Витята Самуилов за "Покаяние Господне"

04.06.2019

 Румене, братко,

Един твой дружески изпратен мейл до електронната ми поща сепна унеса на делничната ми сетивност с разтърсващо литературно-човешко изживяване: проекта ти на „Покаяние господне”. Сега, когато ръкописът се е сдобил и с подобаващото „книжно тяло” и книгата е вече в ръцете ми, тревожещият дух на твоето непримиримо, откровено до ранимост творение се превъплъти за мен в събитие, какъвто може би е всеки усамотяващ, безпощаден разговор със себе си. Разлиствам страниците и дочувам прогласа ти в тези земно-небесни изблици, в тези експромти на човек осенен, озарен въпреки и напук на всекидневната мъждива виделина на живуркането. Освен пробудата на словото, сега и оформлението, и промислената наредба, и трудът на твоите съекипници пораждат усещането, у мен поне, че тази твоя книга е документ на катарзис, „подпечатан” не само в смисъла на книжен печат, а и в алегорическия смисъл на печат, споходил те Свише.

И понеже, както си го рекъл, Господ ни е създал „себеподобни, но не и богосъщни”, не ме напуска прогласът ти: „Човекът е чистилище. Между себе си и срещу себе си.” Да, Румене, подборът от „просъници, бдения и сънописи” е тъкмо такава книга чистилище: за нас и срещу нас си. Книга вик: от нас към нас. Съградил си, приятелю, свой поетичен Параклис ту с притъмнени и безутешни, ту с ярки, фантасмагорични, яростни словесни витражи. Свой храм, притулен в Природата.

Може би тъкмо затова не чакай в „Покаяние господне” обилие от „поклоннически посещения”, както се е случвало при други вдъхновени поетически градежи. В Черква пристъпва не всеки. И слава Богу - пътят към Храма не е магистрала.

Благодаря ти, сънописецо, за сътвореното. Възклицавам с благопожеланието, което обичаш да отправяш към всеки, изненадал те с радостно човешко или творческо проявление: Бъди!