БИНЬО ИВАНОВ БЕЗ КОТКА И ШАПКА В РЪКА

01.07.2019

от Владимир Трендафилов, текстът е публикуван във в.Литературен форум, 1999

 
Да си спомним за Владо и Биньо! 
Бог да ги прости!

Поетът Биньо Иванов неотдавна почина на 59-годишна възраст и в момента част от привичното пространство на българската литература е наситена с очаквания за дейност. Засега са налице само панегиричните некролози, съчувственото мълчание, новоизлязлата стихосбирка "Часът на участта" и една посмъртна награда на в. "Век 21", но няма съмнение, че в близко време предстоят канонизиращи статии, монографии, луксозни томчета "избрано" и дори "събрано". И то съвсем заслужено, защото става дума за съществено явление в днешната българска поезия, за автора на стихотворения като "До другата трева", "Тогава", "Утрин и после" ("Корен дълбоко в небето"), циклите "Тройно куче" и "Природи", както и на редове като следните: "Аз лежа сред тая тихост, мушкам въздуха / с пръст - и си губя пръста..." ("И нататък от земята"), "С три сухи храста на челото / баирите вървят на изток / и мислят планини да станат; / на пътя им широк / узрява гробът на баща ми" ("Лято"), "... трептя като усамотено, / пречистено парченце въздух - // до лакомия край на тишината" ("Навярно вечно"), "Бяга реката, над нея шлифери, / над шлиферите облаци / сини-зелени-червени-сезан" ("Сиви стените"), "... отковалият се силует достигна до земята, / вби точно в нея трудното си семе, / тя притвори памет и се завъртя" ("Тридесет и три годишни"). И прочие.

За него има вече и понатрупана литература. Наистина, не особено обемна и разнообразна, не е като за Джагаров, Левчев, та дори и Стефан Цанев - пък и кажи-речи нищо извън регистрационния план на рецензията и интервюто, - но има. Още първата му стихосбирка "До другата трева" (1973), която според твърденията на автора й чака пет години докато излезе⁴⁴, поражда кратък спор между Здравко Недков и Иван Спасов за достойнствата и респективно недостойнствата на този тип сложно писане⁴⁵, който спор завършва, доколкото знам, със заседание на най-високо ниво в СБП и с рокирането на двамата съответно от "Пламък" в "Съвременник" и обратно⁴⁶. Втората и третата ("Навярно вечно" и "Природи") излизат по-безпроблемно, обкръжени само с редичък ореол от положителни рецензии, защото става вече дума за шефския период на Любомир Левчев, който цени стиховете на Биньо Иванов, още с идването си на власт го вкарва в Съюза заедно с Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, Константин Павлов и някои други и има пряка заслуга за излизането поне на първата от тях⁴⁷.

Какъвто и да е обемът на критическата рецепция, тя откроява необичайността на Биньо Ивановата поетика. Още Здравко Недков, авторът на първия положителен отзив за нея, отчита "пищната образност" и съчетанието между "очи на дете и ум на зрял човек". Според Румяна Узунова поетът се дразни от "застиналите форми на постигнатото вече, затова ги разрушава преднамерено, за да ги създаде наново" - макар да "греши понякога в новите си архитектурни решения". Енчо Мутафов вижда в образите и метафорите му наклонения живот на плочки домино, които взаимно крепят неустойчивостта си по пътя към заветното природоописание. За Георги Белев хаотичността у Биньо Иванов е привидна и се дължи на изключителната му сетивност. Владимир Тороманов пък обръща внимание на екзистенциалните въпроси, които тази поезия повдига - в нея, твърди той, става дума "за вечното движение на битието, за съдържащия се във всяка частица необозрим Космос", а от друга страна "за разчленимостта, за крехката материя, от която са изградени огромните реалии"⁴⁸.

В типологичен план добронамерените критици са съгласни, че тази поезия е по-скоро романтическа, митоинтуитивна, спонтанна, отколкото урбанистична и интелектуална. И все пак се налагат уточнения. Биньо Иванов не улучва веднага този път на стилово развитие. Първите му публикации в "Родна реч" от 1958-59 г. са все още юношески рефлексии, а в периода 1961-64 г. той публикува предимно епиграми във в. "Народна младеж", доста впечатляващи на места, но нищо извън обичайното. Що се отнася до първите неща измежду тия, които определят днешния му облик, те излизат в "Пулс" и "Литературен фронт" чак през 1967-68 г. и малкият им брой ме кара да мисля, че едва ли стихосбирката му от 1973 г. е била в съвсем завършен вид още през 1968 г.

Натам водят и влиянията, които могат да се привидят на човек. Белев и Тороманов посочват такива на Емили Дикинсън, Уолт Уитмън, Карл Сандбърг, а от българите - Николай Кънчев и Неделчо Ганев. Аз обаче виждам родство по-скоро с цикъла стихотворения на Дилън Томас, които в превод на Атанас Славов се появиха в антологията "Съвременни английски поети" (1969) и вероятно са били готови и разпространявани из литературните кръгове поне две години преди това. Приликите между "новия" стил на Биньо Иванов и начина, по който Дилън Томас пипа темата си в стихотворения като "И смъртта не ще има свое собствено царство", са твърде много на брой, за да не правят впечатление.

Сега минавам на по-важна тема. Вярно е, че поезията на Биньо Иванов е много своеобразна, каквито и да са влиянията върху нея. Тя просто не може да бъде сбъркана с ничия друга. Искам в същото време обаче да се разгранича от насложеното убеждение в несводимото й към нищо новаторство, защото колкото повече препрочитам стихотворенията, толкова по-силно ме обхваща усещането за класичността им, за сводимостта им именно към фиксираната преди него поетична традиция.

Казвам това с цялото си уважение към конкретните стихове - не говоря за недостатъци, а за черти. За мен Биньо Иванов, с цялото си езиково свободолюбие, не започва нов коридор, а довършва стар. Смятам го просто за един от много добрите завършители на Ботевата линия⁴⁹ в българската поезия. Той е един малко тъжен образ на новатор в сферата на познатото, доизгребвач на малкото останала пръст в изкопа преди лопатата да опре в скала, последен мускетар или мохикан в традицията - едновременно много добър и последен. Е, не изключвам, разбира се, епигоните, но нали можем и да не говорим за тях.

Какво точно имам предвид? В Ботевата традиция на поета от романтически тип, интуитивиста-антирационалист, природомистика, подиумния оратор пред микрофона, депутата или респективно символа на колективната публика⁵⁰ няма само по себе си нищо лошо, ако не се брои фактът, че у нас е кажи-речи единствена. Точно такъв тип е фигурата на щемпелования Поет. Това са белезите му, по тях той може да бъде разпознат. Всеки конкретен автор, който се слее с нея, получава удовлетворението на правилния избор, получава един вид жанрова сила и подкрепа, канонизира се вътрешно и външно. Не е необходимо дори да пише свястно - понякога не е необходимо дори въобще да пише. Достатъчно е да изпълнява движенията на Поета, за да излъже дори самия себе си, че е такъв.

В никакъв случай не казвам, че тази поза е симптом за бездарие. Тя няма никакво отношение към таланта, абсолютно външна е спрямо личността. Човек може да я има и пак да бъде талантлив, може да я няма и пак да бъде посредствен. Но доколкото е традиционна маска, привична нагласа, колективно изваяние, смятам, че тя по-скоро пречи, отколкото помага, и в крайна сметка може да задръсти някой индивидуализиран талант с колективни наслоения.

Биньо Иванов определено я има. При него подиумната себепоставеност е очевидна. Но за разлика от идейно-тематичния пълнеж у Ботев-Яворов-Вапцаров, той си избира за територия езика. Там е шут и жрец едновременно. Там лудее и дръзва, но в същото време пак там изрича важни и достоверни неща. Почти съм сигурен, че точно Атанас Славовият Дилън Томас му дава модела на нестандартните словосъчетания, който той доразработва с рядко упорство, като човек, който просто не притежава друго. И там където въплътеният модел е в баланс с реалния вътрешен опит на поета, с дълбоките му пристрастия и страхове, се получава поезия, която впечатлява.

Тук е може би моментът да поразработя някои неща около поетовата маска от ботевски тип, която първенствува в нашата езикова традиция и е възприета на въоръжение и от Биньо Иванов. Тя не е само творческа. Тя е и институционална, или най-малкото визира една мащабна институция. Не е даже честно да я наричам точно "ботевска" или "романтическа", защото е псевдоботевска и псевдоромантическа: ботевска е доколкото творчеството на мъртвия Ботев осигурява матрица за параметрите й, а в същия план горе-долу е и романтическа.

Говоря за традиционното у нас физическо или манталитетно сливане между поет-романтик и държавна власт, поет-романтик и обществено мнение. В съчетанието са склонни дълбоко да вярват и двете му страни, но то е абсурд. Не може да го има - или едната съставка няма да бъде истинска, или другата. Защото там където колективът впрегне индивида да му служи за емблема, последният волно или неволно става чиновник, служител, ментор.

В този смисъл последните истински романтици в нашата поезия са преддържавните романтици - Чинтулов, Ботев, ранният, ама най-ранният Вазов. Те са индивидуалисти, с чието творчество и облик впоследствие се идентифицират институции. След 1878 г. интелигенцията, която поема властта в новообразуваната държава, е основно хуманитарна, поради недостиг на всякаква друга. Така държавата се попълва повече от хора, които да я възпяват, отколкото от такива, които да я развиват. В резултат на историческите събития по-нататък, тази пропорция се смекчава, но не се променя - водят се войни и се оказват нужни повече ораторите отколкото специалистите. И в крайна сметка държавата кристализира около една изключително консервативна идейно-мирогледна структура, която чрез образованието и медиите системно проповядва вяра във възможно най-древното и примитивно разделение на властта: крал-жрец-бард, само че с подвариантите цар/президент-екзарх/патриарх-поет/писател. Триединството легитимира властта си чрез постоянно позоваване към сакралното преддържавно минало на територията, върху която впоследствие се е настанила държавата.

Оттук нататък пътят на българския поет към държавните институции, които са в една или друга форма все рупори на властта, се оказва в йерархията на стойностите кажи-речи единствено правилният избор. Романтичният перчем продължава да се развява, дори се саморекламира именно като такъв, но в действителност вече се е превърнал в атрибут към вратовръзката и копчетата за ръкавели. Вазов и Величков в управлението на държавата, Стоян Михайловски и Антон Страшимиров в Народното събрание, Пенчо Славейков и Яворов в администрацията на Народната библиотека: това е само част от училищната класика, има ги къде-къде повече на брой измежду по-неизвестните из различните планове на структурата. Класик - това се оказва просто другата длъжност на началника. Романтикът у нас фактически няма доброволна асоциална практика. Той е свикнал да съизмерва с етажа, на който се намира кабинетът му, своята лична житейска удача или неудача.

Социализмът доразвива и доутвърждава тази икономия на литературните стойности. Той пък особено истерично се нуждае от утвърждение чрез самореклама и след краткия си варварски дебют през сталинско-червенковското десетилетие се залавя здраво със задачата да устои колкото се може по-дълго срещу логиката на икономическата практика и здравия разум. Естествено за тази цел той отново впряга хуманитарното съсловие на държавата и най-напред поетите. Историята на българския държавен дебют отново се повтаря.

Точно в това се състои отчасти реализацията и отчасти трагедията на таланти като Любомир Левчев или, в по-скромен план, Стефан Цанев. Макар и самоизживяващи се много често като коректив на социализма, те и подобните им всъщност работят на щат романтици в държавното учреждение и ползват привилегиите понякога на властта, понякога на парадържавната (никога антидържавната) слава, от която държавата всъщност получава периодично приливи на кредит. И това не е точно критика към тях или такива като тях, защото алтернативата на тази ситуация варира между доброволната автопериферизация и шанса да пишеш само за себе си без изгледи за публикуване. Разбира се, алтернатива от подобен род не е изключена - в нея има много достойнство, но не е етично да се изисква като задължително поведение от хората.

Но как се помества в тази регулация на стойностите самият Биньо Иванов? В своя собствен план на живот и действие той също няма големи проблеми с властта. И как да има? Роден е в дълбоко националисткия кюстендилски край. Майка му е влахинка (стихът "Яде ме остра влашка черга" от "Светлуша"), цял живот работи във фабриката за хартия в Бараково и никога не успява напълно да изличи чуждия акцент от говора си, което едва ли помага на сина да се почувства усвоен от непосредствената си среда. Самият той остава да живее в Кюстендил, известно време работи в хартиената фабрика, но основно стои безработен. Към това впрочем го тласка инвалидността му - дясната му ръка е по-недоразвита от другата. Пише стихове. Пие много и не се напива. Дори е използвал тази си способност като своего рода заместител на канадската борба между мъжете. Обича да говори за себе си и да се хвали, особено след като пийне.

Този тъжен човек винаги е водил гранично битие - и по произход, и по физика, и по бит, и по емоционална нагласа, и по занимания. Затова не виждам много истина в рекламата, която по едно време след 1989 г. му дръпнаха заинтересовани кръгове, че през соцпериода бил дисидент, бунтар и какво ли още не. Първо, това се разминава с фактите и някои от тях ще споделя малко по-надолу. Второ, граничните хора от неговия тип са доста неустойчиви вътрешно и водещият им импулс обикновено не е епатажът или бунтът, а приобщението. Но пък за каузата на приобщението могат да демонстрират изключително твърдо поведение.

През соцпериода няма данни, които да говорят за особен конфликт на Биньо Иванов с властта. Първата му стихосбирка ражда критики, но пък и положителни отзиви. Около него винаги е имало литератори, които са ценели приятелството му и са го смятали за значителен автор: Атанас Лазовски, Михаил Неделчев, Любен Петков, Екатерина Йосифова, Енчо Мутафов, Георги Величков, Рашко Сугарев, Иван Цанев и пр. При честите си идвания в столицата се обажда на широк кръг от тях и им гостува. Гостува и на Левчев, който не крие, че го цени, давал му е пари назаем, ускорявал е излизането на стихосбирките му.

Тук вече можем да очертаем по-релефно отношенията на Биньо Иванов с властта. Той определено не е социалистически ентусиаст и само в отделни свои стихотворения се е зацепвал с желаното или препоръчваното от властта. Пък и тогава гледа да изведе темите си извън границите на страната ("Нощ за Мартин Лутър Кинг", "Последно слово на Ернесто Че Гевара"). Още в началото на 80-те години започва да говори по "Свободна Европа" и "Дойче веле", веднъж пък на заседание на СБП станал и се изказал срещу писателската мания да се цитира под път и над път Тодор Живков. Същевременно се гордее и хвали с това, че поддържа приятелски отношения с Джагаров и Левчев. Самоизживява се, тоест, малко нещо като талантливо дете, което си позволява да направи някоя и друга пакост, защото вярва, че простъпката му ще бъде в крайна сметка простена и потулена⁵¹.

Биньо Иванов всъщност споделя типичната участ на българския автор, който е дълбоко закотвен в територията на страната, защото е закотвен в територията на езика. А двете общо-взето си съвпадат - изключения като Георги Марков не могат да служат за пътеводен пример, защото обхващат определен тип психика и най-вече определен литературен жанр. Биньо Иванов плюс това не владее чужди езици извън руския, което допълнително го закотвя, вече и като манталитетна система, в територията, където управлява всъщност държавата. С амбицията и таланта си на поет той просто няма къде другаде да иде, освен при властта - достатъчно деликатно за да запази съвестта си чиста, но и достатъчно близо за да не му се пречи кой знае колко на реализацията.

Той разбира се усилено трупа култура през живота си - чете, ходи по изложби, интелигентен е, от малко извлича много, от много прави капитал. И все пак когато чета поезията му ме обхваща постоянно усещането, че контактувам с една деликатна, свръхсетивна, но в същото време доста консервативна и патриархална натура (повтарям, не говоря за недостатъци, а за черти). Светът му е някак плосък, статичен и опрян върху четири костенурки - друг е въпросът, че същият този свят е обрасъл с езикови джунгли, където поетът сам се грижи за култивацията и може с еднакво основание да си направи я класическа, я романтическа градина. Но нагласите и идеите, от които той тръгва към езика, са все общоприети - тук са и преклонението пред святата българска история, и почитта към майката, и омразата към турския поробител, и мотивът "какво да се прави, децата растат". И най-вече, пълната липса на жена, която не е майка или въртокъщница: стихотворения като "Вятър иде и аз те обичам" имат по-скоро космическа, отколкото любовна символика, и могат да се отнесат най-вече към сферата на неволната авторефлексия. Жената въобще не е престижен елемент на света му.

Периодът на 70-80-те години, в който той се налага като поет, е много синхронен с него и го заслужава като емблема. Докато през 60-те години новата творческа вълна се отъждествява главно с фигури от типа на Маяковски (декларативни интернационалисти), едно до две десетилетия по-късно стойностите се търсят повече из сферата на интровертния национализъм (или да го наречем "родолюбие") и свързаната с него тенденция към фантасмагоризиране на бита, донякъде повлияна и от испаноезичния магически реализъм. Биньо Иванов е в този контекст и вън от него някак не стои на мястото си. Съвсем характерно, след 1989 г. той не разбира знаците на новия полицентризъм, прочита ги като неомесиански шанс и през 1993 г. подкрепя гладната стачка на Едвин Сугарев с паралелна своя⁵². Поезията му от този период ("Си искам живота", 1993; "Часът на участта", 1998) с малки изключения категорично не ми харесва⁵³. В игрите й с лексиката и синтаксиса - които плюс това разчитат главно на елементарни смислови антиномии, а не на по-сложни и фини различия - ми се струва, че съзирам някаква псевдоомировска претенция към българския език, опит за самоидентификация с българското слово, грешно убеждение, че складът за инструменти може автоматично да бъде представен и като музей на изкуството.

От стихотворенията му лично аз предпочитам "Тогава" - повече от "До другата трева" или "Корен дълбоко в небето", въпреки че харесвам и тях. В него той визира, както и другаде, темата за собствената си смърт, но в ситуация когато току-що е прекрачил прага и все още се помайва в междинната територия, прави крачка напред, върне се назад, пак се отдалечи, пак се върне, поопипва близките доскоро предмети, оставя ги, взема други. Чуди се, свикнал е, налага се да отвиква. Не му се иска да напусне света, който обича, но и не може да му каже, че го обича - в речника на думите и жестовете му няма интимности. Обаче резонансът с котката, този мимолетен любовен танц с малката брънка от живота, е едва ли не окултно прозрение. И честотата, с която съзнанието му в недоумението си я вдига и пуска, е един от много тъжните жестове, които съм срещал в литературата:

ТОГАВА

 

Тогава ще си сложа шапката,

 

ще се сбогувам - сбогом с котката -

 

и ще излезна да те търся.

 

Пътят бил посипан с тръни -

 

и ще се върна за обувките,

 

ще хвърля на леглото шапката,

 

ще се сбогувам - сбогом с котката.

 

Отново ще си сложа шапката,

 

ще се сбогувам - сбогом с котката.

 

Цялото небе до тебе

 

било разхвърляно на облаци -

 

и ще се върна за палтото,

 

ще се ръкувам - здрасти с котката.

 

Думите ще съм забравил,

 

които трябва да ти кажа,

 

а те не чакат зад вратата,

 

не ги протяга окачалката.

 

Тогава ще си махна шапката

 

и

 

котката

 

ще

 

сложа

 

в

 

нея.

 

⁴⁴Вж. интервюто на Виолета Радева с него, публикувано във в. "Демокрация" (бр. 175 от 30.VII.1993). В поместените данни е възможно да има неточности, за което споменавам и малко по-надолу.

⁴⁵Здравко Недков, "За една книга и не само за нея" (Пламък, 23,1973); това е реплика срещу отрицателна рецензия на Иван Спасов за "До другата трева" (в. Пулс, бр. 13 от 19.VI.1973). Вж. и контрарепликата на Спасов в книгата му "Пристрастия и полемики" (София, 1978: 216-27).

⁴⁶Скоро след събитието Ангел Тодоров срещнал на улицата З. Н. и му казал по характерния си незлоблив и категоричен начин: "Аз бях за справедливото наказание - да те уволнят."

⁴⁷За голяма част от контекстуалната фактология и идеология, която оттук нататък въвеждам, съм извънредно много задължен на Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Иван Теофилов, Георги Величков, Владимир Попов, Александър Шурбанов. Не споменавамнавсякъде кое от кого съм научил само от опасение да не задръстя излишно текста си.

⁴⁸Р. Узунова, "Поет, който търси неказаното" (Звезда, Кюстендил, 135,22.ХI.1973); Е. Мутафов, "Светът в неравновесие" (Пламък, 12, 1981);Г. Белев, "Пътуване към истината" (Звезда, Кюстендил, 60, 23.V.1981); В. Тороманов, "Оригинален поетичен свят" (Пулс, 35, 1.IХ.1981).

⁴⁹Ботевско-Вапцаровската, би вметнал Иван Цанев, с който имахме разговор по темата.

⁵⁰Тук Иван Цанев пак би възразил (той това и направи), че Яворов представя друга, по-индивидуално насочена алтернатива. Не смятам обаче, че Яворов визира индивид дори в интимната си лирика. Той прелъстява жената, женската есенция, женскостта, депутатства пред колективната нея, старае се да й бъде едновременно субектна атака и обект на възхита. По същия начин поетичната му фигура депутатства пред арменците в едноименното стихотворение или към бедните селяни в "На нивата" и "Градушка".

⁵¹Тук преразказвам идея на Иван Цанев.

⁵²Вж. в тази връзка интересното отворено писмо на Георги Величков до него (в."Демокрация", бр. 181 от 6.VIII.1993).

⁵³Тук разбира се са възможни и други мнения. Иван Теофилов например е във възторг от тази поезия, възприема я като явление, аналогично на Хлебниковото. Това мен не ме убеждава, защото смятам, че този тип формалистичен модернизъм изчерпва актуалността си някъде в първата половина на ХХ в.