ЗОВ, ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ И НАДЕЖДА

25.09.2019

Д-р Георги Цанков за "Без заглавие" на Нася Кралевска

Нася Кралевска е български писател и изследовател. Завършила е немска филология и журналистика в София. Работила е като редактор и преводач. Омъжва се за американеца д-р Ерън Оуенс и от 1986 г. живее в САЩ. Понастоящем се занимава с публицистика и е автор на книгите: "Без заглавие. Рушители и строители на България", която вече има пето издание, и "България под комунизъм".  

Първото издание на книгата „Без заглавие - Рушители и строители на България“ на Нася Кралевска, появило се преди 18 години, се превърна в събитие, което мнозина сравняваха с появата на „Строителите“ на Симеон Радев. Няма да забравя премиерата му в НДК. Тя беше своеобразно тържество на съмишленици, осъзнаващи колко важно е да се изрекат на висок глас истините за страшните десетилетия на червения гнет - белязани от физическото изтребление на първенците на нацията и от ужасяващите манипулации над умовете на няколко поколения - и за подводните камъни, коварно поставени от комунистите по пътя на демократичното развитие на страната ни след падането на Берлинската стена.

„Без заглавие“ представлява обобщаващ труд, който задълбочено обяснява как болшевишката партия на България с по-малко от 10 000 члена успя през 1944 г. да узурпира властта за близо половин век и после да организира криминална революция, за да се превърне в пълновластен господар на икономиката, да яхне корупцията и да подчини жадните за свобода идеалисти.

След огромния успех на последното изследване на Кралевска „България под комунизъм“, издание на „Рива“, което изчезна от рафтовете на книжарниците почти мигновено през есента на 2016 г. и бе публикувано отново с допълнителни страници и снимки през 2018 г., стана повече от ясно, че нейният opus magnum „Без заглавие“ непременно трябва да бъде преиздаден, тъй като заложените в него послания са особено актуални за тревожните дни, в които живеем.

Още повече, че първата книга на Кралевска през 2010 г. бе издадена на английски език от Американския научен център в София, достигна до редица университетски катедри в САЩ и други англоезични страни и за няколко седмици бе в списъка на бестселерите на „Амазон“.

Прекрасното издание, наречено „Комунизмът в битка с демокрацията – България 1944-1997 г.“ представлява елегантно оформен том с твърди корици от близо петстотин страници. И най-важното – то е представено от професор д-р Марк Креймър, директор на Програмата за изучаване на Студената война в знаменития американски университет „Харвард“. Оценката на световноизвестния политолог е категорична: „Всеки, който се надява да вникне в коренните политически и икономически промени, преобразили Централна и Източна Европа от 1989 г. насам, ще намери тази книга изключително възнаграждаваща.“

А професор Венелин Ганев, защитил докторат по политология в Чикагския университет и преподавател в  Университета в Маями, допълва: „Най-голямото постижение на Нася Кралевска-Оуенс е майсторското пресъздаване на драмата на политическото пробуждане на една нация… Авторката е сътворила завладяващ разказ, който ще увлече и очарова както читателите, почитатели на богато документирана историческа сага, така и изследователите с по-аналитично мислене, които се интересуват от грижливо съставени изложения със сложен социален контекст и динамично развиващи се политически конфликти.“

Защо никой отвътре в страната не написа толкова провиденческа книга като тази на Нася Кралевска? Случайно ли повествованието на изследователката завършва до началото на властването на Иван Костов? И друго - тук сякаш никой не иска да види, че така наречената от някои псевдоисторици „фашистка“ България е била на десето място по стандарт на живот в Европа. Мълчи се грозно за „четиридесетте безотчетни дни“ след девети септември 1944 г., когато по изрично разпореждане на угояващите се в Москва нашенски червени комисари тукашни палачи, садисти и изверги извършват десетки хиляди убийства на невинни учители, кметове, свещеници, офицери, с други думи – на цвета на нацията. (При това, не без помощта на тогавашната дирижирана опозиция, която малко по-късно безкрайно лесно е била изтребена.) Унищожена е историческата и духовната памет, разстреляни или хвърлени за дълги години по затворите и лагерите са писатели, журналисти, общественици. Прочетете „Отворените писма“ от затвора на главния редактор на вестник „Утро“ Стефан Танев или спомените за Белене на Стефан Бочев и ще видите, че Нася Кралевска е повече от правдив летописец. Тя вплита в разказите си и лични съдби и така ги прави още по-силно въздействащи.

Прочетете житието на професора по клетъчна биология в Нюйоркския университет Иван Емануилов Иванов, един от многото наследници на „бивши хора“, прогонен от червената банда и намерил пълна реализация отвъд Океана. Неговото пътуване по мъките е съзвучно с агонията на хиляди, хиляди българи, повечето от които до края на живота си ще останат вътрешни емигранти, ако преди това валякът на „диктатурата на пролетариата“ не ги е смачкал.

Полувековното господство на посредствеността и на институционализираното насилие доведе хората до състояние едва ли не на вцепенение, от което те за миг се измъкнаха в изпълнените с надежди и трепети дни след случилото се през 1989 година. Сякаш никой не искаше да повярва, че превратът е старателно организиран, че криминалната революция ще доведе до ново икономическо и политическо робство.

Вече споменах за умелото следване на родната мемоарна традиция – Кралевска се е учила от Захари Стоянов, от Симеон Радев, от Тодор Икономов. Тя не описва миналото безстрастно, а влага в разказите си своята душа. Също както във вълшебната си книга с ранни спомени – „Споделено детство“, тя разкрива драматичните преживелици на деца, разкъсвани помежду чутото от родители и близки в домашна обстановка и натрапваните упорито и ежедневно в комунистическите училища лъжи. Чрез споменатата творба Нася прониква в съзнанието на истинските българи, за да сподели с нас техните лични трагедии, превръщайки ги в обобщена трагедия на една покорена нация, която дълго не се предава. 

          Незабравими са страниците от “ Без заглавие - Рушители и строители на България”, в които авторката описва „пиянството на един народ“ и раждането на новите будители. Възторзите от първите митинги са предадени с белетристичен блясък: „Десетки хиляди българи години наред щяха да се събират по улици и по площади и да дават израз на волята си за изграждане на демократична България. Събудени от безвремието на комунизма, те щяха да реагират на всяко събитие, на всяка неправда, на всяко предателство с безброй шествия, митинги, демонстрации, протестни действия. А от българските дисиденти, оратори на този пръв масов демократичен митинг, само един-двама щяха да запазят имената си неопетнени.“

          За забравените, повечето от тях оплюти, прогонени от политическата сцена - непременно трябва да си спомним, тъй като в техните съдби се крие разковничето на драмата, която доведе до емигриране на над милион българи, до чудовищни корупционни сделки, до омърсяване на названието „политик“, до рухване на банки... Нася Кралевска се рови в дневниците на един от най-честните и достойни демократи Иван Куртев, чието име отдавна не се споменава, в записките на актьора Йосиф Сърчаджиев, който е „артистичното“ лице на промяната. И най-вече – тя предизвиква да отвори сърцето си мълчаливецът Филип Димитров – демонизиран от враговете на демокрацията, човекът, който се опита да промени действителността, но беше здраво заобиколен от „червена“ охрана.

За да пресъздаде събитията, довели до краткото тържество на идеалистите, повярвали, че „Времето е наше“, Кралевска използва не само свръхценни документи и свидетелства. Нейната гледна точка е особено полезна, тъй като тя следва уроците на американската „нова журналистика“, наложена от Томас Улф, Норман Мейлър, Боб Удуърд, Карл Бърнстайн.  

Размахът на повествованието в „Без заглавие - Рушители и строители на България“ на Нася Кралевска е внушителен. Големият журналист-емигрант Стефан Груев, оставил ни „Корона от тръни“, увлекателна автобиография и великолепна книга за създаването на атомната бомба, е лаконичен: „Историческите събития са чудесно предадени. Книгата е написана смело. Образите са точни и силни. Напълно съм съгласен с оценките на авторката.“ А според президента Петър Стоянов, „отлично аргументирана и майсторски написана, книгата представлява ценно помагало за изучаване същността на комунизма, посткомунизма и процесите на демократизиране в съвременна България“. В едно свое интервю от началото на 2017 г. Нася изповядва: „Мъчно ми е, но трябва да го кажа – историческото невежество се шири сред всички прослойки на обществото ни. Комунистическата дезинформация все още доминира и тържествува над историческата истина.“

          Нася Кралевска не е от децата, залъгвани с комунистически измислици. Родителите й – изтъкнати лекари – никога не са скривали от нея и от сестра й истината за уродливия режим. Нещо повече, тя рядко говори за това, но баща й е прекарал три чудовищни години в комунистически затвор.

Ще ми се да кажа нещо повече за самата нея. Нася е завършила немска филология и журналистика. Случайно открих една преведена през 1983 г. от нея фантастика с твърде показателно заглавие „Безсилието на всемогъщите“ от Хайнер Ранк. Съдържанието е доста иносказателно, защото сред съществуващите в духовна пустота земляни внезапно се появяват същества от друга планета. Те се опитват да ги подсетят по-внимателно да изучат миналото си, тъй като могат да очакват от него идеи, които да им отворят пътя към бъдещето. Преводачката не просто е запомнила този урок на извънземните, тя умело го преподава на нас, обезверените. Помага ни да разберем защо и как сме се превърнали в роби, изчиства нарочно залетите с помия биографии на апостолите на новата демокрация, показва ни, че могат да се намерят хора с чисти помисли, че не всичко е загубено.

Нася Кралевска никога няма да сложи край на журналистическата и на публицистичната си дейност. В сайтове и в емоционално наситени разговори със съмишленици тя използва всяка възможност да ни вдъхва кураж, да ни внушава, че мафията не е всесилна, особено ако сме извлекли най-ценното от уроците по неманипулирана история, ако пазим родовата си памет (тази на нейния род е кръвно свързана с най-светлите страници от Възраждането), ако дочуем зова и предупреждението и ги превърнем в надежда.

Ще завърша размислите си с още няколко думи на професор д-р Венелин Ганев: „Нася Кралевска несъмнено положи стандарта, спрямо който ще се мерят всички бъдещи опити за преразказване историята на българските метаморфози след 1989 година.“