Л.Л. е роден в средата на миналия век в София. Учил у нас и в Москва. Работил е като журналист в целия спектър на средствата за информация. И за малко в държавната администрация. Автор е на стотици статии, коментари и анализи, както и на множество сценарии за документално и игрално кино. Пише стихове и художествена проза. Превеждал е и е превеждан. Член е на творчески съюзи. Автор е стихосбирките „Храм” (2011), “Лице и опако” (2008) ,“Рождество” (2005), “Връщане в Содом” (2005), "Словеса" (2002), "Великден"(2001), "Божици" (2000), "Млекарят на пчелина" (1999), "Номер" (1997), "Режиада" (1996), "Опозиция" (1995), "Цената на револвера" (1993), "Присъствие на класата" (1986), "Когато сме далече от дома" (1980).

 

След броени дни хулиганстващият поет Любен Лачански ще чукне шейсетака. Ако това бе станало в годините на соца, щяха да му дадат орден „Народна Ребублика България” – І-ва степен. И изд. „Български писател“ щеше да му издаде двутомник с избрани произведения. И в чест на този всенароден празник Лачански щеше да получи гарсониера в квартал „Люлин”, за да го ползува като писателски кабинет.  

Днес всичко е различно. И светът, и хулиганстващият. Последният ще се размине с ордените. Но пък отново се кани да издаде своя малка книжица – поемата „Заселване в Гомор”. И се кани, ако има пари, да почерпи най-близките си приятели. Защото далечни не му останаха.

Някои твърдят, че 60 лазерника за лирика са нищо работа. Нищо са, ако цял живот лицето е битувал като блажен лирик. Но едва ли е така, ако от тези 60 юбилейни лета 40 години е слугувал по редакциите – от репортер до главен редактор. И дори се е налагало да си бъде работодател, докато е бил безработен. Този „хулиган в поезията“, както някога щедро го обозначаваше литературната критика, има доста сложно и динамично бохемско минало, но бъдещето му е вече в ръцете на изд. „Изток-Запад”, където е заложена за печат новата му книга. Това „Заселване в Гомор” се заиграва с почитателите на автора, който преди време сподели с тях своето „Завръщане в Содом”.

Предлагаме ви да прочетете финала на поемата и краткия коментар Кръстю Пастухов. И пожелаваме малко късмет на колегата Лачански, който не успя да го намери нито в политиката, нито в администрацията на изстрадалата ни държавица.

На добър час!

 

 

Любен Лачански

 

 

(Финалът на едноименната поема)

 

...

И тук ще ви разкажа за дълга...

По времето на дедо ми Петре,

 /ударено второ „е” в Петре навсякъде в текста/

живееше една законна мъдрост:

„Недей да бъдеш никому длъжник!“

и още –

„Плащаш ли, по-евтино излиза!“

/Отдавна е било, без култ и без застойно време./

А демокрацията значеше това:

Работиш – имаш.

Не работиш – нямаш.

Живеел дедо ми Петре,

по силата на своето устройство

и мисля, че живееше добре,

а имаше достойно мъжко свойство да прецени –

от кой да купи хляб,

от кой пък кон.

Кому да предплати,

а пък кому – назаем пари във шепа да не пусне.

И все така, щастлив живя без скрупули,

под покрив, който беше купил

със своя труд и собствени пари.

И тъй умря си – Бог да го прости!

Преследван от кънтежа на града, във който

с такси докараха го да умре.

Цивилизовано.

Умре си дедо ми Петре в събота, подобно праведник.

Във понеделник някакъв конгрес на комунистите започваше,

и улиците бяха тъй задръстени –

та катафалката до гарата едва премина.

Достойна и безгрижна смърт.

---

На деветината,

в ненужната възглавница на дедо ми Петре

роднините намериха тетрадка.

С цар Самуил на сивата корица.

А вътре:

портрети на коне...

и счетоводство:

„Дал. и Взел.“

Без подпис ни на далия ни взелия.

Всичко чисто.

Чисто, както при мирис на коне.

... миришеше града на юг и печен кестен.

Момченце с гащеризон ядеше диня.

А друго, голо бъркаше в кофа и пъдеше слънцата

от очите си, за които после ще му кажат:

че се наричат – „зайчета“. По –после...

Това бе градът на дедо ми Петре.

Тогава

за ръкава настоятелно ме дръпна един човек със капа.

Такъв един безлик, за който и МВР-то нямаше какво да каже.

-Ти внук ли си на дедо ти Петре?

-Да – отговорих – и отлях за „Бог да прости“.

-Паспорта! – каза оня с капата и под очи ме гледа. –

-Приличаш по мустаците, усмивките ви същи.

Е, на хилядо лева,

дължах ги някога на дедо ти.

И се загуби човека сред човеците.

Направо се загуби,

оставил в ръцете ми преплавения дълг

на тяхната епоха.

ОНЕМЯХ!

---

Какво направих с парите ли?

Изпих три бири.

На децата от пазара купих дини.

И две шишета гроздова за вкъщи.

На моя син издръжката платих.

Фиш за тото купих.

И на съседа тока погасих,

от сметка надвишаваща квартална.

След туй и свещ запалих,

купих риза,

защото чувах в ухото оня глас:

Недей да бъдеш никому длъжник!

И.

Плащаш ли – по-евтино излиза!

Тогава се зарекох, че наистина

ще трябва да напусна този град

с името Гомор.

Тук все по-тежко се живееше,

а оня с капата изчезна сред човеците...

и край.

 

 

Сираците на ХХ век

 

 

Историята вечно е била убийствено банална. Ражда се човек и почва да крачи през тревата на годините. Той се препъва и пада, после отупва панталона си и продължава напред. Но често гърлото му е свито и очите тъжни. А чувствата – смесени.

С такова усещане четях поемата на Любо Лачански „Заселване в Гомор‟. Една автобиография, избликнала от кръчмата на вечно баналната История. Биографията на всеки от нас. Сираците на двайсетия век, неприласкани, отхвърляни, подритвани като камъчета встрани от пътя.