Приют за щастливи

21.06.2019

Първите страници от романа на Неда Андонова

 

Художник Албена Лимони

 

НЕДА АНТОНОВА

ПРИЮТ ЗА ЩАСТЛИВИ

 Роман

Трето издание

Първо издание: Военно издателство, 1983 г.

                            Редактор: Рашко Сугарев

Второ издание: „Български писател”, 1990 г.

                            Редактор: Георги Величков

 

 Любовта дълго търпи и е милостива.

Любовта не завижда.

Любовта не се превъзнася,

не се гордее,

не безобразничи, не търси своето,

не се дразни, не държи сметка за зло.

Не се радва на неправдата,

а се радва заедно с истината.

Всичко премълчава,

на всичко хваща вяра,

на всичко се надява, всичко търпи…

Любовта никога не отпада.

 Другите дарби обаче —

пророчества ли са — ще се прекратят,

езици ли са — ще пресъхнат,

знание ли е — ще пресекне.

 Защото отчасти знаем,

отчасти пророкуваме...

 

 

Първо послание на апостол Павел

към коринтяните

(13:4–10 )

 

 

 ПОКАЗАНИЯ

на подпоручик Влъчко Василев Рупчев около случката с полудяването на арестувания младеж Ясен Рогозанов, станала на 17 юни 1923 г. в мазето на пле­венската пехотна казарма

 

      Не мога да знам как точно е станало полудяването на арестувания Ясен Рогозанов, защото в момента бях с гръб към него, за да пъхна, както господин капитанът ми бе заповядал, една фуния отзад на един от разпит­ваните и да наливам, докато му напълня червата с газ, а после да запаля газта. Тъкмо когато фунията започ­на да прелива и аз посегнах да драсна кибрита, чух, че някой изрева, и най-напред си помислих, че ще да е изревал арестуваният, но се сетих, че той няма сила да диша, камо ли да реве, и чак тогава разбрах, че е изревало момчето, дето цяла седмица вече седи на стол до вратата и гледа как бием. Това момче имаше дрехи, каквито в Плевен носят само адвокатите, и после раз­брах, че и то учело за адвокат. Попитах господин ка­питана защо го държи зад вратата и нито го бием, нито го пускаме, но той ми се сопна да си гледам работата, а работата ми беше да връзвам краката на арестува­ните за стола и да ги бия по ходилата, докато кажат, каквото ги питат. Питаше ги господин капитанът, но някои от тях само охкаха, а други казваха, че не знаят.

Най-дълго се разправяхме с Яхо от печатницата на Илия Рачев. Капитанът сто пъти го пита какво отго­ворил най-умният китаец, а Яхо нито веднъж не каза. Това за китаеца ми се е набило в главата от дългото повтаряне, но ако ме питате, и аз не мога да знам какво са питали оня китаец и какво им е рекъл той.

Биехме само по едного, а ние бяхме трима. Двама­та ми другари бяха дошли на власт още миналата съ­бота, веднага след преврата, а аз бях зачислен на служба чак в неделя вечерта и макар че не ми го на­тякваха открито, все търсеха да ми намекнат, че аз по-малко от тях съм служил на властта и повече ще трябва да се старая, та да наваксам. По тази причина ме товареха с най-черната работа, като ме караха да скачам по гърдите на арестуваните, и аз скачах, докато капитанът чуеше, че костите им пукат като наръч сухи лози. Тази работа не ми бе  твърде по сърце, защото и тримата служехме уж на една власт, но някои служеха по-легално и така, че арестуваните да не ги намразяват, а мене ме принуждаваха да бъда груб и това правеше службата ми малко неприятна, тъй като мене целият град ме знае. Нали четири години вече служа във военната духова музика и през лятото всяка неделя свиря в градската градина, та много от тези, дето сега скачам отгоре им, ги познавам оттам.

Арестуваните също ме познаваха и за да не се стеснявам, напоследък взех да си мажа лицето със сажди и обличах войнишки дрехи — да си мислят, че съм някое селско момче, дето прави всичко от глупост или пък за да спечели големство.

И гледах да скачам с гръб към лицето и погледа на арестувания, даже се научих да понакуцвам с еди­ния крак — кога с който ми дойде, — за да ме вземат за друг.

Тогава именно бях принуден да гледам към момчето.

То седеше до вратата на специален стол, който аз лично смъкнах от стаята на коменданта на гарнизона капитан Иванов. Докато го мъкнех, мина ми през ум, че щом се налага да снемам стола, значи капитанът ще си прехвърли канцеларията в мазето, и даже се позарадвах: това значеше, че ще имаме доста работа, а когато човек има доста работа, той може и да напредне в службата, стига само да е старателен.

Но капитанът рядко сядаше. Стоеше прав и върте­ше синджирчето на посребрената си джобна ножка, а доядееше ли го, удряше някого със синджирчето. Вед­нъж удари и мене, но се случи по врата, та белегът не ме загрозява. Тогава много ме заболя, но сега ми е драго да го имам този белег, защото, ако го нямах, ни­кой нямаше да ми повярва, че съм помагал на властта в най-трудното време и че с нещо съм заслужил пред нея. Попитат ли ме откъде ми е този белег, казвам, че ме е ухапал един арестуван, и даже притурям по някое име, за което се сетя в момента, но най-често спомена­вам името на Яхо Сяров от печатницата.

Капитан Иванов стоеше прав под прозорчето на мазето, където биехме. Срещу прозорчето имаше няколко пирона, забити направо в стената — да си окачваме ри­зите, защото не можехме да бием облечени по причина на голямата горещина и старанието в работата. Точно под ризите седяха на пейка двамата ми другари и си почиваха. Пейката я бяхме примъкнали тук от градската градина, дето почва пред  портала. На нея сядах и аз, когато ми дойдеше ред да почивам или когато арестуваният се окажеше добродушен и си признаеше без бой онова, дето го питат. Тогава най-много се радвах, защото не ме вкарваха в грях.

Седях на пейката и докато ми попиваше потта, се стараех да си мисля за нещо приятно: за градинските увеселения например, на които тази година едва ли ще можех да свиря. Господин капитанът каза, че разпити­те на арестуваните от метежа ще има да траят поне до Кръстовден. Тогава и да ме върнат в полковата му­зика, няма да мога да свиря чорбаджийско хоро, защото наесен започват баловете във военния клуб, а там се танцува най-вече инглиш валс. А аз обичам чорбаджийското и честичко си го свиря, особено сутрин рано, когато звукът на флигорната най-много приляга на дрезгавото небе. Веднъж, както си свирех в хладовината, видях през моето лозе да върви жена, но тя бе такава, че не повярвах, че баш през мое­то лозе ще тръгне. Дойде така близко до мене, че гър­лото ми пресъхна и от флигорната излизаше само съскане. „Господарката каза да не свирите, че ще събуди­те младия господар.” И си отиде. След няколко дена разбрах, че това била новата прислужница на Рогозанови и била изпратена от самата госпожа Сияна, по която въздишаха всички офицери от гарнизона — виж­дал съм ги как се пребиват да я канят на полковите балове, но тя не присъства поради траур, макар че мъжът ѝ е починал преди десетина години. Едни каз­ват, че бил убит като запасен офицер при щурма на Одрин, други пък твърдят, че загинал на Битолския фронт. Това, че мъжът ѝ е убит във войната, даваше надежди на някои поручици.

Когато попитах господин капитана защо нито го пускаме тогози, нито го бием, той ми заповяда да си гледам работата, а на седналите ми другари обясни, че това момче било син на вдовицата Рогозанова, дето се таковала с Думанов и май щяла да се жени за него. Думанов бил пръв приятел на новия президент госпо­дин Цанков. Лично на мене капитанът ми каза: „Ти бий, както изисква верността към пагона и отечество­то, а той нека гледа и да се учи“. Тогава помислих, че щом е такава работата, момчето сигурно го тъкмят за градски комендант и е изпратено тук да добие зана­ят. Това доверие ме направи да се чувствам забележителен и през следващите дни аз доста добросъвестно си изпълнявах задълженията. Ра­ботата ми бе еднообразна, но понеже вече имаше кой да ме гледа, аз се почувствах окуражен и взех да мисля за нея даже когато почивам. Тогава именно ми дойде наум, че колкото по-неочакван бъде за жертвата моят скок върху нея, толкова по-лесно и без излишни мъки ще се стигне до желания резултат. Най-трудно ми бе, докато се научих да скачам първо на пети — скочиш, задържиш се на ръба на токовете известно време и когато усетиш, че онова под петите ти поддава, бързо прехвърляш тежестта на пръстите и го правиш с леко подрусване, докато чуеш, че отдолу пукат сухи съчки.

Бях си намислил и някои други неща, облекчаващи мъките на арестуваните, но тогава капитан Иванов каза, че този начин на разпити не дава нужните на властта резултати, и ми възложи да се занимавам с по-странични работи, като изскубване на нокти и уда­вяне чрез наливане на вода с фуния в гърлото, докато жертвата даде знак, че иска да говори. Но и това не трая дълго, защото капитанът измисли друго средство — същото, което аз прилагах в момента, когато аресту­ваният Рогозанов полудя.

Драсвам клечката и я поднасям към препълнената с газ фуния и аха да пламне, оня изрева, аз трепнах и не видях как точно пламна газта, но чух как аресту­ваният изохка и от тялото му — де що имаше дупка — започна да излиза пламък. Задими се и замириса на лошо, та капитан Иванов излезе да се измие, а на мене ми поръча да се погрижа за момчето, което значеше да го изведа и да го залея с вода, защото капитанът бе помислил, че момчето е изпаднало в несвяст. То и друг път бе падало в несвяст, но се съвземаше и без вода. Съвземаше ли се, започваше да бълва и така си изпоцапа адвокатския костюм, че ми бе жал да гледам английския габардин и даже казах на капитан Ива­нов друг път да довеждат момчето само по гащи.

По какво познах, че момчето е мръднало умствено? По това, че нито кашляше от дима, нито очите му се насълзяваха. Гледаше някъде и устата му бе малко поотворена, а долната джука — отпусната. Чувал съм, че хора с отпусната долна джука не са с всичкия си. Рекох да го вдигна от стола, но то нещо измуча и изглежда, се бе отпуснало, че ми се стори много тежко, макар че ина­че бе слабичко момче. Хванах го под мишниците и го извлякох вън, сложих го да седне на калдъръма и да подиша чист въздух, а аз се върнах в мазето да отво­ря прозорчето, та да се издими.

Чух войници да се питат какво мирише на пърловина, а някой им отговори, че сигурно готвачът е пърлил юрдечки, защото беше неделя, а в неделя да­ваха месо. Стаята за разпитите бе точно под полкова­та кухня, за да не се чуват виковете на разпитваните.

Оня долу бе почти изгорял, та не се много главобо­лихме около товаренето — нахвърляхме го с лопатите в каруцата и още преди съмване го заринахме. Чак тогава се сетих, че лично ми бе зачислено от господин капитана онова момче, и отидох да го видя. То седеше така, както го бях оставил. Завлякох го в арестантско­то отделение, което по заповед на капитан Иванов се помещаваше в полковата артелна и ротните помеще­ния. Отделението бе претъпкано със селяни и гражда­ни. Само в средата имаше празно място. Там лежеше един — умрял бе същата нощ и никой не искаше да го притеснява, та арестуваните се бяха още повече сгъ­стили. Момчето седна до мъртвия и по това, дето не разбра, че оня е мъртъв, усетих, че наистина е мръд­нало.

Не ми се щеше обаче да докладвам за тази работа, защото знам, че благият вестител е винаги възнаграж­даван, а лошият — потърпевш, без да има нещо общо с лошата вест, та оставих на дневната смяна дежур­ни да се разправят с лудия. Отидох си и целия ден, докато ръсих лозето, все за момчето си мислех. Сетих се, че при ръсенето миналата седмица гледах майка му отсреща — седи под чадъра на голямата тераса и бро­дира. Тогава тя едва ли ще да е знаела, че синът ѝ е арестуван. Привечер същия ден пред лозето на Рогозанови спря файтон, от файтона слезе непознат мъж, а малко след това госпожа Сияна събори чадъра — изглежда, бързо е скочила. Нищо повече не видях, защото ръсех с гръб към вилата им, но след малко чух доста силно конско тичане надолу към града.

Два дена след това в стаята на капитан Иванов се събраха господин окръжният управител, господин глав­ният лекар на болницата и господин началникът на гарнизона, пред които отново бях извикан да кажа как­во знам около случката, а аз казах, че нищо не мога да кажа, защото момчето полудя зад гърба ми, когато бях зает с изпълнение на воинския си свещен дълг пред короната и отечеството.

Забелязах, че господин капитанът като че ли възнегодува от мене — чух го да казва на господин град­ския лекар, че трябва да се свика лекарски консулт, който да каже, че момчето си е напълно нормално, след което веднага да бъде пуснато. Но тогава влезе адю­тантът на капитан Иванов и доложи, че се е получило нареждане от кабинета на господин президента Цанков лично, в което се заповядва арестуваният Ясен Рогозанов да бъде немедлено освободен и че капитан Ива­нов отговаря за него с главата си.

Господин капитанът, изглежда, се малко поуплаши, че ме удари със синджирчето по врата: „Вън, говедо такова! Ти си виновен за всичко!”.

Не обърнах особено внимание на думите му, защото той и друг път ме е наричал всякак, но вкъщи размис­лих и си казах, че е възможно за тази работа, дето стана с Ясен Рогозанов, да обвинят мене, а аз не съм виновен: бях с гръб към всичко и не съм видял. Може би моите другари, дето почиваха на пейката, да са видели.

Това е, което мога да кажа около случката. Готов съм да го повторя и пред майката на момчето, а също и пред господин Думанов, за когото казват, че смятал пострадалия за свой син. Надявам се, че те ще повярват в моята невинност и няма да товарят душата ми с то­зи голям грях, нито ще ме дават под съд.