете. Остави тая работа за по-късно – първо щеше да разгледа некролозите на средните страници, винаги намираше познати, често и приятели. Все едно си във Фейсбук, хрумна му, само дето не ти пишеш за другите, а другите пишат за тебе. Все хубаво пишат.

 Момичето от съня, Дженифър Анистън, бе срещнал на живо по-рано, май в единайсети клас, въпреки че бяха съученици от девети. Носеше очила, падаше си читанка, Веска се казваше, имаше и плитка, понеже дълги коси, несплетени на плитка, не се разрешаваха.

– Здрасти – каза Ради, самопоканвайки се на съседния празен стол. – Изпи ли си хапчетата?

– Сънувах, че Дженифър Анистън ми носи кафе – каза, без да чува ироничното подмятане. Хапчетата за кръвно си беше изпил с първото кафе.

– Браво! Не можа ли нещо по-силно да ти донесе? – вметна Ради подигравателно. – И коя е тая Дженифър Ани…?

 – …стън! – тросна се той. – А-ни-стън! Актриса. Американска. Кафето ми го поднесе, облечена по бански халат само.

Последното беше лъжа.

– Не я знам – каза Ради, – моите познания се изчерпват до Джулия Робъртс, хубава жена, помня я. Но не е за тебе, ти си падаш по по-миньонести и по-грозни.

Ради си поръча малка „Финландия”. Защо малка и защо „Финландия”, след като не пиеше водка, а ракия, две големи наведнъж си поръчваше: не му се искало да стои жаден, докато му донесат втората.

Вече няма да пие много, поясни Ради, ще става нов човек, добави, намигайки зад очилата. „Финландията” е скъпо питие, подчерта, щом видиш цената, отщява ти се второ и така намаляваш алкохола драстично.

Веска му позволи да я целуне след три месеца ухажване. Мъка голяма. Но и тя не беше Дженифър Анистън на живо, а миньонче, прав беше Ради, с кафяви, а не сини очи, очила, леко сплеснат нос. Типична зубърка. Когато идваше на среща, сваляше очилата и сплеснатият нос личеше повече, харесваше му тоя необикновен нос, кръглото й личице с питащи устни, пък и всичко във Веска му харесваше, особено когато слагаше пола четири пръста над коленете, защото черната й ученическа престилка бе само два пръста над коленете, толкова беше позволено.

– Не си падам само по миньончета – възрази на приятеля си. – Още по-малко по грозни.

– Вярно – обади се пак Ради, отпивайки пестеливо, сякаш се боеше, че предишният човек, пияницата, може да надвие новия. – Беше се влюбил в оная, русата, как й беше името? Тя е по-висока, с дълги крака.

– Коя? – посегна той към цигарите.

– Оная, сестрата на световната шампионка по художествена гимнастика. Готино гадже.

– Мери ли?

В Приморско, на първото му самостоятелно море с приятели след гимназията се случиха в една почивна станция с три момичета, едната от тях хубавица, не приличаше на Дженифър Анистън, сестра беше на Теди Цигова, с това се фукаше, другите й бяха по-скоро подгласнички.  Красивата дългокрака Мери не му хареса, приятелят му си измисляше. Честно казано, нито една от трите не му хареса, друго момиче, оказало се с година по-голямо от него, къдраво, с червеникава коса и с тъга в очите му взе за кратко акъла, но се оказа, че иска да прави напук на гаджето си, с което се бе скарала, та затова се залепи за него. Оня проумя работата, не го наби (беше як като мелничарски кон) и след два дни си върна гаджето, в чиито очи прочете молба за прошка. Не й помнеше името, но нито името, нито тя самата имаха нещо общо с Дженифър Анистън.

– Как я караш сега като пенсионер? – запита Ради, въпреки че знаеше отговора.

 – Сънувам – отвърна. – Минали неща, приятели, мадами. Морето, казармата, работата. Не си помня сънищата, но снощния го запомних заради актрисата. Не знам какво означава.

– Вземи си една малка „Финландия” и ще разбереш.

– Знаеш, че от 22 години не пия.

– Ще живееш с орлите. Без никаква видима полза.

С Ради имаха купища спомени още от ученическите години, в пети клас се сприятелиха, в гимназията пак бяха в една паралелка, в МЕИ-то следваха заедно, само че той в друга специалност. Заедно и напуснаха инженерството, за да завършат различни университети – което утвърди различията помежду им. Ти харесваш „Тихия Дон”, а аз „Майстора и Маргарита”, каза му веднъж посред някакъв спор. Беше на третата ракия. Не е задължително – отвърна му Ради, – понякога бива и обратното.  Исак Бабел харесваха и двамата.

Пред черквата, на празното място между плачещите върби се бяха струпали гълъби. Извита като бастун бабичка вадеше наронен хляб от найлонов плик и им хвърляше, птиците се бутаха, издавайки недоволни звуци. Откъм улица „Шишман” тържествено се разстла черна лимузина, съветски правителствен модел, преобразен в катафалка. Гълъбите с неохота напуснаха хранилката, щяха да дойдат по-късно.

– Пак някой се е представил – рече на себе си, вгледан в рехавата група изпращачи, заменила гълъбите.

– Естествен процес – подсмихна се Ради. – Не му мисли, пий си кафето.

Като малки им разправяха, че те ще строят светлото бъдеще, а децата им ще живеят в него. Всички заедно, разбира се, в един и същи строй. От всекиму според способностите, на всекиму според нуждите. Те умряха, за да живеем ние, трябваше да повтарят. Животът ще дойде по-хубав от песен. Винаги в труд и в бой. Все не можеше да си го представи това светло бъдеще освен като щастливи бузести деца, които се замерят с кюфтета, ходят на екскурзии до Марс; там едни каки, същински Валентини Терешкови, ги черпят със сладолед на корем от кофи с аеродинамична форма.

Един по един изпращаше той своите строители на светлото бъдеще, повечето от които не се вписаха в бурното настояще. Веска не успя да изпрати, чак година по-късно научи от некролога във вестника. Ще влезе да й запали една свещ, щом свърши траурната церемония отсреща. Ради ако иска да идва.

– Върви, аз няма да дойда – каза Ради, четейки мислите му. Беше се загледал в чашата със смаляващата се „Финландия”.

– Знам, че си атеист – угаси той цигарата си.

– Не е заради това.

Ради не обичаше Веска. Натопила го била, че я сваля, искала да развали приятелството им. Не я е свалял, кълнеше се Ради, нали помежду им действаше Божията заповед: не пожелавай жената на ближния си.

– Чух, че си се отдал на писателство, вярно ли е? – Ради беше възвърнал ироничния си начин на общуване.

– Залисвам се на стари години.

– Описал си Плъха, Мочко, Пешо. Аз къде съм?

– И за теб туй-онуй съм драснал.

Приятелят му не се вписа в бурното настояще, въпреки че посрещна с ентусиазъм новината за смяната на властта, напиха се още същата вечер безпаметно, пиха и пяха бунтовни песни. Ради обаче не изтрезня. Въобразяваше си, че ще се получи нещо от смяната, Пражка пролет ли, Перестройка ли, или нов Девети септември, справедлив, слънчев, нещо като „Септември ще бъде май!”, както бе казал поетът, същият, модернистът с хилядата таланта и стъкленото око, когото отвлякоха и удушиха заради трагичната му възторженост. Вярваше Ради, че няма да има на всеки балкон микрофон, нито сит търбух за наука глух, че ще пеят птиците в простора и прочие поетични илюзии.

– Тъпотии си надраскал! – повиши глас Ради. – Да ти кажа ли какво да пишеш! Никаква Дженифър Анистън и глупости от тоя род, никакви Вески, не се излагай! Пиши, че съм се пропил, че не съм се продал. Станал съм алкохолик заради тях. Че съм им казал „Майната ви!” На министъра на транспорта лично му обърнах масата в кръчмата на министерството, ти също обичаше да ходиш там – на четиринайсетия етаж.

–  Отгоре се виждаше светът – вметна той, – София цялата се виждаше като на пощенска картичка, ама истинска. Кубетата на „Александър Невски” по залез слънце – старо злато…

 – Ракията, и тя истинска – продължи Ради. – А оня педераст, министърът, седи и се глези с едно гадже, главна специалистка, некадърна, ама дащна, с цици, гласеше я за шеф на отдела, който аз завеждах. Не ми приказвай, че е приличала на Джулия Робъртс, тебе те нямаше тогава, пратиха те на специализация в Ню Йорк, ама после ти го забиха здраво; ти си въобразяваше, че правиш демокрация, аз спасявах социализма.

 – Въобразявах си – изрече той като ехо.

– Обърнах му масата върху костюма на министъра, направих го целия на червено вино и салата, а оная с циците се разпищя, шамаросах го тоя боядисан демократ, а курвата я напсувах и отидох да си допия на друго място. Уволниха ме, знаеш го. В трамвайното депо ме въдвориха, в девета глуха. Пет пари не струвах вече. Какво друго да правя, освен да пия. Децата ми викат, тате, ще вземем по един калашник и та-та-та, от прозореца ще ги стреляме. Ще се бием, ще защитаваме социализма. Какво ще защитавате, момчета, викам им, нещо несъществуващо ли? Не, казват, тебе ще защитаваме, ти си социализмът! Аз също не съществувам, викам, аз само пия. Отрязаха ми три четвърти от стомаха. Съвзех се, продължих да пия. Припадах в кръчмата под къщи, слагаха ме моите хора на системи в хола, свестявах се и пак почвах да пия. После пак същото. Изпил съм цистерна, не, цяла влакова композиция с ракия, ни повече, ни по-малко, аз поне от жепе транспорт разбирам.

– Последния път ти казах да спреш. Не ме послуша.

– Говориш празни приказки. Как да спра! Светът се беше затворил в бутилка с алкохол и аз трябваше да го освободя, да го пусна от бутилката и да го влея в себе си, за да му върна цвета, мириса, вкуса… Гледал ли си света през лупата на чашата? А през телескопа на бутилката? Изпод размазаните му очертания ще изплува друга действителност, хем истинска, хем фантастична, хибрид между материалното и духовното. Поглъща те като фуния за наливане на течности, ти бълбукаш от радост, стичаш се вътре в самия себе си, стопляш се, умът ти е бистър, тялото младо, усещаш се жив, всичко става безоблачно като в платноходка, която плава в открито море; пристъпяш, клатушкайки се като пират, пееш гърлено „йо-хо-хо!”, пееш за подвизи и любов.

– Да, ама на другия ден…

– Утрешният ден не влиза в сметката. Нито вчерашният. Далече са, еднакво са раздалечени – Ради се смееше, – на едно шише разстояние. Йо-хо-хо и бутилка шльокавица!

Гълъбите започнаха да се връщат, замествайки оттичащата се група опечалени. Катафалката се изнесе към Малашевци, но старицата като извит бастун си беше отишла заедно с наронения хляб. Свели лица, върбите православно тъгуваха. 

– Може ли да седнем при вас? Местата свободни ли са?

Въпросът задаваше момиче на абитуриентска възраст, обуто в гуменки – не беше младата Дженифър Анистън на живо. Придружаваше я късо подстриган притеснен момък в бермуди.

– Има само един свободен стол – отвърна механично. – Намерете още един и сядайте. 

– Ама столовете са два! – каза в пристъп на смелост бермуденият.

Наистина два бяха празните столове. Ради си беше тръгнал. Прибрал се беше обратно в урната, от която се беше изсипал като натрошен ажурен порцелан. А мраморната урна се беше заровила обратно в Малашевското гробище. А Малашевското гробище, същото като преди осемнайсет години, се тулеше в неподдържана гнила растителност.

Младата двойка си поръча коктейли със сламки, отвратителна жълтъчена сладост, която от уважение към приятеля си никога не би вкусил.

– За мен една малка „Финландия” – каза на сервитьорката. – И оберете празните чаши.