Насилието като морален аневризъм

27.07.2011 | автор:  Елена Търнева6

„Реквием за никого“ на Златко Енев е роман, който разтърсва като чута молитва същността ни на хуманни същества

„Реквием за никого“ на Златко Енев е роман, който разтърсва като чута молитва същността ни на хуманни същества. Книгата е приковаваща като едноименната музикална меса на Моцарт. Но този „Реквием” не е за всеки. Онези, които живеят в долния регистър на съзнанието ще изпитат извратено удоволствие от прочитането й. Но нека не се заблуждават. Романът на Енев хваща за гьрлото, но не, за да ни удуши, а за да ни извади от блатото на собствената ни безсъзнателност. Защото възраждането на човечността не е по силите на нито един „възродителен процес“. Защото собствената ни нищожност изражда всичко, до което се докоснем.

„Реквием за никого“ ? Никого сме всички и всеки един поотделно. Тази болезнена книга говори  без страх за страха, който ни владее и управлява постъпките на „личното ни животно Живот“ . Със съмнение в „промяната на животинската ни природа, в преминаването ни от „животински род с лице на човек в човешки  лица от човешки род“.

Същностни  въпроси, който романът поставя са – Лечимо ли е злото? По човешките сили ли е неговото превъзмогване? В какво се корени неизкоренимата му привлекателност? Чрез съдбата на героинята си Мария/ струва ми се, не случайно кръстена така/, която имайки правото на избор  се връща към „златния си занаят“, получаваме индиректен отговор, че само огънят може да ни излекува. Този финал ме накара да се запитам -  дали вече не живеем Апокалипсиса си? И защо е по- лесно да се самоотпишем от Книгата на живите, отколкото да останем с човешко лице в нея?

Тази лечебна книга не дава рецепта как да се изцерим от чумата на бездушието, от националната ни наведеност. Ако приемем, че всяка добра книга е лекар, то „Реквием за никого“ е хирург, който умело  борави със скалпела на словото. Тя гори и лекува с огънят на откровението. Защото родната ни рецептурна книжка за оцеляването , според Енев е: „Аз мълча- следователно съществувам.“ И: „При нас е друго –тук времето седи и не мърда, защото пари не струва.“ Или: :„И за добро и за зло – все сме дребни. Нашите хора с нищо друго, освен със страх не можеш да ги мотивираш. Дори когато се стремим нагоре, ние пак прекланяме глава, по навик.“ И още: „Никога не се опитвай да се различаваш от останалите. Най- страшният български чадър е невидимият – чадърът, под който се крият всички в тази страна, страхувайки се да се покажат навън, знаейки какво ги очаква.“

В текста дълбоко се е впил  горчивият си корен и екзистенциалният въпрос – Има ли смисъл да живеем само, за да оцеляваме? В този контекст работеща ли е  мъдростта  на  другаря овчар Паладински: „Коренът е най- важното нещо, който си знае корена, оцелява”. И ни ли задушава  мисълта, че насилието е начинът за оцеляване... 

Романът е толкова реалистичен, че звучи като измислен. Но всеки, който държи сетивата си в изправност, след прочитането му, ще почувства душата си приклещена по неудобен начин.Защото това е книга за забраната на различността като забрана на промяната.