За разлика от друг път Ани не остави парите в белия плик от майка й да престоят със седмици върху библиотеката, а след като се облече, вече с ръкавици, измъкна банкнотата отвътре и я пъхна в горния джоб на якето си. Нарочно напазарува в магазина до входа на жилищния й блок – налагаше се собственикът му да види, че тя може да разполага и с повече пари. Сложи бутилката френско вино, тъмния кубински ром, колата, пакета с ядки, парчето пушена сьомга и сухарите в раницата, поръча демонстративно такси по телефона и застана пред вратата на магазина да го изчака.

Не се беше обадила на Хари да го предупреди. Свечеряваше и не вярваше той да не си е у дома. Някак си й беше станал още по-близък, откакто направи онзи „жест” за него. Вероятно ако имаше по-голям брат, би го чувствала така, както Хари. Разбира се тя не му бе признала „жеста”, водеше се от правилото, че ако правиш добро, то не бива да бъде забелязано от този, за когото се прави. Иначе, смяташе Ани, доброто е най-прост опит да направиш другия зависим от себе си. Както това така добре умееше майка й.

Вече в таксито, Ани си помисли, че откакто направи „жеста”, след последвалите го две срещи с майка й, за първи път от много години не бе изпитала желание да пие алкохол. Нямаше го и желанието да предизвика с нещо одобрението й. Нито гневът, когато вместо него, майка й се размърдваше лекичко на стола и приглаждайки идеално изгладената си тъмносиня, твърде често тъмносиня, рокля или пола казваше: „Кога ще промениш живота си? Уредила съм...” Последните два пъти сякаш пред нея седеше непълно непозната жена, с идеална прическа, с маникюр, на който от време на време се любуваше, протягайки и леко обръщайки едната си ръка встрани, жена с вечните перли, с дреха, семпла и елегантна като на английската кралица, със скъпо палто от визон, в което прозираше нещо много автентично за персоната й.

Хари живееше в голям апартамент в скъп жилищен блок в един от хубавите райони на града. Като стар ерген беше малко стиснат, но и двата пъти, в които Ани го бе посещавала досега, я беше черпил с хубави напитки, макар и със скъперническо отсипване на алкохола, което се опитваше да прикрие с изискаността да налее до определено ниво на чашата. Първият път, когато ходи у тях, тя се напи, прибра се с такси, което той плати, тъй като бе останала без пари, но тогава пък й бе хрумнало как да отвърне на грижата и приятелството му. Без да й бъде задължен.

Таксито излезе от задръстването на центъра на града и се отправи по булевард към планината и квартала, в който се помещаваха жилищата на правителството. Хари, при едно от многобройните си идвания при нея (в обедната почивка или под предлог, че има работа в малката й стаичка, в компанията, в която двамата работеха и където тя отговаряше за архива), й беше казал, че дядо му бил заможен човек, притежавал доста земя в квартала, станал през последните 30-40 години най-скъпият в града. Хари и майка му бяха успели преди пет години да продадат на строителен предприемач земята и срещу това бяха получили няколко апартамента. Двамата живееха в един от тях, а другите даваха под наем. Хари, както пак той й беше разказвал, имал добра професионална позиция близо до 40-та си годишнина, бидейки възпитаник на елитни гимназия и университет. След това бе последвал период, в който било поради недоимъка на 80-те и 90-те години за страната, било поради друга причина, беше започнал да свири след работа по баровете и да пийва повече. Последното той самият й беше казвал, но и Ани го видя на една снимка, която пак той й показа - с ръце върху клавишите на пиано и встрани – масичка с посетители и напитки пред тях. На снимката Хари беше с наднормено тегло и подпухнало, скриващо очите, нездраво лице. Фирмата бе търпяла преобразувания, беше се делила и сливала, приватизирала и повече от 15 години преди пенсионирането си Хари остана на ниво специалист. Много по-млади от него го задминаваха, диктуваха му условията на работа, не винаги по най-добрия начин и не по изключение, носещи агресията на овластения млад човек към по-възрастния. Беше се пенсионирал преди три месеца, а майка му си бе отишла от този свят преди шест.

Ани плати таксито, останаха й пари и за връщане, издърпа раницата от задната седалка и се насочи към входа на триетажната жилищна кооперация с красиви опушени стъкла на балконите. Помисли си, че в никакъв случай не бива да се изкушава да му каже за „жеста”, ако се случи да пийне повече. Най-малкото очарованието на „жеста” щеше да се загуби.

Хари беше застанал на отворената входна врата на апартамента си, а когато я видя, лявата му ръка се плъзна към ухото и потърка отзад ушната мида. Ани се усмихна – беше започнала да забравя този негов жест на смущение, виждан от нея толкова често в кабинетчето й, ако работното й място можеше да се нарече така.

- Изненадваш ме – каза Хари като направи стъпка назад. Беше по платнени пантофи, по които вероятно бе капало кафе, с деформиран панталон с ясно очертани колене, със сигурност бе лежал с него.

- Ами ей така, да те видя! – отговори Ани. Знаеше, че като разменят малко думи, като пийнат чаша алкохол и Хари ще се отпусне, ще стане по-разговорлив и тя мина малко странично през вратата, допирайки леко с рамото си залепения върху нея некролог. Беше не обикновен, напечатан върху хартия некролог, а ламиниран, с цветна снимка, от която гледаше около 60-годишна жена с фризура, овалът, очите, и носът, на която издаваха някогашна красота. Снимката беше направена двадесетина години преди жената на нея да си отиде от този свят.

- Да не би да имаш гостенка? – попита закачливо Ани.

- Никой не е идвал от смъртта на мама – отвърна Хари.

Ани повдигна едва доловимо неразбиращо рамене и се запъти към кухнята.

- Не дойде на боулинга – продължи Ани, като намести с вътрешността на предмишницата си леко смъкналите й се панталони. Макар и прехвърлила тридесетте, носеше широки тинейджърски панталони, дъното, на които падаше ниско.

- Излизам само до магазина ако трябва да се купи нещо или да се плати сметка – каза Хари.

Ани погледна за миг снимката на жената върху хладилника, изми две плоски чинии от купа мръсни съдове в мивката, нареди в тях сухарите и сьомгата и понечи да тръгне към хола.

- Мама разрешаваше само при особени случаи да се храним в хола – спря я Хари.

- Ами днес не е ли особен случай?! Аз съм дошла, аз Ани, все едно че съм ти малката сестра, най-малката, не е ли така?! – тя се доближи и лекичко допря устни до бузата му.

Хари извърна очи. Касата му, оредяла, но без следи на плешивост, бе леко мазна и по-дълга от обичайното за него.

- Преди два дни се навършиха шест месеца, откакто почина – очите на Хари се напълниха с влага и той се видя принуден да избърше отронилите се сълзи с опакото на ръката си.

- Преди два дни ли беше?! – отвърна Ани. – Ами значи има повод да седнем в хола – допълни като внимателно се взря в лицето на Хари. - Майка ми днес дойде – продължи тя. – Преди седем месеца се премести при любовника си.

Хари дърпаше едно по едно чекмеджетата до мивката, докато накрая откри това, което търсеше – евтини книжни салфетки.

- Точно преди седем месеца – продължи Ани - Онзи се разведе, след 15 години скрита любов се разведе и тя на втория месец се премести при него, той има къща някъде тук, в твоя квартал.

Хари беше отишъл напред към хола и вероятно не я чуваше. Завари го да разчиства холната масичка от натрупани върху нея сметки, квитанции и стари вестници. Изпита леко раздразнение от това, че той не проявява интерес към разказа й, но се опита да се успокои с мисълта, че той всъщност никога не я е слушал истински, когато тя говореше за майка си. Лицето му можеше да изрази любопитство и съучастие, но за не повече от четвърт-половин минута, след което ставаше отегчено и той насочваше разговора към себе си или се разбързваше за някъде. Ани, поне докато бяха колеги, беше приела, че е естествено един мъж да не може да слуша споделяния, тогава за нея беше по-важно, че е срещнала човек с подобни на нейните проблеми и с поддакванията си и насочващите въпроси към него, когато той се оплакваше от изискванията на майка си, тя се чувстваше разбрана, без самата да е говорила.

Върху масичката на телевизора се виждаше друга уголемена снимка на майка му, вече на годините, на които Ани я беше видяла при първото си идване тук.

- Мама – посочи Хари, взе портрета и го доближи до Ани, като разстоянието от дивана, на който тя бе седнала, до телевизора да беше кой знае колко голямо. – Мама – повтори. - Отиде си така внезапно.

- Боледуваше, доколкото си ми казвал, последните две-три години – вметна Ани.

- Да, да, тромбофлебита, язвите на краката, паркинсоновата болест, толкова разчитах на един хирург, идваше всяка седмица, сутрин и вечер й правех превръзки, какви ли не мехлеми пробвах…

- Ходи ли до Помпей? – прекъсна го Ани.

- Помпей?! – Хари отклони глава към нея с неразбиращ поглед - А, да, не, не съм, нямам време, не съм се сещал изобщо…

Нямаше смисъл да продължава темата за Помпей – реши Ани, детската му мечта била да види Помпей, така й беше разказвал в офиса, но не можел да я осъществи, казваше тогава, защото трябвало да се грижи за майка си, не можел да я остави и една вечер сама, тя не приемала жена, която да се грижи за нея. Той не й бил предлагал, но просто било абсурдно да отвори дума да наемат гледачка, само щял да предизвика гнева й.

На Ани й стана задушно, стана, отвори вратата към терасата и постоя малко с лице към студения въздух. Отпред се виждаха разхвърляни, замръзнали сандъчета с цветя.

Хари забеляза погледа й.

- Не се справям, откакто мама я няма, тя всичко вършеше, беше съвършена домакиня.

Ани не му напомни за деня, в който той дори заплака, обърнат към големия ксерокс, защото майка му, седнала в креслото в хола, с бастуна в ръка, го беше карала да глади до след полунощ, да готви и да мие някакви въображаеми петна в банята, без да се интересува, че на сутринта той е на работа.

Хари влезе в кабинета към хола да търси албум със снимки, за да видела Ани колко красива била майка му като млада, когато била най-талантливата хористка в оперетата.

- Напуснала е кариерата си след като се омъжила, за да се посвети на мен! – чуваше се гласа му. – Няма вече такива майки - повтори той няколко пъти.

Когато веднъж бяха на екскурзия в Гърция с колеги, Ани беше забелязала едва доловимата разлика между прасците му. Беше прекарал детски паралич на около петгодишна възраст. Ани стана и извади две кристални чаши от витрината в хола, върна се в кухнята, намери тирбушон, отвори виното, наля и отпи без да изчака Хари. Той се върна след малко с три кожени албума.

- Искам да зная първо как си ти! – Ани с жест го накара да остави албумите в края на масата. – Не можеш да тъжиш така толкова дълго! – додаде с повече яд в гласа си, отколкото й се искаше, макар желанието й да беше да му напомни, че самият той й е казвал как, докато е бил неподвижен от детския паралич и тромав в годините след това, майка му го е биела.

Хари поклати глава. Лицето му беше станало жълтеникаво и отпуснато.

- Знаеш ли – каза Ани – аз също бих видяла Помпей, наблизо е Флоренция, мога да изкрънкам от баща ми пари, те не са толкова много, откакто майка ми се премести при любовника си, баща ми се обажда, виждаме се от време на време... заради теб ще го направя! – очите на Ани блеснаха - ти си най-добрият ми приятел, като си помисля, най-добрият! С жените, знаеш, не се разбирам докрай, с теб се разбираме от една дума, нищо че си толкова по-голям от мен!

Хари се усмихна.

- Добро момиче си ти, и хубаво, жалко, че като млад не срещнах някоя като теб, точно такава ми трябваше.

- Пийни – подкани го Ани.

Беше й казвал тези думи десетки пъти, особено в началото, когато я назначиха, вероятно така смяташе, че откупува правото си да й споделя. Тогава, в началото, тя се бе опитвала да му отговори, че вероятно е срещал много по-хубави, умни и подходящи момичета от нея, но просто не ги е оценил. Беше му намеквала дори, че вероятно властността на майка му е причина той да не види тези момичета или да се е отказвал от тях. После, в годините на тяхното приятелство, когато той беше в по-ведро настроение и можеха да откраднат по някоя минута в стаичката й, с чаша билков чай, който Ани купуваше специално за него, той й разказваше за момичетата, които беше срещнал през живота си, като неизменно започваше с думите: „Имах навремето една приятелка, която...” Ани го слушаше с интерес, макар да знаеше финала на историята, която винаги, както и началото, се повтаряше: „Стана много настойчива накрая…”, или „Искаше да се преместя да живея при нея…”, или „Канеше се да остава вкъщи, а пък там беше мама...”. Когато Ани се бе опитвала да каже някоя дума за умението на някои майки да не дадат свобода на децата си, Хари не идваше в стаичката й по няколко дни и часовете й се влачеха в подреждане на папки, монотонно преснимане на документи и разменени думи с други колеги, носещи раздразнение, което тя не винаги успяваше да прикрие. Затова постепенно се отказа да му говори директно. Просто го изслушваше: какво е направила снощи майка му, да кима разбиращо с глава на горчилката му от обвинението й, че нарочно не й е подал ръка, когато тя се е подхлъзнала, че й е оставил само едно ястие за обяд, а той имал на разположение избора на стола в „службата”, където сигурно бил обядвал с „разни женички”.

- Да отидем, а?! – продължи Ани - гледах едно предложение за средата на април, минава се през Игуменица в Гърция, оттам с ферибот се стига до Италия, спи се в Неапол и има цял ден отделен за Помпей! Ако искаш можем да вземем обща стая, за да не съм с някоя гъска! Ще си вземем уиски за из път, групата ще мисли, че съм ти любовница, хайде!

- О!! – Хари сложи малко парче сьомга върху сухара, но без да го отхапва го остави в чинията пред себе си. - Април не е месец за пътуване с ферибот, освен това цяла нощ във ферибота, не винаги има свободни каюти, убийствено е! Пък и няма на кого да оставя апартамента... – той прокара ръка зад ухото си - миналия месец в съседния блок обраха един апартамент. Ако мама беше жива, да, но сега няма на кого да разчитам – Хари погледна с досада Ани.

- Имаш ли лимон, да си направим коктейл с рома като свършим виното? – попита тя.

Ани проследи гърба на смалената, в широк, вехт пуловер фигура и почувства необходимост да отиде до банята. Изпревари появяването на Хари, защото предполагаше, че той ще я насочи към тоалетната до входната врата. В банята всичко беше както преди шест месеца, единствената разлика се състоеше в леката занемареност на тоалетната чиния и не съвсем чистата хавлиена кърпа. Встрани от огледалото над мивката имаше шкаф. Ани отвори вратичката му. Сега не се изненада от надписите, както първия път, когато го направи. Над едната част, заета с мъжки принадлежности за бръснене, стоеше надпис „Хари”, над другата, запълнена с шишенца лекарства, настойки и мехлеми, пишеше „Мама”. С главно „М”, разбира се. На Ани не й беше нужно да търси шишето с валериан, то, както и предишните пъти, беше най-отпред. Развъртя капачката му и го доближи до носа си. Миришеше на валериан, може би малко по-слабо от обичайното – като да беше леко изветрял или разреден. Пусна течащата вода и изля съдържанието му в мивката.

- Знаеш ли? – каза, като се върна в хола и седна срещу Хари, - взех малко от валериана, който намерих в банята, тровиш ме като те гледам, просто ме тревожиш! – тя сложи парче от изсъхналия лимон в празната чаша от вино, напълни я почти догоре с ром и доля малко кола - Надявах се да преживееш загубата и свободен и здрав, с парите, които имаш, да пътуваш, да ходиш на концерти по цял свят, така исках да го направиш!

- Тя непрекъснато ми повтаряше, че като съм останел сам ще продам имотите и ще ги пропилея – отвърна с тъжна усмивка Хари. – Все това повтаряше, буквално докато почина преди шест месеца.

- Да, зная – прекъсна го Ани - зная, казвал си ми го, нали още беше на работа.

- Да – Хари се почеса по главата и отпи от виното - вярно, прощавай, ти всъщност предния ден, преди тя да си отиде, нали беше дошла – той помълча. – Даже в първите дни си мислех, дали пък, защото ти дойде мама да се е притеснила и от това да й е станало нещо. Беше чувствителна, не обичаше чужди хора в къщата си. Преди двайсет години трябва да има за последно гостува нейна братовчедка в къщи. И ти изведнъж идваш! Вероятно трябваше да излезем, не да те каня вкъщи, беше те запомнила… Нали първия път като дойде бяхме пили, а онзи мой период, в който свирех по кръчмите… само доловеше ли, че мириша на алкохол, побесняваше.

- Ти ми каза – опита се да го прекъсне наново Ани – починала е в съня си, значи без да разбере, до сина си, който е принадлежал единствено на нея! – Ани преглътна и не произнесе следващото, което беше да устата й: „Осъществила мечтата на всяка майка да се ожени за сина си!”

- Мама може да си е помислила разни неща – продължи Хари - младо момиче, идва при него за втори път, пият, може да се е обезпокоила, макар да й обясних, че сме само приятели, говорим за книги, разменяме по някоя клюка.

- Без да искам изсипах цялото шише с валериан в мивката – каза Ани - то беше съвсем на дъното.

- Нищо не съм пипнал от нейните неща – отвърна Хари – Така и ще ги оставя, завивките на леглото й, чашата на шкафчето, дрехите, от време на време влизам в стаята, сядам на креслото срещу леглото, така, както сядах вечер, когато й четях, тя трябваше да си пази очите и аз й четях…

- Нали ми казваше, че ти е противно да четеш всяка вечер?! – Ани го гледаше в очите – Така ще умреш, ще получиш инфаркт, инсулт, не зная какво!

- Лекарят каза, вероятно е получила инсулт, от тромбите във вените на краката или инфаркт. Трябваше да поискам аутопсия… От време на време не ми дава мира да разбера какво точно е станало... – Хари триеше с показалеца си нещо невидимо върху плота на масата - но тогава, така реших, не можех да си помисля да я режат върху студените поцинковани маси.

- Когато татко ти почина, пак ли така тъгува? – попита Ани - чудесен е ромът – додаде.

- О, тогава мама беше зле и трябваше да се грижа за нея, не можех да се отпусна!

Ани поклати разбиращо глава, но не стърпя да изрече:

- Тя не е била възрастна, можела е да започне работа.

Хари я погледна с изненадата на човек, който вижда, че събеседника му не разбира очевидни неща, но все пак се насили да обясни:

- Беше горда, а трябваше да работи като учителка по музика, да я унижават, не, тя каза, че няма да допусне да я унижават!

Ани се отпусна назад и подпря кръста си с възглавница.

- Ако се напия, ще остана да преспя тук, на дивана. Имам пари за такси, но последния път заспах на стълбището в кооперацията. – Не са ми стигнали силите да се кача до четвъртия етаж! – тя се засмя.

- Нямам чисти чаршафи – каза Хари.

- Казах ли ти, че когато майка ми се пренесе при любовника си, ме накара да изляза от апартамента й на квартира?

- Не – отвърна Хари.

- Не можела да ме остави сама, щяла съм да й съсипя новия и ремонтиран апартамент или да каня „разни” в него.

Хари поклати глава, макар Ани да не беше сигурна, че вниква в думите й.

- Сега идва веднъж на два-три месеца и оставя в плик, „дискретно”, на излизане, така че уж да не я видя, пари на библиотечката – Ани си доля от рома, събу обувките си, пъхна ги под дивана и вдигна краката си кръстосани по турски.

Хари задържа погледа си върху чорапите й с два различни цвята.

- Не намерих други – обясни Ани – голяма тайна са чорапите, единият остава, другият изчезва, имам цяла торба с единични чорапи.

- Мама им беше зашила секретни копчета от вътрешната страна – показа с ръце Хари - и преди да ги сложа в пералнята, ги закопчавам един за друг, после остават така, докато ги суша и не се губят.

- Бяхме миналата година заедно на море с майка ми – продължи Ани - от сутрин до вечер ми говореше против любовника си, върнахме се, той напусна жена си и тя се премести при него… Един месец след това всеки ден пушех марихуана – призна тя след малка пауза - докато накрая тя не ме изгони от апартамента.

Хари поклати съчувствено глава, макар погледът му да издаваше, че мисли за друго.

- Дори не ми се пие – каза той като побутна пред себе си полупълната чаша с вино. – Навремето кубинският ром беше много евтин. Имаше само два вида – бял и тъмен, но бяха много евтини. Сега питиетата станаха скъпи.

- Гадни са ми парите на майка ми и затова днес купих тези неща, иначе ги оставям така, само ако се напия или напуша мога да ги похарча… от шест месеца обаче ми е все тая. Сега, като се обади, че ще дойдеq не си прибрах книгите дето я дразнят, ей така ги оставих - Ани показа с широк жест – навсякъде – Стивън Кинг, Лий Чайлд, Джесика Хол, „Непознати във влака”! Разтворени и навсякъде, нищо не посмя да ми каже този път… сяда на крайчеца на стола, да не се изцапа, да не се зарази сигурно с нещо от мърлявата си щерка!

Хари гледаше надолу като човек, който изчаква търпеливо да премине досадния емоционалния изблик на събеседника му.

- Само с теб мога да си говоря тези неща! - Ани повдигна безпомощно рамене – Само с теб!

- Аз сигурно скоро ще умра – каза Хари – вече съм възрастен, сърцето си не го усещам добре, лошо спя…

- Майка ти умря на 94, какъв е проблемът, защо ти да не живееш още 30 години?! Защо да не си намериш приятелка, не е казано, че трябва да се жениш, просто приятелка, да живееш с някой?!

- Тука?!

- Като не искаш да бъде тук, премести се в някой от другите апартаменти!

Хари стреснато повдигна глава и в очите му проблесна студенина.

- Извинявай!

- Много съм болен вече – каза Хари.

Ани се отказа да го пита от какво. Беше си представяла, че когато мине достатъчно време от кончината на майка му, ще му се обади, ще дойде у тях, ще го намери зает да търси или прослушва запис на музика, която тя не разбираше, но знаеше, че това е защото няма достатъчно музикална култура, ще го намери зад пианото, което ще си е купил, защото той й беше казал, че когато отказал на майка си да запише консерватория тя бе продала рояла му. Беше си представяла даже, че ще свари някоя приятна жена около него, че те ще я поканят да им гостува с дни в някоя от стаите на апартамента, че ще може да говори с часове с Хари за книгите, които й харесват, за стилове в музиката, че ще отпиват спокойно от виното в чашите си, без да бързат за някъде, без да се страхуват, че някой няма да одобри поведението им, без да се стараят да бъдат облечени прилично или да се хранят прилично, представяше си как се излежава през целия съботен ден у тях, сама, но и не съвсем, защото в апартамента ще се чуват тихи стъпки, отваряне и затваряне на врати, как ще бъде свободна и закрилена. Смяташе, че и Хари ще бъде щастлив, кой знае защо си го представяше с кадифени панталони, с тениска, представяше си как той, приятелката му и тя ще тръгнат някъде по света, на концерт на някоя от неизброимите групи, направили това или онова, ще спят в хостели или на палатки със стотици други като тях, Ани ще пуши или няма да пуши марихуана, ще пие или няма да пие бира, но ще бъде далече от стругованата фигура в синьо, с проблясваща около врата й перлена огърлица. Беше си помисляла дали там, сред палатките и гмежа на чакащите концерта може да се изкуши да му намекне за „жеста” и проблясналата изненада и възхищение в разбиращите му очи да й донесат лекотата, която тя бе изпитвала за кратко, само понякога, когато пушеше или в минутите преди алкохолът да я събори.

- Поръчах паметник на мама, искаш ли да видиш макета? – попита Хари.

- Късно стана, друг път. Започнах да се напивам – отвърна кротко Ани – най-добре е да вървя.

Той не й предложи да остане. За миг я заля гнева от неблагодарността му, от невъзможността да оцени „жеста”, да се възползва от него, да й се възхити дори, но успя да го потисне.

- Само да отида отново до банята – каза - ще отида до тази тук, не ме карай да ходя чак до коридора!

Хари неохотно кимна в съгласие.

В банята тя наново извади шишенцето от валериан, изплакна го внимателно с вода и за всеки случай го пъхна в джоба на суичъра си.

На излизане Ани прегърна Хари, прилепи устни до омекналата му буза и каза:

- Май бяхме само непознати във влака, които се разговориха за кратко.

- Докато мама беше жива, не беше така – отвърна уморено Хари.