НЕОБХОДИМА И НАВРЕМЕННА КНИГА В ЗАЩИТА НА ИСТОРИЧЕСКАТА ИСТИНА И БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ

14.09.2019

Проф.Пламен Павлов

Самото начало на нашето национално Възраждане е белязано от разтърсващия призив на Отец Паисий:  „…Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? /… / От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език… Но поради що ти, глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език Нека припомним , че в епохата на Паисий „език“ значи и „народ“, което показва максималната широта и психологическа дълбочина на неговите думи. Естествено, хилендарският монах, нашият „будител на будителите“,  има предвид не целокупната българска нация, а определени представители и групи от нейния тогавашен и твърде скромен „елит“. Не може да има съмнение обаче, че поради своите водещи социални позиции и функции въпросния елит облъчва целия обществен организъм. Поради това подетата още от Паисий и неговите следовници борба с чуждопоклонството е една от същностните черти на нашето национално Възраждане. На вниманието на българския читател,както и на българската хуманитаристика в по-широк план, е новата книга на акад. Григор Велев, посветена на един особен феномен – чуждопоклонството. Изследователите на българската история,култура и народопсихология често се сблъскват с това явление, което пронизва цялостния живот на българското общество – и, за съжаление, не от вчера. Колкото и стряскащо да звучи, поне от средата на 14.в. имаме примери на ерозия на българското национално чувство за сметка на преклонението пред чуждото. Корените на чуждопоклонството със сигурност са още по-дълбоки, като ни отвеждат не само към Средновековието, а и дори и към толкова далечно от днешна гледна точка минало на най-древните прадеди – траките. Защото прояви на чуждопоклонство, на обвързване на политическия и културен живот с чужди интереси има още тогава. От тази гледна точка самата идея на автора за нов, аналитичен прочит на визираното поливалентно явление е градивна и повече от навременна.  И все пак, с пълно основание акад. Велев е фокусирал своето внимание към последните две столетия, които без съмнение имат най-пряко отношение към развитието на модерната българската нация, към нашето съвремие и бъдещето. В своята нова книга акад. Григор Велев са спира на чуждопоклонстовото преди всичко от гледна точка на неговите политически и обществени измерения в модерната епоха. И този подход е напълно оправдан. С право авторът се спира на онези филства и фобства, които обвързват България с „Великите сили“: Русия / СССР, Германия, Англия, Франция и САЩ. Не можем да не се съгласим с подхода на акад. Григор Велев, който отделя най-много място на русофилството в България. И това е така, защото имаме работа с политически и обществен феномен, който има многовековна история и в най-сериозна степен се отразява на нашето развитие. Тази констатация е валидна дори и за сфери на живота, които често остават извън полезрението на академичната наука и публицистиката. С право авторът започна своето изложение с кратък, но изпълнен с фактологично съдържание преглед на историческите връзки още от епохата на Средните векове. Той подчертава фундаменталните приноси на българската християнска цивилизация за развитието на Киевска Рус средновековната държава, чиито наследници днес са украинци, руси и белоруси и обособилите се по-късно княжества, ролята на старобългарския език и книжнина, на видни българи в църковно-религиозния и културен живот в руските земи. Не е игнорирана и ролята на Волжка България в руската история, вкл. и на включването на стотици фамилии и видни личности от волжко-български произход в аристократичния, културен и обществен елит на Московска Русия. Проследявайки развитието на великодържавната идея на руска почва, търсенето на приемственост с Византия и т.н., акад. Велев изследва геополитическите проекции на всичко това още от средата на 14 в., през „мечтата за Константинопол / Цариград“, до самия край на Руската империя през 1917 г. Детайлно и с вникване в събитията авторът проследява поредицата от руско-турски войни и тяхното отражение върху съдбата на поробените българи, вкл. провокираните от Русия масови преселения на руска територия. Нека приведем един наглед „далечен“ пример – днес България се намира в остра демографска криза, но за нея в определена степен играят роля и събития отпреди близо 200 години! Защото общността на бесарабските българи, както и на по-малки групи в Приазовието, Крим и на други места, е откъсната „от корен“ именно в резултат на руско-турските войни от края на в. до средата на в. На свой ред самите общности имат трагична история, вкл. масовото депортиране на кримските българи през 1944 г., обричането на бесарабските българи на гладна смърт през есента на 1946 г. и т.н. Да се върнем обаче на случващото през в. и руската политика на привличането на „свои“ сред българите, както и на репресивното отношение към онези, които защитават българските национални интереси. Може да се започне още с капитан Георги Мамарчев, независимо от неговите заслуги и руски ордени... Акад. Велев поставя акцент на отстояването на българската кауза от страна на нашите велики национални водачи Георги Ст. Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев. Митът за „дядо Иван“, поддържан последователно от руската пропаганда и нейните адепти, е в противоречие с реалната имперска политика на Балканите и системните прояви на незачитане на българския народ. Придържайки се към историческите извори и обективните научни изследвания, авторът внимателно и безпристрастно разкрива ролята на личности от ранга на граф Игнатиев по отношение на българската църковно-национална борба и революционно движение. Важни и до голяма степен непознати на широката публика са и изводите на автора за същността и истинските мащаби на Руско-турската Освободителна война от 1877–1878 г., вкл. и във връзка с пропагандните манипулации на тази тема до наши дни. В книгата е отделено сериозно внимание на развитието на българо-руските отношения след Освобождението, чиито проекции в недалечното минало често бяха обект на прикриване на истината, тенденциозни конструкции и откровени лъжи. Авторът въвлича читателя в конкретиката на такива събития като Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Сръбско-българската война и т.н., при които проличава враждебната политика на „Освободителката“ към суверенитета и правото на българите да водят собствен политически живот, да защитават своите национални интереси. С право е отделено нужното внимание на военния преврат срещу княз Александър през 1886 г. и на т.нар. бунтове на офицери русофили, в които грубата намеса на Русия е повече от явна. В крайна сметка, водещите представители на българския политически елит, сред които се откроява Стефан Стамболов русофил на младини!, не допускат превръщането на България в марионетка на Петербург и „задунайская губерния“. Руските реакции на събитията в България демаскират себичната политика на империята и високомерното незачитане на по-малката „славянска“ посестрима. Григор Велев убедително показва, че водачите на т.нар. русофобско движение в същност за защитници на българската кауза, а не някакви фанатични отрицатели на Русия, особено на нейната култура, наука и т.н. Тази линия на изложение е развита пълноценно и във връзка с българските войни за национално обединение през 1912 – 1918 г., в които ролята на Русия в миналото беше тенденциозно замъглявана или премълчавана. С оглед на основната тема на книгата акад. Велев ни предоставя биографични справки за най-изявените проводници на русофилската линия в българския политически и обществен живот. Трябва да се подчертае обаче, че неговият подход към личности като Др. Цанков, П. Каравелов, Ст. Данев и др. е напълно обективен и нюансиран с оглед на характеристиката на всеки един от тях. Акад. Григор Велев отделя подобаващо място на явлението „русофилство“ и неговата симбиоза с комунистическата идеология във времето след завземането на властта в Русия от болшевиките и създаването на Съветския съюз. Ясно и в концептуален маниер са проследени действията на съветското ръководство и Коминтерна по отношение на протичащите в България процеси, както и васалното към Москва поведение на БКП. В това русло на неравноправни отношения влиза и престъпната политика по „Македонския въпрос“. Проследени са подривните действия на СССР срещу Царство България преди и по време на Втората световна война и окупацията на страна от Червената армия през септември 1944 г. Акад. Велев ни показва до каква степен на уродливост достига т.нар. русофилство/съветофилство във времето на тоталитарния комунистически режим. Прокарваната от Г. Димитров, В. Коларов, В. Червенков и Т. Живков политика на национално самоунижение, пълното подчинение на волята на Сталин, по-късно на „доктрината Брежнев“, декларираната готовност България да се присъедини към СССР – всичко това изгражда на една сравнително малка, но достойна в миналото европейска държава образа на „най-верния сателит на Москва“ и „шестнадесета република“ на съветската империя… Същевременно Григор Велев се спира на съвременното състояние на русофилството в България, като представя и неговите основни носители в актуалния политически пейзаж. Както се казва, това е „тема с продължение“, а изводите на автора имат и определена прогностична функция. Няма съмнение обаче, че съвременната ситуация, особено във времето на т.нар. хибридна война и засилване на руската намеса на Балканите и в Близкия Изток, не може и не бива да остава само в територията на медиите. В този смисъл направеното от автора заслужава още по-висока оценка. Германофилството, англофилството, франкофилството и американофилството, както и съответстващите им „фобства“, на свой ред са проследени и анализирани в новата книга на акад. Григор Велев. Читателят сам ще се убеди, че акад. Велев прилага същия обективен подход към носителите на тези влияния – подход, не по-различен в сравнение с русофилството и русофобството в България. Надали е необходимо да се преразказва изложението на автора, което е достатъчно детайлно и подкрепено с нужната фактология. От друга страна, никое от тези „филства“ и „фобства“ няма хронологическия обхват и събитийната плътност на руския „вектор“ в историята на българската нация. В настоящото изследване по-подробно са отразени връзките на България с Германия, ролята на конкретни личности, вкл. цар Фердинанд, на други видни обществени и политически фигури на модерна България. Наред с позитивите на това влияние, факт е допускането на нереципрочна обвързаност с германската политика по време на двете световни войни. За съжаление, тази лоялност към съюзниците от Централни сили и до днес не намира напълно обективна оценка в немската историография. Авторът не прави компромиси и обективно показва както ползите, така и вредите от съюзническите отношения с Германия. Биографичните справки за най-изявените български германофили д-р В. Радославов, проф. Ал. Цанков и др.са в пряка връзка с казаното за политиката на Германия в конкретната епоха и развитието на международните отношения в Европа и света. Не на последно място, авторът дава подробен списък на политическите и обществени организации, които в една или друга степен могат да бъдат окачествени като прогермански. Проследявайки тяхната история и историческа съдба, Григор Велев в крайна сметка ни показва, че водеща при огромното мнозинство от тях си остава българската национална кауза. Същото може да се каже и за онези наши интелектуалци и други повече или по-малко известни личности, които имат определени връзки с Германия и нейната култура. Проявите на англофилство в България имат сравнително кратка история, но в своя разказ акад. Велев откроява редица факти, които остават недостатъчно известни за читателската аудитория. Това е постигнато и чрез биографиите на по-известните български англофили, сред които са А. Буров и Г. Димитров – Гемето. Сравнително сходна е ситуацията и с отношението на изявени българи и политически групи към Франция. И тук, както е в случая с Англия, много често официалната политика на държавата и действията на конкретни личности се разминават. По-специфичен е погледът към американофилството и неговото отрицание, независимо от сравнително кратката им история. Връзките с „Новия свят“ и САЩ датират от около средата на в., но най-голямата им плътност е след Първата световна война.

Акад. Велев откроява проявите на политическа, но и на гражданска, човешка съпричастност към съдбата на българите. Нека припомним личността на американския журналист Алберт Сониксен и неговата „Изповед на един македонски четник“, посветена на борбата на македонските българи за обединение с Родината. Любознателният читател ще открие интересна информация за развитието на двустранните отношения между двете световни войни, по време на Студената война и след демократичните промени в България след 10 ноември 1989 г. Акад. Велев отбелязва подкрепата на американските политически и обществени среди за демократизацията на България. От друга страна обаче, авторът с пълно правя подчертава, че съвременните български патриоти трябва да живеят и работят в сянката на пропагандата на американофилското и русофилското движение, създадени от двете велики държави и че и позициите и на двете движения са неприемливи, защото често тяхната пропаганда нарушава българските национални интереси. Книгата на акад. Григор Велев със сигурност ще обогати знанията и общата политическа култура на съвременния българин. Нещо повече, тя в добрия смисъл на думата провокира към последователно изследване на темата за чуждопоклонството в най-широк план. Това личи и от първосигналното, пошло и „маймунско“, ако следваме изразите на Захарий Стоянов и Добри Войников, подражание на чужди образци. Съвременната ни именна система „блести“ с лични имена от рода на „Майкъл“, „Дейвид“, „Антъни“, „Никол“, „Дебора“ и т.н., съжителстващи с „Гриша“, „Альоша“ и тем подобни от малко по-далечното минало, с „Роберто“, „Антонио“ и какво ли не още … Няма съмнение, че темата за чуждопоклонството в неговите най-разнообразни проекции се нуждае от повече изследвания, както и от умна и последователна терапия. Книгата на акад. Григор Велев трябва да ни накара сериозно да се замислим. Тя още веднъж ни убеждава, че пируетите на националния нихилизъм,  облечен в дрехите на съответните „филства“ и „фобства“, може да нанесе и нанася сериозни поражения на собствената ни традиция, ценности и многовековна национална идентичност.

проф.д-р Пламен Павлов