„Наричайте ме Мечтател“

11.06.2019

Сули Сеферов и Иван Иванов в обща книжна картина

  
Иван Иванов е роден на 19 януари 1964 г. в Ловеч. Повече от десет години животът му е свързан с електронните медии – от самото им зараждане през всички проблеми и радости на прохождащия частен радиобизнес, свързан с изграждането на първата извънстолична радиоверига „Лиани“. Творческият му дебют е в зрялата възраст – около 50-те, което го предпазва от ненужна самонадеяност. Романът „Омагьосаният кръг“ е четвъртата му книга след  „Какъв хубав сън“, „Старата къща“ и „Старият мръсник си го връща“. Автор на пиеси, разкази, романи.

„Наричайте ме Мечтател“ е новата книга на Иван Иванов, която излизе от печат със знака на издателство "Изток-Запад". Понякога човек е склонен да не се оставя смирен във времето и все търси някаква мнима справедливост, така и не разбрал, че справедливостта е абсолютната липса на истина. 
В тази книга, която се състои от седем на брой повести и разкази, героят е толкова един и същ и толкова различен, колкото могат да бъдат различни мечтите на всеки отделен човек. Това са те, фалшивите и истински герои, в непрекъснат спор най-вече със себе си и в постоянен сблъсък да се борят и преодоляват, да падат и бъдат побеждавани, прекрасно разбирайки, че не е важно колко битки могат да спечелят, а колко загуби могат да понесат. През целия си живот искат да променят света, а в един момент разбират, че светът дотолкова ги е променил, че и сами не могат да познаят… мечтите си.
И всичко в името на големия въпрос: за какво се молим. За сбъднатите мечти или за да търсим прошка и покаяние?

Продължава хубавата традиция, както и в последния роман на Иван Иванов, “Омаьосаният кръг“, корицата да бъде на един от най-добрите съвременни художници - Сули Сеферов, а именно картината “Посвещение на МЕЧТАТЕЛЯ“, вдъхновена от заглавната повест на книгата. 

НАРИЧАЙТЕ МЕ МЕЧТАТЕЛ!

Част 1

Случайност е съвкупността от добре подредени закономерности. Случайност е още, когато Господ иска да остане анонимен. Случайност е това, което е станало неочаквано и необяснимо. Случайно, според Станислав Стратиев, хората само се женят. Случайността има способността да ни заблуди и да се осъществят неща, които не би следвало да се случат. Една такава случайност е причина точно на 23 декември в 9 часа сутринта в препълнения автобус по линията Варна-София-Мюнхен-Фрайбург-Страсбург-Париж на последната и предпоследната седалка да се срещнат и пътуват заедно шестима толкова различни мъже.

Бившият пилот, Павката, отиваше за празниците при съпругата си – някога детска учителка, а сега домашна прислужничка в германско семейство, близо до град Фрайбург. Белокосият човек – неустоял на предизвикателства фалирал бизнесмен, пътуваше при децата си в Страсбург. Ахмед бе тръгнал за прочутия винарски район по река Лоара да работи, за да спести пари, необходими за лечението на тежкоболната му съпруга. Преслав, завършилият в Германия младеж, взел си сбогом с мечтата да бъде учител в България, заминаваше към Париж, където в тясната таванска квартира го очакваше приятелката му, чаровната китайка Су. Бившият научен сътрудник Николай, избрал преди години тежкия емигрантски живот и пренебрегнал голямата българска наука, трябваше да се прибере за Бъдни вечер в скромния си дом в малко градче на няколко километра до Фрайбург, където след краткото му гостуване в България го очакваха съпругата му, също българка и децата им. Ангел - някогашната звезда, така и не обсипала със светлината си българския тъмен футболен свод небесен, щеше да слезе във Фрайбург – там го чакаше сестра му, за да се придвижат до Аахен, и да започне работа като общ работник в конюшня.

.......................

Част 3

Автобусът изморено спря на осветена полупразна, но подредена автогара. Наблизо се забелязваха пристигащи и заминаващи, не много пълни с хора влакове. Една от най-дългите нощи в годината макар и трудно, но все пак си отиваше. От звуковата уредба се чу спокойният глас на шофьора: „Уважаеми пътници, първа спирка Мюнхен. Сега е 5 часът, тръгваме възможно най-бързо“. Последва познатият звук от сгъстен въздух за отварянето на вратата. В суматохата от слизащи пътници Белокосия човек се загледа продължително през прозореца, поразтърка невярващо очи и каза учудено, по-скоро на себе си:

- Това не е ли Калоянчо?

Чевръсто Белокосия тръгна навън и с нетърпение изчака останалите пътници да слязат от автобуса. Със симпатия Ахмед, сочейки го с поглед на останалите, заговори чистосърдечно:

- Нашият приятел намери някой познат!

- Сигурно отдавна не са се виждали - отвърна добродушно Павел-пилотът, загледан през прозореца - Я виж как се е засмял, радва се.

- Не е лош човек, понякога малко повечко се ядосва - сподели Ахмед с най-хубаво приятелско чувство.

- Даже много е читав – искрено допълни Николай.

- И не иска да каже как се казва - учуди се Ахмед. След което рязко, изведнъж, обезпокоен продължи - Да не е направил някоя глупост?

- Не ми се вярва, сериозен човек е! Но защо така, сякаш нещо крие? – питаше се загрижено Павел.

- Само дано не е направил някоя глупост – простодушно каза Ахмед, но виждайки, че в този момен Белокосия се качва, предупредително се обърна към другите спътници - А, идва!

Белокосия бързо, усмихнат и зарадван, седна на мястото си. Отново се чу гласът на шофьора: “Настанихте ли се всички? Следваща спирка Улм, след 4 часа се надявам да сме във Фрайбург.“ Чу се тихо свистене за затварянето на вратите. Автобусът бавно потегли. Белокосия човек ведро и добронамерено заговори:

- Ей, този Калоян! Дошъл да посрещне майката на съпругата си. Навремето, още като ученик, лятно време работеше в строителната фирма, сиромашко момче. Завърши езиковата и не кандидатства в български университет, само в чужбина. Когато тръгна, си вземаме довиждане, пожелах му всичко най-хубаво и се разбираме като си идва, да се обажда. А той ми каза, че отива и няма да се връща, дори през ваканциите и празниците. Вече толкова години, завършил университет, работи. Така, както ми разказа сега набързо, разбрах, че е спазил обещанието си.

- В днешна Европа животът е доста по-различен от преди години - учтиво и дипломатично продължи Николай - И тук има сериозни проблеми, които може би ще се засилват. Емигрантите, социалната система, която е подложена на голямо изпитание и натиск. Доста от младите хора се лутат сред престъпност, дрога, липсата на мотивация. Но… тук има усещане за държавност.

- В България точно това усещане липсва - допълни Павел с разочарование.

- При нас усещането е за гето, законът е в ръцете на престъпността, полицаи продават и контролират дрогата, проституцията – не криеше своята неприязън към живота в родината си Преслав.

- Съдебната система като че ли функционира само за да бъде в услуга на политиците и мафиотските структури – в същия тон и с доста огорчение продължи Павел - Посочиха на един виден политик като пример Румъния за справянето с престъпността. А той „мъдро“ отговори, че те в Румъния като си имат висока престъпност, да си се оправят, ние нямаме такава.

- Престъпност има навсякъде – деликатно се вмъкна Николай - Но големите традиции на Западна Европа са в образованието. Когато тук е имало университети, при нас едва-едва са се откривали килийни училища, където са писали с клечки по пясъка. Но ние, българите, имаме едно безценно качество, че гледаме да образоваме децата си.

Белокосия човек пое леко въздух, бавно и авторитетно заговори, в думите му се долови тъга и разочарование:

- Наскоро се сетих за тъжните думи на изтъкнат наш професор: “Тежко̀ и горко̀ на една нация, която закрива училищата си“. За човек можеш да съдиш стойностен ли е, по това как гледа да образова децата си. Не колко апартамента, имущество и други неща ще им остави, а как и къде ще ги изучи. Никога няма да забравя. Дъщеря ми беше около петнайсетина годишна, учеше в езиковата, идва след часовете, трябваше да свърши нещо в офиса. Някак между другото каза: “Аз като отида да уча в чужбина…“. Подскочих: “Какво? Това да го не чувам! За това ли се бъхтя, да отидеш и да се не върнеш. За това ли съм ви създавал с брат ти?“ Днес, след толкова време, ме е срам от думите ми. Не пред нея и брат ѝ, а пред мен.

- Не се укорявай, мислил си така, работил си, блъскал си се! – побърза да успокои спътника си Ахмед.

- Само едно не разбрах, а почти стигнахме - с приятелско чувство Павел-пилотът спокойно попита Белокосия - Защо криеш името си? Страх ли те е от нещо?

Вместо да отговори на спътника си, той натъжено каза:

- Знаете ли какво значи да си свободен?...

След настъпилото кратко мълчание Николай отвърна замислено:

- Свободата може да я наречеш по много начини.

- Свободата, приятели, е абсолютната липса на страх – искрено заговори Белокосия.

Преслав го погледна заинтригувано:

- Да мечтаеш, да мислиш, да живееш свободно и да не те е страх. Хубаво е, нали?

- И отново не каза името си – приятелски усмихнат, учудено поклати глава Павел-пилотът.

Ангел бавно се обърна назад към Белокосия и плахо го попита:

- Може би искаш да избягаш от…

- Ние сме безобидни – успокояващо се включи и Ахмед - нищо не можем да ти направим.

Белокосият човек замълча за миг, леко наведе глава, после повдигна очи и тихо заговори:

- Има една стара индианска притча, за двата вълка, които живеят във всеки от нас. Единият - добър, красив, достоен, храбър, а другият - лош, зъл, алчен. Те се бият и борят непрекъснато и ожесточено.

- И кой побеждава? – нетърпеливо, типично за млад човек, попита Ангел.

- Това е попитало и малкото индианче стария си вожд – поясни тихо Белкосия.

- И все пак? – полюбопитства и Преслав.

- Побеждава този, когото храним – отвърна им вместо него Павел–пилотът.

- И в мен има два вълка - чистосърдечно каза Белокосия човек и продължи трогателно - Единият – стар, достоен, умен, трудолюбив, благороден и друг – млад, знаещ, можещ, здрав, готов да побеждава онази житейска сила, наречена съдба.

- Бият ли се? Сигурно те хапят? И те боли... – състрадателно сподели Ахмед.

- По-лошо!... - тихо, сякаш на себе си отговори Белокосия човек - Питат ме. Разкъсват ме с въпросите си и още повече ме боли. Този, старият, достойният, мъдрият, ме пита как така и защо, кой съм аз да напускам и оставям тази земя, за която той е водил битки на живот и смърт, отвоювал я е сантиметър по сантиметър, заплащайки с кръвта си? Събирал е зрънце по зрънце хляб, за да храни и оцелеят чедата и рода му.

- А другият, младият вълк? – продължи да пита заинтригувано Ангел.

В настъпилото кратко мълчание Белокосия човек леко наведе глава и започна тихо и нежно, своята искрена изповед:

- Точно преди година, на 30 декември автобусът направи десния, после левия завой и ние със съпругата ми поехме от Франция за България. Там, на заснежената полянка, ни махаха двама млади, по на 26 и 28 години, най-близки хора. Сигурно очите им са били доста навлажнени. Те нямаха дом и скоро нямаше да имат, нямаха богатство, пари и скоро нямаше да имат, нямаха скъпи коли и лимузини и скоро нямаше да имат. Но имаха нещо друго в сърцата си, освен болката и тъгата. Там тупкаха мечти, сигурно много и безумно красиви мечти, но чужди мечти, защото този не техен свят и държава беше вече новият им живот. Преди години, беше свежа августовска сутрин, едното ми дете каза, малко преди да отлети самолетът: “Повече няма да се върна, ако искате да ме видите, знаете къде съм“… Дълго плаках в автобуса миналата зима... - Изправил поглед, в очите на Белокосия се долови частица надежда - Молех се децата ми да бъдат по-големи със своите мечти в чуждия, далечен свят. Много ми се иска те и внуците ми да живеят в света, за който са мечтали Фридрих Науман, Конрад Аденауер, вдъхновителят на новата обединена Европа Роберт Шуман, роден в малкото селце на вече незабележимата, трудно откриваема, отдавна забравена граница между Германия, Франция и Люксембург.

Решително Белокосия се вгледа в очите на всеки от смълчалите се спътници и продължи болезнено и трогателно:

- Е, приятели, когато всички ние, като малки деца падахме, удряхме се, защо винаги първото нещо, което казвахме, беше: “Мамо“ и търсехме помощ и утеха в майчината прегръдка? Защо сега, когато сме бити, унизени, смазани, никой не вярва в помощта и силата на майката Родина. И майка ли ни е тя, а си взема сбогом с… мащехата си, наречена… Сигурно нощем, далеч от корените и домовете си, ще ни буди болката на горчивите сълзи от тежките ни и неспокойни сънища… Преди време мой добър приятел - способен и интелигентен човек, ми разказваше: “Бях директор на рудник с четиристотин миньори. Как се управляват тези корави мъже, знаеш ли? Трудно, изключително трудно. Всеки имаше страница в бележника ми и си записвах срещу името му какво ми е направило впечатление, понякога значителни, друг път несъществени и не толкова важни неща. Когато някой направи добро или лошо, отварях записките и стигах до постъпката му. С времето се научих и по този начин знаех от кого какво, негативно или положително, да очаквам“...

Павел-пилотът погледна смирено, животът го бе научил да владее емоциите си, но въпреки всичко очите му незнайно как издаваха, че е силно развълнуван. Ахмед, смутен, мълчеше и нервно стискаше пакетчето с цигари, искаше да каже нещо, но думите му се изплъзваха. Николай гледаше проницателно, но като че ли се страхуваше, ако заговори да не нарани съкровено чистите мисли и чувства на своя спътник и нов приятел. Разстроеният Ангел отместваше очи в неясна посока, търсеше начин да избегне болезнения като досег от оголен нерв поглед на Белокосия. Плахо най-младият от всички, Преслав, едва-едва успяваше да скрие и преодолее обземащото го потискащо чувство на безсилие. Белокосия човек може би искаше да извика, да даде воля и освободи своя гняв и болка, но вместо това заговори още по-тъжно:

- Ето, и тази нощ аз направих, прочетох и препрочитам своите записки дълбоко в себе си, в сърцето и душата си. И там откривам мечтата си. Ако вие започнете и напишете всичко, което ви е развълнувало – добро или лошо – и не споделяте моето мнение, няма да ви се разсърдя. Може би имате други мечти, вярвате в други ценности или друг е начинът ви на мислене. Ще се опитам да ви разбера. И така, стигнах до отговора, който дължа на близките си и на себе си. Повече от година не съм бил на гроба на родителите си. Там, в омърляното и запустяло гробище, пред очуканите паметници с избледнели от времето снимки на баща ми и майка ми, сестричката ми, бабите и дядовците, рода ми, ще запаля свещ, дълго ще гледам пламъка ѝ... - след кратка пауза Белокосия човек повдигна зачервените си очи, тихо с чувство на вина, трогателно и мило добави - Ще поискам прошка, за да им кажа, че имам мечта... Да не умирам в България... Как се казвам ли?... Наричайте ме Мечтател!

 От звуковата уредба се чу: “Уважаеми пътници. Фрайбург. Почивка 15 минути, следваща спирка…“