ИЗТОК ОСОЙНИК – ФИЛОСОФЪТ ПОЕТ И ПРЕВОДАЧ

14.06.2019 | автор:  Людмил Димитров

Кратък послеслов от преводач, поет и философ

• Не чети Дельоз на закуска, Изток Осойник, преводач: Людмил Димитров, редактор: Мартин Христов, Художник: Василена Георгиева, Поредици: Модерна европейска лира, Преводна литература,  2019, стр.: 114, ;ена: 14 лв.
•  

Настоящата книга представя за първи път на български език избрани творби от словенския поет Изток Осойник, писани през последните петнайсетина години. В този смисъл тя е автенчина стихо-сбирка, откриваща актуалните импулси на един не просто формиран, но утвърден и припознаваем светоглед, взиращ се в действителността през оптиката на самоиронията и изговарящ я в стилизирания (алго)ритъм на интелектуалния поток на съзнанието: съзнание, дисциплинирало вътрешната си „логорея“ до духовните регистри на изповедта, положена в метафоризирания бит, в който пребивава.

Изток Осойник е роден през 1951 г. в Любляна. Завършва сравнително литературознание в Люблянския университет. Преди това за кратко учи архитектура. По време на следването си – през 1979 г. – заедно с поета Юре Детѐла и социолога Изток Саксѝда пишат и издават „Субреалистичен манифест“, а по-късно става член на авангардния кръг „Кантора Алеф“. Основава различни творчески движения, сред които това на анархистите, движението „Отпадъчно изкуство“ (Garbage Art), също музикалната група „Папа Кинял Бенд“, както и редица международни литературни фестивали, най-известни и престижни сред които са „Виленица“ и поетично-преводаческата работилница „Златният кораб“. Изявява се като музикант (китара и тромбон), художник и сценограф, философ, социолог, преводач и литературен критик. Превежда поезия от китайски, украински, испански, хърватски език. През 2011 г. защитава докторска дисертация по историческа антропология на тема „Структурата на „homo sacer“. Интелектуалец с широк профил, бунтар и пътешественик, Осойник печата художествени текстове от 1979 г., най-големият дял от които се пада на поезията, но също романи, пътеписи, както и научната монография „Сумракът на суверенитета“ (2013). Негови произведения са превеждани на английски, иврит, италиански, литовски, македонски, малайзийски, немски, полски, португалски, румънски, френски, хърватски, чешки.

След тази суха, почти енциклопедична curriculum vitae справка, маркираща бегло кръстопътните контексти на истински тревожното съзнание на Осойник и неговите не по-малко неспокойни търсения, остава да навлезем в поезията му, която, по мое мнение, изисква бавно и проникновено четене. Четене-общуване. Защото, струва ми се (а и доколкото го познавам), тя е по-чепата и не така наивна като създателя си. В срещата си с нея, като при всеки диалог с непознат, се сблъскваме с непредвидим манталитет, донякъде реминисцентно близък и приемлив, донякъде разминаващ се с нашия и озадачаващо брутален. Навярно едно от нещата, които първо ще направят впечатление на читателя, е тъкмо това: отделни стихотворения безпроблемно се вписват в собствения ни мисловен ракурс на преживяване, едносъщен на литературната ни традиция, други обаче изискват различен тип рецептивна нагласа, за да ни допуснат до себе си и до своите сугестивни кодове. Но независимо от нашия подход към тях, техният подход към света е приблизително константен: всяка творба неизменно изброжда опипом сферичното вселенско пространство, фиксирайки се върху акценти, които да ни съобщи в режима на не съвсем обуздана и не съвсем еднозначна (лесносмилаема) реторика (дискурс). Към тях именно трябва да бъдем особено внимателни. Защото дори на пръв прочит да не обхванем стихотворението в неговата пълнота, задължително ще откроим някакъв образ, дефиниран с категоричността и сугестивността на екзистенциален постулат. Той изпъква сред непрекъснаните дигресии от основния лирически наратив – вмятания, интервенции на маргинални теми, редуциране на пунктуацията – жест, симулативно удължаващ фразата, натрупвания на привидно излишни детайли – но необходими, намекващи за огромната информираност на породилото ги съзнание, което не може, а и не е склонно да ги синтезира, редуцира или отложи в услуга на някакъв монолитен образ, а непрекъснато ги изявява като съпътстващ баласт / бреме, доказвайки по този начин все по-голямата маргинализираност на аналитичния ум, неговата вторичност в една надделяла действителност, самодоволно предпочела повърхностното и хоризонталното. Ако мога да събера в един представителен мотив-метафора цялото аморфно същество на поета Осойник, той би бил „изличеният град“: паметта за нещо подредено, укрепено, установено, но разпаднало се, изтрито, безлико и неналично днес, откъдето вторично, ретроспективно поема съзнанието, за да възстанови собствената си пълнота и отново да стигне до креативната способност да оцелява, макар и само с едно градиво – най-старото, абстрактно и условно, но вечно: думите.

Преводачът